— До април има време. Все ще измислим нещо.

— За двадесет години не сме успели да намерим решение на проблема.

— Имах предвид твоя проблем в кантората. Но да, напоследък много мисля за другия. — Кал стана, отиде до прозореца на Фокс и погледна тихата странична уличка. — Трябва да сложим край. Може би разговорът с тази писателка ще помогне, излагането на фактите пред обективно лице, което не е свързано с града…

— И си търси белята.

— Вероятно, но белята и без това идва. Остават пет месеца. Трябва да се срещнем с нея в къщата. — Кал погледна часовника си. — След четиридесет минути.

— Двамата ли? — Фокс го изгледа с недоумение. — Значи днес? Слушай, не съм казал на госпожа Хоубейкър, така че не е записано в графика. След час имам изслушване.

— Защо не използваш проклетото си „Блекбъри“?

— Защото не следва простата ми земна логика. Отложи срещата. Свободен съм след четири.

— Няма страшно, ще се справя сам. Ако тя иска нещо повече, ще уредя вечеря, така че имай готовност тази вечер.

— Внимавай какво ще кажеш.

— Да, да, ще внимавам. Но доста поразмишлявах. Вече твърде дълго внимаваме. Май е време да станем малко по-смели.

— Говориш като Гейдж.

— Фокс… отново ме спохождат онези съновидения.

Фокс въздъхна тежко.

— Надявах се да е само при мен.

— Когато станахме на седемнадесет, започнаха седмица преди рождения ни ден, после, когато навършихме двадесет и четири — повече от месец по-рано. Сега — цели пет месеца. Все по-силно става. Боя се, че ако не намерим начин, този път ще бъде последният и за нас, и за града.

— Попита ли Гейдж?

— Преди малко му изпратих имейл. Не споделих за сънищата. Да видим дали и той ги има, където и да е. Трябва да го придумаме да си дойде, Фокс, мисля, че ще ни бъде нужен. Този път не бива да чакаме до лятото. Ще тръгвам.

— Внимавай с писателката — извика Фокс, когато Кал се отправи към вратата. — Опитай се да изкопчиш повече, отколкото тя от теб.

— Ще се справя сам — повтори Кал.



Куин Блек слезе по рампата с миникупъра си и пред нея се разкри обичайната гледка на кръстовището. „Пенкейк Хаус“, „Уендис“ „Макдоналдс“, „Кей Еф Си“.

С умиление си спомни вкуса на бургерите с пържени картофи и много сол и кока-колата, която поне можеше да бъде диетична, за смекчаване на чувството за вина. Но щеше да наруши клетвата да хапва нещо от верига за бързо хранене само по веднъж седмично, така че нямаше да си го позволи.

„Голяма светица си“, каза си тя с тъжен поглед в огледалото за обратно виждане към греещите „Златни арки“.

Слабостта й към вредните мазни храни я бе накарала да предприеме дълъг поход срещу тях с драстични диети, незадоволителни добавки и видеокасети с чудотворни упражнения за отслабване през тийнейджърските и в началото на двадесетте си години. Докато най-сетне се бе опомнила, бе изхвърлила всички книги и статии за диети и реклами от типа „Аз свалих десет килограма за две седмици, и вие можете!“, и бе опитала с разумно хранене и движение.

„Промяна в начина на живот“, напомни си тя. Бе направила пълна промяна в живота си.

Но, господи, бургерите й липсваха повече, отколкото бившият годеник.

На кого не биха липсвали?

Погледна GPS-а на таблото на колата, а после напътствията, които бе разпечатала от имейла на Кейлъб Хокинс. Засега не виждаше никакво несъответствие.

Посегна към ябълката, която щеше да изяде за късна закуска. „Ябълките засищат“, помисли си Куин, докато я захапваше. Бяха полезни и вкусни.

Но не можеха да се сравнят с бургер с картофки.

За да не мисли за дяволското изкушение, реши да поразмишлява за онова, което се надяваше да постигне при тази първа среща лице в лице с една от ключовите фигури в странното малко градче Хокинс Холоу.

Не, не бе честно да го нарича „странно“. Обективността на първо място. Въпреки че проучванията й досега я бяха накарали да му постави този етикет, не биваше да си съставя мнение, преди да го разгледа, да поговори с хората и да нахвърля записки, да се порови в местната библиотека. И може би най-важното — да види Свещения камък с очите си.

Обичаше да наднича във всички скрити и забравени кътчета в малките градове, под дъските на пода, в търсене на тайни и изненади. Да надава ухо за местни клюки и легенди.

Беше си създала скромно име с поредица статии, посветени на затънтени самобитни градчета, за малкото списание „Аномалии“. И понеже професионалният й апетит бе силен колкото физическия, бе предприела рискования скок да напише книга на същата тема, но посветена изцяло на едно градче в Мейн, в което се говореше, че витаят духовете на две сестри близначки, убити в младежко общежитие през 1843-а.

Критиците нарекоха резултата „интригуващо и забавно четиво“, освен онези, които го обявиха за „твърде абсурдно и неправдоподобно“.

Тя продължи с книга за малък град в Луизиана, където наследница на вуду жрица заемаше поста кмет и същевременно практикуваше лечение чрез вяра. И както бе открила Куин, кметицата вещица развиваше процъфтяващ бизнес с проститутки.

Но Хокинс Холоу — чувстваше го — щеше да бъде нещо по-голямо, по-добро, по-сочно.

Нямаше търпение да впие зъби в него.

Заведенията за бързо хранене, офисите и малките къщички оредяха и отстъпиха място на по-големи тревни площи, по-големи къщи и ливади, спящи под навъсеното небе.

Шосето се виеше, спускаше и издигаше, а после отново продължаваше направо. Видя мемориала на загиналите в битката при Антийтъм, още нещо, което възнамеряваше да проучи лично. Бе получила откъслечни сведения за инциденти в Хокинс Холоу и околностите през Гражданската война.

Искаше да узнае повече.

Когато GPS-ът и напътствията на Кейлъб й разкриха, че трябва да завие, пое по друго шосе покрай горичка оголени дървета, няколко къщи и фермите, които винаги я караха да се усмихва, със своите плевни, хамбари и заграждения за добитък.

Следващия път трябваше да избере за проучване някое градче в Средния запад. Ферма с призраци или страшната душа на някоя злочеста доячка.

Почти забрави за напътствията и едва не подмина табелата за Хокинс Холоу (осн. 1648 г.). Що се отнасяше до бургера, сърцето й копнееше да се отправи към центъра, вместо към дома на Кейлъб Хокинс. Но мразеше да закъснява, а ако се впуснеше да разглежда улици, скрити кътчета и облика на града, определено щеше да закъснее за първата си среща.

— Скоро ще го направя — обеща си тя и сви по пътя, за който знаеше, че криволичи покрай гората, в чието сърце се намираше Свещения камък.

При тази мисъл през нея премина странна тръпка. Необичайно бе да осъзнае, че е тръпка на страх, а не на вълнение, което винаги я обземаше в началото на нов проект.

Докато следваше извивките на пътя, с известно безпокойство погледна към тъмните оголени стволове. И рязко удари спирачките, когато отново се съсредоточи върху пътя и видя нещо да се втурва пред нея.

Приличаше на дете. „Господи!“ После сякаш бе куче и накрая… нищо. Нямаше нищо нито на пътя, нито в нивата отвъд него. Нищо, освен нея и неудържимо препускащото й сърце в малката червена кола.

„Зрителна измама“, каза си тя, не вярвайки на очите си.

Отново запали колата, спряла след рязкото натискане на спирачките, и отби встрани от пътя, на тясната прашна ивица, която служеше за банкет. Извади бележника си, отбеляза часа и описа точно видяното.

„Малко момче, около десетгодишно. Дълга черна коса, червени очи. Гледаше право в мен. Може би примигнах, може би затворих очи за секунда. Когато ги отворих, видях голямо черно куче вместо момчето. После — нищо. Беше изчезнало.“

Покрай нея минаваха коли, а Куин седеше и чакаше треперенето да отмине.

„Смела писателка“, помисли си тя, готова да се върне с прекрасната си червена кола до най-близкия „Макдоналдс“ за пълно с мазнини лекарство против обтегнати нерви.

Можеше да го направи. Нямаше опасност да я обвинят в престъпление и да попадне в затвора. Но тогава щеше да се прости с новата книга и самоуважението си.

— Стегни се, Куин — заповяда си тя. — И друг път си виждала страховити неща.

Малко по-спокойна, продължи по пътя и взе следващия завой. Шосето бе тясно, с безброй криволици през тунел от дървета. Представи си колко е красиво тук през пролетта и лятото, с шарена сянка, или след сняг, когато всички тези дървета са покрити със скреж. Но под мрачното сиво небе гората изглеждаше зловещо, с голите клони, заплашително надвиснали и готови да смажат всеки, дръзнал да навлезе сред тях, сякаш те са единствените, които имат право да живеят тук.

Чувството стана още по-натрапчиво, защото вече не минаваха и други коли, а когато изключи радиото заради твърде силната музика, чуваше единствено свирещия вятър.

„Град на призраци“, помисли си тя и едва не забрави да завие по чакълената алея.

Какво би накарало някого да се установи тук, запита се тя. Сред тази гъста гора, където пустите заснежени поляни сякаш се крият от слънцето. Където звучи само предупредителният вой на природата. Всичко изглеждаше кафяво, сиво и мрачно.