Катрин Каултър - Лорд Найтингейл

Сейнт Агнес Хед, Корнуол1

Август 1814

Фредерик Норт Найтингейл погледна свитата на кълбо жена в краката си. Коленете почти се допираха до гърдите й, а ръцете обгръщаха главата, като че се беше опитала да се защити от удара при падането. Светлосинята й муселинена рокля беше разпорена по ръкавите, корсажът и полата бяха изпокъсани и изцапани. Пантофката на десния и крак се подаваше изпод смачканите панделки.

Той коленичи до жената и лекичко издърпа вдървените ръце от главата й. Не беше лесна работа. Очевидно беше мъртва поне отпреди осемнайсет часа, тъй като мускулите и бяха започнали да се отпускат отново, а твърдостта им — да намалява. Той притисна леко пръсти към врата й, там, където яката на роклята беше разкъсана. Не можеше да си обясни защо проверява дали нещастницата има пулс. Може би се надяваше на някакво чудо. Разбира се, под ръцете си усети само леденостудена плът и смърт.

Светлосините й очи го гледаха втренчено. В тях нямаше примирение, а ужас от ясното съзнание, че смъртта беше тук. Беше виждал много мъже, умиращи в битки или от инфекция, но това беше нещо по-различно. Тялото пред него не беше на войник, боравещ с меч или с мускет. Беше на жена, крехко създание, напълно безпомощно при такова ужасно падане.

Той затвори очите на мъртвата, след това притисна челюстта й — устата й беше широко отворена от предсмъртния вик. Не успя да се справи с последната задача. Ужасът, който бе изживяла, щеше да се запази така на лицето й, докато от тялото останат оголени бели кости.

Норт Найтингейл се изправи бавно и отстъпи назад, но не повече от една-две крачки. Иначе можеше да полети към водите на Ирландско море, което се миеше в брега петнайсетина метра по-надолу. Мирисът на солена морска вода изпълваше ноздрите му, а познатият ритмичен звук от разбиването на вълните в черните скали му действаше успокояващо.

Той познаваше тази жена. В първия миг не осъзна това, но вече беше сигурен, че това е Елинор Пенроуз, вдовицата на отдавна починалия земевладелец Джосая Пенроуз от Скрилейди Хол. Имението се намираше на около три мили северно оттук, съвсем близо до Трийвънънс Коув. Познаваше я откакто беше пристигнала от околностите на Дорсет и се бе омъжила за Джосая, по времето, когато Норт беше още десетгодишно момче. Спомняше си я като млада жена, с големи гърди и с още по-голяма усмивка, с меки кестеняви къдрици, виещи се около ведрото й лице, когато се шегуваше и мушкаше в ребрата покойния си съпруг, едва успявайки да предизвика измъчена усмивка върху стиснатите му устни. А сега и тя беше мъртва. Сега лежеше вкочанена пред него. Трябва да беше паднала. Навярно — трагичен инцидент. Фредерик обаче чувстваше, че това не бе възможно. Елинор Пенроуз познаваше местността не по-зле от него. Беше невероятно да се е разхождала насам сама, далеч от дома си, и просто да се е подхлъзнала и паднала от скалите… Какво всъщност се беше случило?

Мъжът бавно се заизкачва нагоре, като се подпираше с ръка. Най-накрая се добра до голия назъбен край на Сейнт Агнес Хед2, изправи се и погледна надолу, като отупа с ръка брича си. От тази височина тялото отново се беше превърнало в яркосиньото петно, което бе привлякло погледа му и го бе накарало да слезе.

Внезапно парче пръст се откърти изпод ботушите му. Фредерик Норт отскочи назад, размахвайки ръце. Сърцето му биеше яростно, докато успее да се отдръпне на около метър от ръба на скалата. Може би точно това се беше случило с Елинор Пенроуз. Беше се приближила прекалено към зейналата пропаст и почвата под краката и просто бе поддала. Не беше паднала в разпенените вълни. Скалната издатина я беше спряла насред път, но тази височина се бе оказала достатъчна, за да я убие. Младият мъж коленичи и заразглежда земята. По всичко личеше, че освен парчето, което се беше откъртило току-що, почвата беше стабилна. Той поглеждаше ту към ръба на скалата, ту към терасата, върху която лежеше мъртвата и която едвам се виждаше от мястото му.

Норт се изправи и изтърси прахта от ръцете си. После се запъти към скопения си дорест кон, Трийтоп3 — изключително високо животно, откъдето идваше и името му. Конят стоеше неподвижно и наблюдаваше господаря си. Дори не поглеждаше към прелитащите ниско над тях калугерици4. Едно водно конче кацна на задницата му и той леко размаха опашка, за да го прогони.

Трябваше да се съобщи на мировия съдия. Тогава Норт си даде сметка, че мировият съдия бе самият той. Това не беше армията, тук нямаше сержанти, които да изпълняват всичко, което им нареди, нямаше правила и устав.

„Да — продължи да размишлява Норт, като се метна с лекота върху гърба на Трийтоп. — Трябва да отида при д-р Трийт. Той трябва да я види, преди да сме я преместили. Мислиш ли, че е паднала?“

Трийтоп поклати голямата си глава.

Както прикриваше с длан очите си от яркото обедно слънце, младият мъж произнесе бавно, вперил поглед в скалата, откъдето беше полетяла Елинор:

— Аз също не мисля, че е паднала. Струва ми се, че някой кучи син я е убил.

— Лорд Чилтън! Боже Господи, момчето ми, кога се върна? Повече от година, откакто не си се отбивал у дома. Дойде само за погребението на баща си и отново отиде да се биеш в тази безкрайна война, която най-после все пак приключи, слава Богу. Сега вече нашите момчета ще могат да се завърнат по домовете си. Влизай, влизай. Винаги чукаш на входа на лекарския ми кабинет, а?

Доктор Трийт, висок и строен като осемнайсетгодишно момче, и най-интелигентният човек, когото Норт познаваше, разтърси ръката му и го побутна нетърпеливо в малкия си кабинет, задръстен с лъскави метални инструменти и шкафчета с всевъзможни шишенца с етикети. На масата между шкафчетата имаше хаванче и чукало. Лекарят поведе Норт към всекидневната на Пърт Котидж — уютна гостоприемна стая с камина в единия край, с прекалено много мебели, с разхвърляни навсякъде вестници и списания и с празни чаши по всички свободни повърхности, които трябва да са били пълни с чай, щедро подправен с френско бренди.

Норт се усмихна, спомняйки си, че когато беше дете, смяташе доктор Трийт за истински великан. Лекарят действително беше много висок, но сега, след като Норт сам се бе превърнал във внушителен мъж, височината на човека отсреща вече не му се струваше толкова изключителна. Освен това всички мъже от рода на Норт бяха толкова едри, че дори само с размерите си биха могли да стреснат човек.

Усмивката на доктор Трийт беше приветлива.

— Вярно, че мина доста време, сър, но сега отново съм си у дома и този път смятам да остана.

— Седни, Норт. Чай? Бренди?

— Не, благодаря. Всъщност дойдох тук като мирови съдия, за да ви съобщя, че току-що намерих Елинор Пенроуз на онази изпъкнала скална тераса под Сейнт Агнес Хед. Мъртва е, може би от около едно денонощие, тъй като крайниците й са все още вдървени, но мускулите им започват да се отпускат.

Доктор Бенджамин Трийт замръзна на място като съпругата на Лот5. Пребледнявайки все повече и повече, той като че остаря за броени секунди.

— Не — каза той, — това не може да бъде вярно. Забравил си как изглежда Елинор. Не, не и Елинор. Това е някоя друга жена, която прилича на нея. Съжалявам за другата жена, но това не е Елинор, не може да бъде Елинор. Кажи, че си се объркал, Норт.

— Съжалявам, сър, но това наистина беше Елинор Пенроуз.

Доктор Трийт все така невярващо клатеше глава. Очите му бяха потъмнели, а бледността на лицето му се беше засилила.

— Мъртва ли казваш? Норт, грешиш. Вечерях с нея само преди два дена. Тя беше в прекрасна форма и се смееше — както винаги се е смяла. Ядохме стриди в Скрилейди Хол, на слабата светлина на свещите, и тя се смя от сърце на разказите ми за флота, особено на случая, в който откраднахме торба с лимони от някакъв холандски кораб на Карибските острови. Господи. Норт, излъгал си се, трябва да си се излъгал. Не мога да позволя Елинор да умре.

„Проклятие!“ — помисли си с неудобство младият мъж.

— Съжалявам, сър, наистина съжалявам. Тя е мъртва.

Бенджамин Трийт се обърна и бавно се отправи към френския прозорец на всекидневната, откъдето се излизаше към малка градина, цялата в цветя. Августовските рози се редуваха с цъфнали храсти и хортензии, яркочервеното — с розово и жълто. Сред тях стоеше едно дъбово дърво — толкова старо и дебело, че закриваше част от градината. Дънерът му беше обвит в бръшлян. Норт дочу църкането на скрит в храстите щурец.

Доктор Трийт стоеше там, с потрепващи рамене, и Норт Найтингейл разбра, че той се бори със сълзите си.

— Много съжалявам, сър. Не знаех, че сте близки с мисис Пенроуз. Трябва да дойдете с мен, сър. Има още нещо, което трябва да знаете.

Лекарят бавно обърна глава към него.

— Каза, че е мъртва. Какво има още? Хайде, Норт, какво е станало?

— Смятам, че не е паднала от скалата. Мисля, че някой я е блъснал. Не съм я докосвал, само проверих дали има пулс. Реших, че вие трябва да я видите.

— Добре — отвърна най-после доктор Трийт. — Ще дойда. Чакай, какво каза? Някой я е бутнал ли? Но това е невъзможно! Всички обичаха Елинор, всички. О, Боже!

След това се провикна:

— Бес! Слез, моля те. Трябва да изляза. Джак Марли ще пристигне всеки момент. Бес? Побързай.

Бес Трийт се появи на вратата на всекидневната, задъхана, притиснала с ръка гърдите си. Беше висока, слаба жена, с коса по-черна дори от тази на Норт. Братът и сестрата си приличаха много. Тя видя госта, направи реверанс и каза с видимо удоволствие:

— Милорд, вие сте се прибрали вкъщи? Колко приличате на бащи си! Но всички мъже от рода Найтингейл си приличат един на друг, поне така твърди мисис Фрийли, както и майка й преди това. О, Боже, нещо не е ли наред? Защо излизаш, Бенджи? Какво се е случило? Да не би да се е разболял някой в Маунт Хок?