Кал бе виждал голи женски гърди и друг път, в изданията на „Нешънъл Джиографик“ в библиотеката, ако човек знаеше къде да гледа. Но тези бяха различни.

— Хей, момчета, мислили ли сте си кога ще го направите?

— Кой не си е мислил? — отвърнаха двамата в един глас.

— Нека си обещаем онзи, който бъде първи, да разкаже на другите — продължи Кал. — Какво прави той, какво прави тя. Всичко. Да се закълнем.

Клетвата бе нещо свещено. Гейдж плю върху ръката си и я протегна напред. Фокс енергично сложи дланта си върху неговата, плю отгоре, и Кал довърши единението.

— Заклеваме се — казаха те в един глас.

Седнаха около огъня, когато на небето се появиха звезди, и дълбоко в гората прозвуча нощният вик на сова.

Дългият, изтощителен поход, срещата с призрака и повръщането от бирата бяха забравени.

— Трябва да правим това всяка година на рождения си ден — реши Кал. — Дори когато станем старци. На тридесет и на повече. Трябва да се събираме тук тримата.

— Да пием бира и да гледаме снимки на голи момичета — добави Фокс. — Хайде да…

— Не — рязко го прекъсна Гейдж. — Не мога да се закълна. Не зная къде ще отида, но няма да остана тук. Не зная дали някога ще се върна.

— Тогава ние ще идваме при теб, където и да си, когато можем. Винаги ще бъдем най-добри приятели. — „Нищо няма да промени това“, помисли си Кал и се закле пред себе си. Нищо не можеше да го промени. Погледна часовника си. — Скоро ще настъпи полунощ. Имам идея.

Той извади скаутския си нож, разгъна го и доближи острието до огъня.

— Какво правиш? — полюбопитства Фокс.

— Стерилизирам го. Нещо като пречистване. — Ножът стана толкова горещ, че трябваше да го дръпне и да подуха на пръстите си. — Гейдж спомена нещо за ритуал. Десет години са доста време. Познаваме се откакто се помним. Родени сме в един и същи ден. Това ни прави… различни — каза той, не съвсем сигурен, че използва точните думи. — Специални, така да се каже. Ние сме първи приятели. Като братя.

Гейдж погледна ножа, после лицето на Кал.

— Кръвни братя.

— Да.

— Супер.

Вече твърдо решен, Фокс протегна ръка.

— В полунощ — каза Кал. — Трябва да го направим в полунощ и да кажем нещо.

— Ще изречем клетва — каза Гейдж. — После ще смесим кръвта си, три в едно. В знак на приятелска вярност.

— Добра идея. Напиши думите, Кал.

Кал изрови молив и лист хартия от раницата си.

— Ще ги напишем и изречем заедно. Тогава ще порежем китките си и ще ги долепим една до друга. Имам и лепенки за после, ако ни потрябват.

С молива си Кал написа думите върху лист, зачерквайки онези, които решиха да променят. Фокс добави още съчки в огъня и пламъците запращяха, когато тримата застанаха около Свещения камък.

В миговете преди полунощ стояха там, три момчета с лица, озарени от огъня и светлината на звездите. По знак на Гейдж заговориха едновременно с поразително сериозни детски гласове:

— Родени сме преди десет години, в една и съща нощ, в един и същи час, през една и съща година. Ние сме братя. Пред Свещения камък се кълнем във вярност и братска преданост. Смесваме кръвта си.

Кал затаи дъх и пръв събра смелост да прокара ножа по китката си.

— Ох!

— Смесваме кръвта си.

Фокс прехапа устни, когато Кал поряза ръката му.

Гейдж не трепна нито за миг, докато острието се плъзгаше по плътта му.

— Един за трима, трима за един.

Кал подаде ръката си. Фокс, а после и Гейдж притиснаха порязаните си китки към неговата.

— Братя по дух и съзнание. Братя в кръвта си завинаги.

След няколко мига облаци закриха кръглата луна и замъглиха ярките звезди. Смесената им кръв закапа върху обгорялата земя.

Въздухът избухна с глас, подобен на оглушителен писък. Пламъците на малкия лагерен огън се издигнаха като кула. Трите момчета се отделиха от земята, сграбчени от невидима ръка, която безмилостно ги разтърси. Светлината стана ослепителна, сякаш звездите се бяха пръснали на парчета.

Когато отвори уста да извика, Кал усети как нещо нахлу в него, нещо горещо и силно, което щеше да смаже дробовете му и да изцеди сърцето му в ужасяваща агония.

Изведнъж светлината угасна. От непрогледния мрак долетя леден полъх, от който кожата му настръхна. Свистенето на вятъра звучеше като животински вой, като вик на чудовище, което живее само в книгите. Земята затрепери и го повдигна обратно, когато се опита да се отдалечи с пълзене.

Тогава нещо изскочи от ледения мрак, от треперещата земя. Нещо огромно и ужасяващо.

С кръвожадни очи, които се взираха в момчето. Усмихна се и зъбите му проблеснаха като сребърни мечове.

Кал си помисли, че е умрял и че този звяр го е погълнал на една хапка.

Но когато отново дойде на себе си, чуваше ударите на сърцето си. Чуваше виковете на приятелите си.

Кръвни братя.

— Господи, господи, какво беше това? Видяхте ли? — изпищя Фокс с глас, тънък като игла. — Гейдж, за бога, тече ти кръв от носа!

— И от твоя. Нещо… Кал, господи, Кал!

Кал лежеше неподвижен, проснат по гръб. Усещаше топлината на кръвта по лицето си. Беше твърде вцепенен, за да се изплаши от нея.

— Не виждам — прошепна той с пресипнал глас. — Нищо не виждам.

— Очилата ти са счупени. — С изпоцапано със сажди и кръв лице, Фокс допълзя до него. — Едното стъкло е напукано. Приятел, майка ти ще те убие.

— Счупени.

С трепереща ръка, Кал посегна да свали очилата си.

— Нещо… тук се случи нещо. — Гейдж го сграбчи за рамото. — Усетих го, след като всичко сякаш полудя. Нещо се преобърна в мен. После… видяхте ли го? Видяхте ли онова създание?

— Видях очите му — каза Фокс и зъбите му затракаха. — Трябва да се махнем от тук. Трябва да бягаме.

— Накъде? — попита Гейдж. Въпреки че все още не можеше да си поеме дъх, грабна ножа на Кал от земята и здраво го стисна. — Не знаем къде отиде то. Дали беше някаква мечка? Или…

— Не беше мечка. — Кал заговори спокойно. — Беше нещо, което отдавна витае на това място. Виждам… виждам го. Приемало е образ на човек, когато пожелае. Но не и сега.

— Хей, човече, напълно си откачил.

Кал извърна очи към Фокс, ирисите им бяха почти черни.

— Виждам го, както и онзи, другия. — Разтвори ръката си, чиято китка бе порязал. Върху дланта му имаше парче от зелен камък на червени петна. — Негов е.

Фокс разтвори шепата си, и Гейдж своята. Във всяка от тях имаше третина от същия камък.

— Какво е това? — прошепна Гейдж. — Откъде се взе?

— Не зная, но сега е наше. Три части от едно цяло. Мисля, че събудихме някаква сила. И нещо се отприщи с нея. Нещо зловещо. Виждам. — Затвори очи за миг, а после погледна приятелите си. — Без очилата. Не е замъглено. Виждам без тях!

— Почакай.

Треперейки, Гейдж свали ризата си и се обърна с гръб.

— Господи, изчезнали са. — Фокс протегна ръка и докосна гладкия гръб на Гейдж. — Резките. Няма ги. И… — Завъртя китката си, където плиткият разрез вече зарастваше. — Да не сме се превърнали в нещо като супер герои?

— Онова създание е демон — каза Кал. — И ние го събудихме.

— Мамка му! — Гейдж се загледа в тъмната гора. — Честит ни рожден ден, по дяволите.

Трета глава

Хокинс Холоу

Февруари 2008 г.

В Хокинс Холоу, Мериленд, бе по-студено, отколкото в Джуно, Аляска. Подобни неща бяха любопитни за Кал, който в момента се намираше в Холоу, и влажният, мразовит вятър сковаваше слепоочията му.

Очите бяха почти единствената открита част от тялото му, докато с пластмасова чаша мокачино в едната ръка забързано пресичаше главната улица от „Кофи Толк“ до боулинг клуба „Боул-а-Рама“.

Три дни в седмицата закусваше в „При мамчето“, две врати по-надолу, и поне веднъж вечеряше в „Джинос“.

Баща му държеше на подпомагането на общността и другите предприемачи. Сега, когато той бе полупенсиониран, Кал ръководеше по-голямата част от бизнеса и също се опитваше да спазва тази традиция на семейство Хокинс.

Купуваше зеленчуци от местния пазар, въпреки че в супермаркета от известна верига на няколко километра от градчето бе по-евтино. Ако искаше да изпрати цветя на жена, устояваше на изкушението да ги поръча с две щраквания на компютъра си и отскачаше до цветарския магазин.

Поддържаше приятелски отношения с местните водопроводчици, електротехници и занаятчии. Винаги при възможност наемаше хора от града.

Освен годините в колеж, бе прекарал целия си живот в Холоу. Тук бе неговото място.

На всеки седем години от десетия си рожден ден изживяваше кошмара, който спохождаше града. И на всеки седем години трябваше да се справя с последиците.

Той отключи входната врата на „Боул-а-Рама“ и отново я заключи след себе си. Хората влизаха, когато си поискат, ако не бе заключена.