Фокс отново се залови да разчиства снега, когато тя не каза нищо.

— Вярвам, че винаги си имала страхотен усет. Куин получава проблясъци от миналото, както Кал. Очевидно Сибил вижда възможни бъдещи събития. Бих казал, че ти си тук с мен, закотвена в настоящето.

— Не чета мисли и не искам никой да чете моите.

— Нещата не стоят така, не точно.

Щеше да се наложи да поработи с нея. За да й помогне да разбере каква дарба притежава и как да я използва. Трябваше да й даде и време, и спокойствие да свикне с идеята.

— Както и да е, вероятно ще останем откъснати от света през целия уикенд. Графикът ми за следващата седмица е доста натоварен, но когато се върнеш в града, можеш да наминеш и госпожа Х. да ти покаже всичко. Тогава ще видим как ще ти се стори работата.

— Слушай, благодарна съм за предложението…

— Не, не си. — Фокс се усмихна и отхвърли още една лопата сняг от терасата. — Не особено. И аз имам инстинкт.

Лейла долови не само насмешка, а и разбиране.

— Има и благодарност, скрита зад раздразнението.

Той наклони глава и й подаде лопатата.

— Искаш ли да я изровиш?

Това я накара да се засмее.

— Ето какво ще опитаме. Ако все пак намина и приема работата, ще бъде с уговорката, че ако някой от двама ни реши, че не се получава, просто ще го каже. Без лоши чувства.

— Дадено.

Фокс протегна ръка и стисна нейната. Задържа я, а снежинките се въртяха във вихър около тях.

„Трябва да го почувства“, каза си той. Трябваше да усети тази внезапна и осезаема връзка. Да я осъзнае.

Сибил открехна вратата.

— Закуската е готова.

Фокс пусна ръката на Лейла и се обърна. После тихо въздъхна, преди да повика кучето.



Трябваше да се грижат за практически неща, като почистване на сняг, носене на дърва, миене на съдове и готвене. Кал винаги бе смятал къщата си за просторна, а сега му се струваше все по-тясна за шест души и едно куче. Но знаеше, че заедно са в по-голяма безопасност.

— Не е само безопасността. — Куин взе лопатата и на свой ред започна да рине сняг. Хрумна й да прокара пътека до бараката с инструменти на Кал вместо усилена тренировка във фитнес залата. — Мисля, че всичко това е писано. За сплотяване на общността. Дава ни време да свикнем едни с други, да се научим да действаме като група.

— Стига, дай на мен.

Кал остави тубата, от която бе долял бензин в генератора.

— Не. Така не се работи в група. Вие, момчета, трябва да се научите да вярвате, че жените могат да носят своята част от товара. Гейдж приготви закуската днес, което е пример за равенство между половете в екипа.

„Равенство между половете“, помисли си той. Как да не се влюби в жена, която употребява такава терминология?

— Всички можем да готвим — продължи тя. — Всички можем да ринем сняг, да носим дърва, да застиламе легла… Всички ще вършим каквото е необходимо. Ще използваме силните си страни, разбира се, но досега бяхме като на училищна забава в прогимназията.

— Какво означава това?

— Момчетата — на една страна, момичетата — на друга, и никой не намира начин да се съберат. Сега всички сме заедно. — Спря и раздвижи рамене. — И трябва да се сближим. Дори при чувствата, които изпитваме ние с теб един към друг, Кал, все още взаимно се изучаваме, свикваме да си имаме доверие.

— Заради камъка е. Явно си сърдита, защото не ти казах по-рано.

— Не, не съм. — Куин загреба нова лопата сняг, но този път само за поза. Болката в ръцете бе убийствена. — Отначало бях, дори исках да бъда, но не можах да събудя в себе си достатъчно гняв. Защото зная, че тримата сте едно цяло, откакто се помните. Не си представям някога да не сте били близки. Като се добави всичко, което сте преживели заедно… не мисля, че е преувеличено да го нарека „сътресения“, вие сте като… като… едно тяло с три глави не е най-точното сравнение — каза тя и остави лопатата.

— Не сме триглав змей, по дяволите.

— Не, но е близко. Вие сте един юмрук, здрав, дори затворен до известна степен, но… — Куин сви пръстите на ръката си в ръкавицата — със своя индивидуалност. Сработвате се инстинктивно. А сега — протегна другата си ръка — се появява другата част. И търсим начин да ги съединим.

Тя събра ръцете си и преплете пръсти.

— Това наистина има смисъл. И аз се порових малко.

— Нямаш предвид в снега. И си споделил откритията си с Фокс и Гейдж.

— Може би съм им споменал. Не знаем къде е била Ан Хокинс две години, къде е родила синовете си и къде е живяла, преди да се върне в Холоу, в дома на родителите си. Затова ми хрумна да потърся нещо за по-далечни роднини. Братовчеди, лели, чичовци… Предполагайки, че една бременна жена не би могла да пътува надалеч, поне по онова време. Значи вероятно е останала в околността. Двадесет-тридесет километра тогава се е смятало за доста по-голямо разстояние, отколкото сега.

— Добра идея. Трябваше да се сетя.

— А аз трябваше да я споделя по-рано.

— Да. Сега, когато го направи, трябва да дадеш информацията на Сиб. Тя е кралицата на проучванията. И аз съм добра, но не мога да се меря с нея.

— А аз съм обикновен аматьор.

— В теб няма нищо обикновено.

Широко усмихната, Куин направи скок и се втурна в прегръдките му. Инерцията го накара да се подхлъзне. Тя изпищя, по-скоро от смях, отколкото от тревога, когато Кал политна назад и тупна по гръб, а Куин се приземи по очи.

Задъхана, грабна две шепи сняг и ги натри в лицето му, преди да се претърколи. Той я сграбчи за талията и я придърпа обратно, докато звучеше пискливият й безпомощен смях.

— Шампион съм по борба на снежен тепих — предупреди я Кал. — Не си в моята категория, Русокоске. Така че по-добре…

Тя успя да провре ръка между краката му и енергично го потърка. Възползвайки се от внезапното и драматично спадане на интелекта му, стовари голяма снежна топка в тила му.

— Тези ходове са против правилата на лигата.

— Погледни в правилника, приятелю. Това е междуполова битка.

Кал опита да се изправи, падна и затаи дъх, когато тежестта му я притисна.

— Отново съм шампион — заяви той и доближи устни до нейните, но в този миг вратата се отвори.

— Деца — заговори Сибил, — горе има хубаво топло легло, ако искате да си поиграете. Освен това, за ваше сведение, токът дойде преди малко. — После погледна назад през рамо. — Изглежда, и телефоните работят.

— Телефони, ток. Компютър. — Куин изпълзя изпод Кал. — Трябва да проверя имейла си.



Сибил се облегна на сушилнята, докато Лейла слагаше кърпи в пералнята на Кал.

— Приличаха на двама разгонени снежни човеци. Загорели, зачервени, ненаситни да се опипват.

— Младата любов не се влияе от климатични условия.

Сибил се засмя.

— Знаеш ли, не беше нужно да се заемаш с прането.

— Чистите кърпи са малко, а скоро може отново да останем без ток. Освен това предпочитам да стоя тук на топло и сухо и да пера кърпи, отколкото да рина сняг. — Лейла тръсна коси назад. — Особено когато няма кой да ме опипва.

— Имаш право. Но повдигнах въпроса, защото по мои изчисления вие с Фокс ще трябва да се погрижите за вечерята.

— Куин все още не е готвила. Кал също.

— Куин помогна за закуската. Кал е домакинът.

Обезоръжена, Лейла втренчи поглед в машината.

— По дяволите. Аз ще готвя за вечеря.

— Можеш да го стовариш върху Фокс, използвайки прането като коз.

— Не знаем дали той може да готви, а аз мога.

Сибил присви очи.

— Можеш да готвиш? Не си го споменавала досега.

— Ако бях споменала, щеше да се наложи да готвя.

Сибил нацупи устни и бавно кимна.

— Хитра и егоистична логика. Харесва ми.

— Ще проверя провизиите и ще видя какво мога да приготвя от тях. Нещо… — замълча и пристъпи напред. — Куин, какво има?

— Трябва да поговорим. Всичките.

Толкова бледа, че тъмните кръгове около очите й изглеждаха като синини, Куин стоеше на прага.

— Кю? Скъпа… — Сибил й предложи опора. — Какво е станало? — Спомни си как Куин се бе втурнала към компютъра, за да прегледа имейла си. — Всичко наред ли е? Родителите ти как са?

— Да, да. Искам да кажа нещо на всички наведнъж. Трябва да се съберем.

Седнаха в хола. Сибил се настани на страничната облегалка на дивана. Куин искаше да се сгуши в скута на Кал, както бе сторила веднъж. Но й се струваше нередно.

Всичко й се струваше нередно сега.

Искаше й се токът да бе останал спрян завинаги. Съжаляваше, че се бе обадила на баба си с настойчива молба да проучи семейната история.

Не искаше да знае това, което бе узнала.

„Няма връщане назад“, напомни си тя. Онова, което щеше да каже, можеше да промени всичко от сега нататък.