Преди време бе по-небрежен в това отношение, докато в една хубава нощ, при вълнуваща игра на стрипбоулинг с Алиса Крамър след работно време, бе хванат в крачка от трима тийнейджъри, влезли случайно с надеждата залата за видеоигри да е все още отворена.

Беше си взел поука.

Мина покрай касата, шестте писти, гишето за наемане на обувки и бара, после тичешком изкачи стълбите до втория етаж, където се намираше неговият (или на баща му, ако имаше настроение за работа) офис с нисък таван, малка тоалетна и огромно складово помещение.

Сложи кафето на бюрото, свали ръкавиците, шала, шапката, палтото и ватираното елече.

Включи компютъра си и сателитното радио и най-сетне седна да поеме доза кофеин и да се залови за работа.

Боулинг центърът, открит от дядо му в следвоенните години, първоначално бе представлявал малка зала с три писти и барче за безалкохолни. Беше се разраснал през шестдесетте и после бизнесът отново се бе разширил, когато бащата на Кал бе станал управител в началото на осемдесетте.

Сега, с шестте писти за боулинг, залата за електронни игри и помещението за частни партита, заведението бе най-предпочитаното място за събирания в Холоу.

„Моите уважения към дядо“, помисли си Кал, докато преглеждаше резервациите за партита през следващия месец. Но най-голяма заслуга имаше баща му, превърнал клуба в семеен увеселителен център и започнал да влага приходите от успешната дейност в други начинания.

„Градът носи нашето име“, често казваше Джим Хокинс. „Уважаваш ли името, уважаваш и града.“

Кал уважаваше и двете. Иначе отдавна да бе заминал нанякъде.

След около час, почукване по касата на вратата го накара да вдигне глава.

— Извинявай, Кал. Исках само да ти се обадя, че съм тук. Реших да се заема с боядисването на тоалетните, щом няма да отваряш тази сутрин.

— Добре, Бил. Имаш ли всичко, което ти е нужно?

— Да. — Бил Търнър, трезвен от пет години, два месеца и шест дни, прочисти гърлото си. — Случайно да имаш вести от Гейдж?

— Не, от няколко месеца не сме се чували.

„Деликатна територия, помисли си Кал, когато Бил само кимна. Опасна.“

— Е, да започвам.

Кал проследи с поглед мъжа, който се отдалечаваше. Нищо не можеше да стори. Поне нищо, за което да е сигурен, че е правилно.

Нима пет години трезвеност и бистър ум можеха да заличат всички побои с колан, всички удари, ритници и ругатни? Не бе негова работа да съди.

Сведе поглед към тънкия белег на китката си. Странно колко бързо бе зараснала малката рана, а белегът от нея бе останал… единственият белег, който имаше. Странно, как нещо толкова невинно, бе станало причина жителите на града да изживяват седемдневен ад на всеки седем години.

Дали Гейдж щеше да си дойде през лятото, както всяка година, когато градът бе обземан от всеобща лудост? Кал не можеше да предвижда бъдещето, това не бе част от неговата дарба или бреме. Но знаеше, че когато станат на тридесет и една, тримата с Гейдж и Фокс ще са заедно в Холоу.

Бяха се заклели.

Той довърши работата си за сутринта и понеже не спираше да мисли за предстоящите събития, изпрати кратък имейл на Гейдж.

„Здравей. Къде си, по дяволите? Във Вегас? Мозамбик? Дюлът2? Отивам да се видя с Фокс. В Холоу ще идва някаква писателка да прави проучване за историята, легендите и онова, което наричат «аномалии». Мисля, че ще се справим, но реших, че не е зле и ти да знаеш.

Тук е минус десет градуса, но при този вятър сякаш е още по-студено. Щеше ми се ти да си тук, а аз — някъде другаде.“

Кал

„Все някога ще отговори“, помисли си Кал, изпрати съобщението и изключи компютъра. Може би след пет минути, а може би след пет седмици, щеше да получи отговор от Гейдж.

Отново започна да опакова високото си слабо тяло, което бе наследил от баща си, в зимната екипировка. На своя добър стар татко дължеше и възголемите ходила.

Непокорните тъмноруси коси бе наследил от майка си. Така поне изглеждаше тя на старите си снимки, защото откакто Кал се помнеше, тя винаги бе изсветлявала косата си и я бе носила на идеално поддържана прическа.

Очите му бяха проницателни и понякога мрачносиви, радваше се на отлично зрение от десетия си рожден ден.

Докато затваряше ципа на шубата си, преди да излезе навън, си помисли, че я облича само за удобство. От двадесет години не бе хващал дори хрема. Нито грип, нито някакъв вирус или алергия.

Веднъж, когато бе на дванадесет, падна от ябълково дърво, чу как костта на ръката му изпука и почувства болка, от която дъхът му секна.

После усети как отново зараства, изпита още по-силна болка, преди да се дотътри през поляната, за да каже на майка си.

„Така и не й казах“, спомни си той, докато излизаше във вледеняващия студ. Защо да я тревожи?

Бързо измина трите преки до кантората на Фокс, махайки с ръка или кимайки в отговор на поздравите на съседи и приятели, но не се спря да побъбри с никого. Нямаше опасност да се разболее от пневмония или дори носът му да протече, но му бе омръзнало от зимата.

Сив, заледен сняг покриваше бордюрите, небето бе със същия мрачен цвят. Вратите и прозорците на някои от сградите бяха украсени със сърца и венци за Свети Валентин, които не правеха атмосферата много по-весела на фона на голите дървета и пустите градини.

Холоу не бе в най-добрата си светлина през февруари, поне според Кал.

Той изкачи ниските стъпала до малката остъклена веранда на старата каменна къща. До вратата имаше табелка с надпис: „Фокс Б. О’Дел, адвокат“.

Това винаги будеше недоумение и лека насмешка у Кал. Дори след близо шест години не можеше да свикне с тази мисъл.

Откаченото дългокосо хипи бе станало адвокат.

Влезе в уютното преддверие, където стоеше бюрото на Арис Хоубейкър. Спретната, представителна посвоему с тъмносиния си костюм и бяла блуза с яка, белите си коси и строги очила, госпожа Хоубейкър се грижеше за реда в кантората, както опитно коли води стадо. Изглеждаше мила и симпатична, но би отхапала глезена на всеки, който наруши строя.

— Здравейте, госпожо Хоубейкър. Господи, какъв студ. Май отново ще завали сняг. — Кал свали шала си. — Дано вие с господин Хоубейкър се топлите добре.

— Достатъчно.

Кал долови нещо в гласа й, което го накара да се вгледа по-внимателно в лицето й, докато сваляше ръкавиците си. Когато забеляза, че е плакала, инстинктивно се приближи към бюрото.

— Всичко наред ли е? Или има…

— Няма нищо. Добре съм. Фокс очаква следващия клиент. Цупи се там вътре, можеш да влезеш.

— Добре, госпожо Хоубейкър. Ако има нещо…

— Просто върви — повтори тя и си даде вид, че работи на компютъра.

След преддверието започваше коридор, от едната страна на който имаше тоалетна, а от другата — библиотека. В дъното се намираше кабинетът на Фокс, отделен с двойни плъзгащи се врати. Кал не си направи труда да почука.

Фокс вдигна поглед, когато вратите се отвориха. Наистина изглеждаше сякаш се цупи, с мрачен израз на жълтеникавите очи и смръщени устни.

Седеше на бюрото, опрял обутите си в туристически ботуши крака на ръба. Бе облечен с дънки и памучна риза, под която се подаваше бяла тениска. Косите му, гъсти и кафяви, се спускаха на вълни около скулестото лице.

— Какво става тук?

— Ще ти кажа какво. Моята административна сътрудничка току-що ми връчи молбата си за напускане.

— И ти какво направи?

— Аз ли? — Фокс се оттласна назад от бюрото си и отвори минибара за кутия кока-кола. Не бе успял да свикне с вкуса на кафето. — Говори за трима ни, братко. Ние си устроихме лагер до Свещения камък в една съдбовна нощ и пуснахме духа от бутилката.

Кал се настани на един стол.

— Напуска, защото…

— Не просто напуска работа. Двамата с господин Хоубейкър се местят от Холоу. Да, затова. — Той отпи голяма, жадна глътка, каквато някой друг би отпил от бутилка уиски. — Не посочи тази причина, но няма съмнение. Каза, че са решили да се установят в Минеаполис, за да живеят по-близо до дъщеря си и внуците, но премълчава истината. Защо жена, наближаваща седемдесетте, чиито съпруг е толкова стар, че мирише на пръст, изведнъж ще събира багажа си, за да се пресели на север? Имат и друго дете, което живее до окръг Колумбия, имат здрави връзки тук. Мога да те уверя, че обяснението й звучеше скалъпено.

— Заради нещо, което каза тя, или прочете мислите й?

— Първо едното, после другото. Не се заяждай с мен. — Фокс повдигна кутията кока-кола и я стовари върху бюрото. — И не го прави за забавление. По дяволите!

— Може би ще размислят.

— Не искат да заминават, но се страхуват да останат тук. Страхуват се, че ще се случи отново… в което мога да те уверя и аз, и просто не искат да го преживеят още веднъж. Предложих й повишение, като че ли мога да си го позволя. Предложих й цял месец отпуск през юли, за да й покажа, че се досещам за истинската причина. Но заминават. Дава ми срок до първи април. До шибания ден на лъжата! — изкрещя той. — Да намеря друга администраторка, да я въведа в работата. Не зная как, по дяволите, Кал. Нямам представа за половината неща, които върши тя. Просто ги върши. Както и да е.