— Да — съгласи се Сибил. — Може би от него са се пръкнали хора като Хитлер или Осама бин Ладен, Джак Изкормвача, педофили и серийни убийци…

— Ако проследиш родословието, ще видиш, че е имало много самоубийства и насилствена смърт, особено през първите сто — сто и двадесет години след Хестър. Мисля — бавно каза Куин, — че ако успеем да направим по-задълбочено проучване за отделни личности, ще открием повече от средния брой убийства и психични отклонения в едно семейство.

— Нещо от по-близкото минало? — попита Фокс. — Опасни семейни тайни?

— Не, доколкото зная. Имам смахнати и досадни роднини, както всеки, но никой от тях не е попаднал в затвор или лудница.

— То губи част от силата си. — Фокс присви очи, докато прелистваше разпечатките. — Не това е бил планът му, стратегията му. Разбирам от стратегии. Помислете. Туис не е знаел какво крои Дент в онази нощ. Завел е Хестър, държал е съзнанието й под контрол, демоничното му тесто е било замесено, но не е знаел какво го очаква.

— Не е знаел, че Дент е готов за него и има свои планове — продължи Лейла. — Разбирам накъде биеш. Мислел е… възнамерявал е да унищожи Дент в онази нощ или поне да го засегне, да го прогони.

— После да завладее града — отново заговори Фокс, — да получи каквото може да изкопчи от него и да продължи напред. Оставя потомство, преди да намери следващото място, където се кани да стори същото.

— Вместо това Дент успял да го спре и приспи, докато… — Кал завъртя ръка и показа белега на китката си. — Докато потомците му го събудят. Защо би го пожелал? Защо го е допуснал?

— Може би Дент е решил, че три века са достатъчно дълго време един демон да спи. — Гейдж си взе пуканки. — Или не е можел повече да го възпира сам и е повикал подкрепление?

— Десетгодишни хлапета — промърмори Кал с презрение.

— Децата са по-склонни да повярват в нещо, което възрастните не могат да приемат. Или не искат — добави Сибил. — По дяволите, никой не твърди, че всичко това е честно. Дал ви е каквото е могъл. Бързото зарастване на рани, прозренията ви за миналото, настоящето и бъдещето. Дал ви е камъка, на три части.

— И време да пораснете — добави Лейла. — Двадесет и една години. Може би е намерил начин да доведе и нас тук — Куин, Сибил и мен. Защото не виждам логика да ме накара да се почувствам задължена да дойда в града, а после да ме плаши.

— Имаш право. — Свитият на топка стомах на Куин се отпусна. — Определено имаш право. Защо да плаши, когато може да подмамва? Наистина уместен въпрос.

— Мога да проуча родословието ти по-задълбочено, Кю. И да видя какво ще открия и аз за Лейла. Но на този етап ще бъде само губене на време. Знаем къде са корените.

Сибил обърна един от листовете и с молив начерта две линии на обратната страна.

— Тук са Джайлс Дент и Ан Хокинс, а тук — Лазаръс Туис и злочестата Хестър. От всеки корен пониква дърво, което се разклонява. — Нарисува ги бързо и просто. — И в определен момент клоните на двете дървета се кръстосват. В хиромантията пресичането на линии е знак за сила. — Тя завърши скицата — три клона, преплитащи се с други три. — Трябва да открием тази сила и да я използваме.



Вечерта Лейла приготви нещо доста вкусно с пилешки гърди, задушени домати и зрял фасул. По взаимно съгласие насочиха разговора към други теми. „Нормални“, помисли си Куин, докато преминаваха от анализ на най-новите филми към мръсни вицове и пътувания. Всички имаха нужда от доза нормален живот.

— Гейдж е този, който не се свърта на едно място — отбеляза Кал. — Започна тези дълги самотни странствания още щом навърши осемнадесет.

— Невинаги са самотни.

— Кал каза, че си бил в Прага. — Куин се замисли. — Бих искала да отида там.

— А защо не в Будапеща?

Гейдж погледна Сибил.

— Бях и там. Прага беше последната спирка, преди да отпътувам обратно насам.

— Сигурно всичко е приказно — отбеляза Лейла. — Изкуството, архитектурата, храната?

— Така е. Дворецът, реката, операта. Успях да вкуся от атмосферата, но през повечето време работех. Долетях от Будапеща за игра на покер.

— Прекарал си времето си в така наречения „Източноевропейски Париж“ в игра на покер? — попита Куин.

— Не цялото, но по-голямата част. Продължи малко повече от седемдесет и три часа.

— Три дни покер? — Веждите на Сибил подскочиха. — Това не е ли нещо като болест?

— Зависи от гледната точка.

— Но нямаш ли нужда от сън, от храна, тоалетна? — зачуди се Лейла.

— Бяха предвидени почивки. Седемдесет и три часа беше реалното времетраене на играта. Беше частна игра, в частен дом. Сериозни пари, сериозни мерки за сигурност.

— Печалба или загуба? — полюбопитства Куин.

— Тръгнах си доволен.

— Използваш ли дарбата си да предвиждаш бъдещето, за да печелиш? — попита Сибил.

— Би било измама.

— Да, но това не е отговор на въпроса.

Гейдж взе чашата си, не откъсвайки поглед от очите й.

— Ако трябваше да си служа с измама, за да печеля на комар, щях да стана застраховател. Не е нужно да мамя.

— Заклехме се. — Фокс вдигна ръце, когато Гейдж го изгледа намръщено. — Щом сме въвлечени заедно в това, и те трябва да знаят как стоят нещата за нас. Когато разбрахме, че имаме необикновени дарби, тримата се заклехме, че няма да ги използваме, за да нараним или прецакаме някого. Държим на думата си.

— В такъв случай — обърна се Сибил към Гейдж — трябва да залагаш на конни надбягвания вместо на карти.

Той й се усмихна чаровно.

— Правил съм го, но обичам картите. Искаш ли да поиграем?

— Може би по-късно.

Когато Сибил погледна Куин с виновно изражение, тя знаеше какво ще последва.

— Мисля, че трябва да продължим с обсъждането — започна Сибил. — Имам въпрос, от който искам да тръгнем.

— Да си дадем още петнадесет минути. — Куин стана. — Да разчистим масата, да изведем кучето. Просто да се пораздвижим. Петнадесет.

Кал докосна ръката й, докато се изправяше.

— Трябва да нагледам огъня и да донеса още дърва. Да продължим в хола, след като разтребим тук.



„Изглеждаме като обикновени хора“, помисли си Кал. Просто група приятели, събрали се да прекарат заедно една зимна вечер. Гейдж бе преминал на кафе, което бе нещо обичайно. Кал не помнеше да си е позволявал повече от две питиета едно след друго от онази лятна вечер, когато бяха на седемнадесет. Фокс отново пиеше кока-кола, а самият той бе предпочел вода.

„Бистър ум“, помисли си той. Трябваше им умът им да е бистър, ако искаха да намерят отговори на въпросите.

Отново се бяха разделили на два лагера. Дали това бе машинално, дори неизбежно, запита се той. Трите жени — на дивана, Фокс — на пода с Лъмп. Той бе седнал на стол, а Гейдж стоеше пред камината, сякаш готов да си тръгне, ако някоя тема не му допадне.

— Е? — Сибил седна със свити крака и тъмните й очи обходиха стаята с поглед. — Питам се какво е било първото събитие, което ви е подсказало, че нещо в града не е наред. След онази нощ на откритата местност, когато сте се прибрали у дома.

— Господин Гътри и вилицата. — Фокс се протегна и опря глава в корема на Лъмп. — Беше сериозен знак.

— Звучи като заглавие на детска книжка. — Куин го записа в бележника си. — Ще ни разкажете ли?

— Хайде ти, Кал — предложи Фокс.

— Беше на рождения ни ден… през нощта, или по-скоро вечерта. Бяхме доста изплашени. По-тежко беше да бъдем разделени, всеки в дома си. Придумах мама да ме пусне в боулинг центъра, за да си намеря занимание и защото знаех, че Гейдж ще е там. Тя не можеше да реши дали да ме накаже или не — продължи той с лека усмивка. — За първи и последен път я видях да проявява нерешителност по подобен въпрос. Накрая все пак ми позволи да отида с баща си. Гейдж?

— Работех. Господин Хокинс ми даваше възможност да припечелвам по малко джобни в центъра, с бърсане на маси и плотове или разнасяне на поръчки в барчето. Помня, че се почувствах доста по-добре, когато Кал влезе. После и Фокс.

— Не оставих родителите си на мира, докато не ми позволиха да дойда. Накрая баща ми отстъпи и ме доведе. Мислех, че иска да поговори с бащата на Кал и бащата на Гейдж, ако е в състояние.

— И така, Брайън… господин О’Дел и баща ми седнаха до бара да пийнат кафе. На този етап държаха Бил, бащата на Гейдж, настрана.

— На първо място, защото не знаеше къде съм ходил — каза Гейдж. — Нямаше смисъл да ми създават неприятности, преди да решат какво да правят.

— Къде беше баща ти? — попита Сибил.

— Наблизо. Зад кеглите. Беше трезвен за няколко часа и господин Хокинс му бе намерил някаква работа.

— Машината на втора писта — промърмори Кал. — Помня. Изглеждаше обикновена лятна вечер. Тийнейджъри, по няколко колежани до пистите и видеоигрите. Цигарен дим, тътен от залата. На четвърта писта имаше един две-тригодишен малчуган със семейството си. Разтърсваща сцена. Майката го изведе навън малко преди да се случи. — Отпи глътка вода. Виждаше го, сякаш още бе пред очите му. — Господин Гътри седеше на бара, пиеше бира и ядеше хотдог и пържени картофи. Идваше веднъж в седмицата. Беше кротък човек. Продаваше подови настилки и имаше две деца в гимназията. Веднъж в седмицата той идваше в центъра, а жена му отиваше на кино с приятелки. Така бяха свикнали. Господин Гътри винаги си поръчваше хотдог с картофки и пийваше порядъчно. Татко казваше, че пие тук, за да може да си казва, че не е било истинско напиване, щом не е в бар.