Премина по малък мост над извивка на потока и пое по лекото възвишение на тясната алея.

И тогава видя къщата, точно каквато й бе описана.

Намираше се на нещо, което Куин би нарекла по-скоро малка могила, отколкото хълм, с наклонена градина, оформена на стъпаловидни тераси с множество храсти, които навярно грееха в ярки багри през пролетта и лятото.

Нямаше тревна площ, което я наведе на мисълта, че семейство Хокинс са проявили находчивостта да предпочетат дебел пласт шума, храсти и дървета пред традиционната зелена трева, чието косене и плевене несъмнено бе досадна работа.

Впечатли я терасата, която заобикаляше къщата отпред и отстрани, а би се обзаложила, че и отзад. Харесаха й земните тонове на каменните стени и големите прозорци.

Чудесно се вписваше в колорита на околността, сякаш мястото й бе точно тук, сред гората.

Спря до стар пикап „Шевролет“, слезе от колата си и застана да я съзерцава.

Сега разбра защо някой бе избрал това място за живеене. Безспорно имаше някаква призрачна аура, особено за човек с усет и слабост към подобни неща. Притежаваше неповторим чар и атмосфера на уединение, но и самота. Можеше да си представи много добре как седи на предната тераса в лятна вечер, със студено питие в ръка и се наслаждава на тишината.

Преди да закрачи към къщата, входната врата се отвори.

Чувството, че сякаш са се срещали и преди, бе мигновено и почти замайващо. Той стоеше на вратата на колибата, с капки кръв по ризата, наподобяващи червени цветя.

Не можем повече да останем тук.

Думите прозвучаха в съзнанието й, изречени с ясен и някак познат глас.

— Госпожица Блек?

Жената рязко се обърна назад. Нямаше никаква колиба, а мъжът, застанал на прекрасната тераса пред красивата си къща, нямаше яркочервени петна по дрехите. И от очите му не струеше силата на безгранична любов и дълбока скръб.

Все пак трябваше да се облегне на колата си за минута, за да си поеме дъх.

— Да, здравейте. Просто… се възхищавах на къщата. Страхотно място.

— Благодаря. Трудно ли го намерихте?

— Не, не. Напътствията ви бяха точни.

И, разбира се, бе глупаво да водят този разговор навън в мразовития вятър. Озадаченият израз на лицето му издаде, че му е хрумнала същата мисъл.

Куин се оттласна от колата и си придаде изражение, което се надяваше да изглежда спокойно и приветливо, докато изкачва трите дървени стъпала.

„Толкова е чаровно сериозен“, осъзна тя, когато най-сетне се опомни. С тези развети от вятъра коси и проницателни сиви очи. Като се добавеше закачливата усмивка и високото стройно тяло в дънки и памучна риза, всяка жена би се изкушила да окачи на врата му табела „Продадено“.

Тя се приближи и протегна ръка.

— Куин Блек. Благодаря, че се съгласихте на тази среща, господин Хокинс.

— Кал. — Той пое ръката й, стисна я и я задържа в своята, кимвайки към вратата. — Не стойте навън в този вятър.

Влязоха направо във всекидневната, която съчетаваше уют с мъжки вкус. Големият диван бе с лице към високите предни прозорци, а фотьойлите сякаш приканваха човек да се отпусне и потъне в тях. Може би масите и лампите не бяха антики, но имаха вид на неща, които нечия баба би предала на поколенията, когато реши да преобзаведе собствения си дом.

Имаше дори каменна камина, пред която като на картина спеше голямо куче смесена порода, блажено изтегнато на пода.

— Ще взема палтото ви.

— Да не би кучето ви да е изпаднало в кома? — попита Куин, когато забеляза, че нито мускул в тялото му не трепна.

— Не. Лъмп води бурен и динамичен вътрешен живот, който изисква дълги периоди на почивка.

— Разбирам.

— Искате ли кафе?

— С удоволствие. Бихте ли ми показали къде е тоалетната? Идвам от дълъг път.

— Първата врата вдясно.

— Благодаря.

Гостенката се затвори в малкото, безупречно чисто помещение — колкото за да се облекчи, толкова и за да се отърси от шока.

— Е, Куин — прошепна тя на себе си, — започва се.

Четвърта глава

Бе чел нейни произведения, бе разглеждал снимки и търсил информация и интервюта в Гугъл. Кал не бе човек, който ще се съгласи да разговаря с писател, журналист или интернет блогър за Холоу, за себе си или за каквото и да било без предварително проучване.

Книгите и статиите й му се струваха интригуващи. Допадаше му очевидната й слабост към малките градчета и бе впечатлен от интереса и тълкуванията й за местните легенди, предания и загадъчни явления.

Одобряваше факта, че все още пише по някоя статия за списанието, чрез което е постигнала своя пробив още като колежанка. Това говореше за лоялност.

Не се разочарова, когато портретната й снимка разкри, че е привлекателна жена, със секси непокорни златисторуси коси, яркосини очи и леко издадена горна устна.

Снимката бледнееше пред оригинала.

„Може би всъщност не е красавица“, помисли си той, докато наливаше кафе. Трябваше да се вгледа по-внимателно и се надяваше тогава умът му да стане по-бистър, за да реши.

Но без всякакво съмнение тя излъчваше силна енергия и умопомрачителен сексапил.

Вероятно идваше от тялото й, което не се виждаше на снимката. Дамата имаше забележителни форми.

Не че не се бе нагледал на красиви женски тела, всъщност лично и отблизо бе опознал формите на доста голи хубавици. Тогава защо стоеше в собствената си кухня като замаян, когато една привлекателна и напълно облечена жена бе влязла в къщата му? За делова среща.

— За бога, порасни най-сетне, Хокинс.

— Моля?

Мъжът буквално подскочи. Тя стоеше в кухнята, няколко крачки зад него, с шестнадесеткаратова усмивка.

— На себе си ли говореше? И аз го правя понякога. Защо хората го смятат за признак на лудост?

— Защото искат да ни принудят да разговаряме с тях.

— Вероятно си прав.

Куин побутна назад една дълга руса къдрица.

Кал се увери, че не е красавица. Тази плътна горна устна, леко кривнат нос и възголеми очи не се вместваха в традиционните представи за красота. Не би я нарекъл и „хубава“. Думата му се струваше твърде проста и скромна. Не пасваше и „готина“.

Единственото подходящо определение, което му хрумна бе „секси“, но навярно разсъдъкът му отново бе замъглен.

— Не попитах как предпочиташ кафето.

— О! Едва ли ти се намира нискомаслено мляко.

— Често се чудя защо някои хора купуват такова.

Искреният й смях раздвижи кръвта му. Тя приближи до стъклените врати към терасата, за която правилно бе предположила, че заобикаля цялата къща.

— Това навярно означава, че нямаш и изкуствени подсладители. Онези малки розови, сини или жълти пакетчета?

— Нищо от този род. Мога да ти предложа истинско мляко и захар.

— Можеш. — Нали бе хапнала ябълка, като послушно момиче? — А аз мога да приема. Ще ти задам един въпрос, само от любопитство. Винаги ли къщата ти е толкова чиста и подредена, или си се постарал заради мен?

Кал извади млякото.

— Подредеността е по-присъща на жените. Предпочитам думата „организираност“. Обичам реда. Освен това — той й подаде лъжичка за захарницата — майка ми може да ме посети ненадейно всеки момент. Ако къщата ми не е чиста, лошо ми се пише.

— Ако не се обаждам на майка си поне веднъж в седмицата, започва да си въобразява, че съм заклана от психопат убиец. — Куин виновно посегна към захарта и си сложи половин лъжичка. — Добре че е така, нали? Че семейните връзки са разтегливи като ластични въжета.

— Държа на тях. Какво ще кажеш да поседнем в хола, пред камината?

— Идеално. Е, откога живееш тук? В тази къща — добави тя, докато излизаха с чашите си от кухнята.

— От около две години.

— Не обичаш съседи, а?

— Съседите са хубаво нещо, а и прекарвам доста време в града. Понякога предпочитам тишината.

— Както всеки човек. Аз също, от време на време. — Куин се настани на един от фотьойлите в хола. — Изненадвам се, че на други хора не им е хрумнала същата идея като на теб и наоколо не са изникнали още къщи.

— Имаше планове за нещо подобно. Но така и не се осъществиха.

„Предпазлив е“, реши Куин.

— Защо?

— Не се е оказало финансово атрактивно, предполагам.

— Но ти си тук.

— Имотът беше собственост на дядо ми, няколко акра от Хокинс Ууд. Завеща ги на мен.

— И затова си построил тази къща.

— Донякъде. Харесваше ми мястото. — Тук намираше уединение, когато му бе нужно. И беше близо до горите, в които всичко се бе променило. — Познавам хора в строителния бранш и я вдигнахме. Как е кафето?

— Страхотно. И в готвенето ли си толкова добър?

— Кафето е специалитетът ми… Чел съм книгите ти.