— Ан Хокинс?

— Ан и момчетата й. Довела ги е у дома и е деляла тавана с тях. С тримата си сина. Докато пораснали достатъчно, за да имат своя стая на долния етаж. Но тя останала тук. Искала да е нависоко, за да гледа през прозореца. Макар и да знаела, че той няма да дойде, искала да гледа навън в очакване. Била щастлива, доколкото можела да бъде. И когато умряла тук, била готова. — Куин седна на петите си. — Мамка му, аз ли съм била?

Сибил приклекна и се вгледа в лицето й.

— Ти ни кажи.

— Мисля, че да. — Потърка чело. — По дяволите, мъчи ме такова главоболие, сякаш съм изпила сто „Маргарити“ на екс и в мозъка ми е забит шиш за лед. Видях всичко, нея, тях, в главата си. Ясно, сякаш бяха тук. Всичко премина като на бързи обороти пред погледа ми. Години за секунди. Но по-скоро го почувствах. И при теб е така, нали, само че в другата посока?

— Често — съгласи се Сибил.

— Видях я да пише в дневника и да мие лицата на синовете си. Видях я да се смее и да плаче. Видях я да стои до прозореца и да се взира в мрака. Почувствах… — Куин сложи ръка на сърцето си, — почувствах копнежа й. Беше… жестоко.

— Не изглеждаш добре. — Лейла докосна рамото й. — Трябва да слезем долу, да пийнеш вода.

— Може би. Да. — Куин хвана ръката, която Лейла й бе подала, за да й помогне да стане. — Може би трябва да опитам отново. Да извикам образите, да открия нещо повече.

— Ужасно си бледа — каза Лейла. — И ръката ти е ледена.

— Твърде много ти се струпа за един ден — съгласи се Сибил. — Не бива да се пресилваш.

— Не видях къде прибира дневниците. Дори и да ги е сложила някъде тук, не видях къде.

Седемнадесета глава

Сега не бе моментът, реши Кал, да разговарят за разделен на три камък и претърсвания, щом Куин изглеждаше така развълнувана заради пренасянето си в миналото. Във всеки случай боулинг центърът не бе мястото за обменяне на подобна информация.

Хрумна му да повдигне въпроса, след като затвориха и тя го завлече в домашния си кабинет, за да му покаже схемата, която Лейла бе съставила, включваща времето, мястото, приблизителната продължителност и имената на участниците във всички инциденти, станали след пристигането на Куин.

Забрави за всичко това, когато бе с нея в леглото, когато се движеха в един ритъм, когато всичко изглеждаше наред.

После, докато лежеше сгушена до него, Кал си каза, че е твърде късно за този разговор и че трябва да посвети на темата подобаващо време.

Може би се залъгваше, но предпочиташе да мисли, че просто държи нещата да стават в подходящо време, на подходящо място. Бе уредил да почива в неделя, за да може цялата група да направи похода до Свещения камък. Това според него бе подходящото време и място.

Но Природата провали плановете му.

Когато синоптиците заговориха за наближаваща виелица, прие прогнозите им с недоверие. Знаеше, че грешат толкова често, колкото се оказват прави. Дори първите снежинки, които се посипаха в ранния предобед, не го убедиха. За трети път през сезона се задаваше виелица, а досега най-голямата бе донесла едва двадесет сантиметра сняг.

Не се разтревожи и когато следобедните състезания бяха отменени. Хората започваха да отменят всичко при първия сантиметър и се втурваха към супермаркета да се запасяват с хляб и тоалетна хартия. И поради провалените сутрешни учебни занятия залата за електронни игри и барът бяха пълни.

Но когато баща му влезе около два следобед и приличаше на снежен човек, Кал обърна повече внимание.

— Мисля, че ще трябва да затворим — каза Джим спокойно.

— Не е толкова страшно. Автоматите привличат обичайните клиенти, оборотът е добър. Имаме няколко запазени писти. Мнозина ще наминат по-късно следобед, търсейки занимание.

— Страховито е и става все по-зле. — Джим пъхна ръкавиците в джобовете на шубата си. — До залез-слънце ще натрупа половин метър. Трябва да изпратим тези хлапета по домовете им, да ги откараме, ако живеят по-далеч. Затваряме и ти също си отиваш у дома. Или вземаш кучето си и Гейдж и идвате при нас. Майка ти ще се поболее от тревога, ако шофираш тази вечер.

Кал понечи да напомни на баща си, че е на тридесет и че има кола с таван, която е карал през почти половината си живот. Но знаеше, че е безсмислено, и само кимна.

— Не се безпокойте за нас. Имаме достатъчно запаси. Ще отпратя клиентите и ще затворя, татко. Ти се прибирай. Мама ще се тревожи и за теб.

— Никак не ми се затваря. — Джим хвърли поглед към пистите, където тайфа тийнейджъри излъчваха енергия и хормони в равни количества. — Когато бях на техните години, веднъж имаше адска буря. Дядо ти не затвори залата. Три дни не мръднахме оттук. Бяха най-щастливите в живота ми.

— Не се и съмнявам — усмихна се Кал. — Ще позвъниш ли на мама, да й кажеш, че сме вързани? Можем да си устроим боулинг маратон.

— С удоволствие бих го направил. — Бръчките около очите на Джим се врязаха по-дълбоко при тази идея. — Разбира се, тя ще ме срита здравата и това ще бъде последният път, когато играя боулинг.

— Тогава да затваряме.

Въпреки че имаше мърморене и негодувание, подканиха клиентите да тръгват и уредиха транспорт за онези, които се нуждаеха, и за част от персонала. В настъпилата тишина Кал сам затвори бара. Знаеше, че баща му е отишъл отзад да размени няколко думи с Бил Търнър. Не само да му даде наставления, а и да се погрижи Бил да има всичко необходимо и да му отпусне малка допълнителна сума, ако липсва нещо.

Кал извади телефона си и позвъни в офиса на Фокс.

— Здрасти. Не знаех дали все още си там.

— Тъкмо тръгвам. Вече изпратих госпожа Х. да си върви. Навън става страшно.

— Тръгвай към моята къща. Ако стане такова чудо каквото прогнозират, пътищата може да останат затрупани няколко дни. Няма смисъл да ги пропиляваме. Отбий се да вземеш това-онова. Тоалетна хартия, хляб…

— Тоалетна… ще докараш жените?

— Да. — Беше го решил, когато бе погледнал навън. — Донеси… каквото се сетиш. Аз ще дойда бързо.

Кал угаси осветлението в залата, когато Джим се върна.

— Всичко наред ли е? — попита Кал.

— Да.

Тревожният поглед, който баща му плъзна из тъмната зала, издаде тревога, че ще загубят не само доходоносната петъчна вечер, а и целия уикенд.

— Ще го компенсираме, татко.

— Разбира се. Както винаги. — Джим го потупа по рамото. — Да тръгваме.



Куин се смееше, когато отвори вратата.

— Страхотно е, нали? Казват, че ще натрупа метър или повече! Сибил ще готви гулаш, а Лейла излезе да купи още батерии и свещи, в случай че останем без ток.

— Добре. Чудесно. — Кал изтупа ботушите си. — Вземете тези неща и всичко друго, което ще ви е необходимо. Отиваме в моята къща.

— Стига глупости. Добре сме си тук. Можеш да останеш и да…

Щом се отърси от снега, доколкото можеше, Кал влезе и затвори вратата зад себе си.

— Имам малък бензинов генератор за елементарни неща — като помпата например — така че ще има вода в тоалетната.

— О! Не се бях сетила за това. Но как ще се поберем в пикапа ти?

— Ще успеем. Съберете багажа си.

Трябваше им половин час, но Кал го бе предвидил. Накрая багажникът на пикапа му бе натоварен като за десетдневно пътуване през пустошта. А трите жени се натъпкаха до него в кабината.

Сега проумя, че трябваше да помоли Фокс да вземе едната от тях и половината багаж в своя пикал. Но бе твърде късно.

— Великолепно е. — Лейла седеше в скута на Куин и се подпираше на таблото, докато чистачките усилено разчистваха снега от стъклото. — Зная, че ще създаде много проблеми, но тук е толкова красиво, изглежда толкова различно от града.

— Спомни си това, когато се наложи да се състезаваш с трима мъже за достъп до банята — предупреди я Сибил. — Държа още сега да ви предупредя, че няма да отговарям за прехраната през цялото време само защото зная как се включва готварската печка.

— Ще го имаме предвид — промърмори Кал.

— Наистина е великолепно — съгласи се Куин, надничайки зад гърба на Лейла. — О, забравих. Чух се с баба си. Намерила е онази семейна библия. Накарала е внучката на зълва си да копира и сканира страниците, които ни интересуват, и да ми ги изпрати. — Куин се раздвижи, за да се намести по-удобно. — Поне такъв е планът, защото внучката й е единствената в семейството, която може да борави със скенер и да прикачва файлове. Баба ползва интернет само за имейл и онлайн покер. Надявам се да получа информацията до утре. Страхотно, нали?

Заклещена между Куин и вратата, Сибил я смушка, за да запази своята част от седалката.

— Помръдни задника си, ако обичаш.

— Ние сме две, така че ни се полага повече място. Искам пуканки — реши Куин. — Докато гледате този сняг, не ви ли се хапват пуканки? Взехме ли? Имаш ли пуканки у дома? — обърна се тя към Кал. — Можем да се отбием при Орвил да купим няколко пакета.

Той не продума, съсредоточен върху оцеляването по пътя, който сякаш бе най-дългият в живота му.