— Няма спор, но…

— И в моите чувства и мисли цари безпорядък като на бабиния таван — сопна се тя с все още нестихващ гняв. — Така ми харесва. Ако нещата бяха нормални всеки ден, ако спокойно вървяхме по пътя си, може би нямаше да ти го кажа. Нима мислиш, че това е първото ми гмуркане в океана на любовните отношения? Бях сгодена, за бога. Казах ти, защото… защото мисля, може би особено сега, че чувствата са най-важни. Ако не ти харесва, жалко.

— Ще замълчиш ли за пет минути?

Очите й се присвиха до малки процепи.

— О, това ли искаш?

— Да. Факт е, че не зная как да реагирам, защото дори не съм си позволявал да мисля, че някога ще изпадна в такова положение. Как бих могъл, при тази заплаха, надвиснала над главата ми? Не мога да рискувам да се влюбя. Какво да разкрия на жената и какво да й спестя? И тримата с Фокс и Гейдж сме свикнали да премълчаваме много неща.

— Да пазите тайни.

— Да — равнодушно каза той. — Защото така е по-лесно. Как да мисля за любов, брак, деца? И дума не може да става за дете, което да живее в този кошмар.

Присвитите сини очи добиха леденостуден израз.

— Не си спомням да съм казвала, че искам да бъда майка на децата ти.

— Не забравяй с кого разговаряш — тихо каза той. — Имай предвид, че съм нормален човек от нормално семейство. Мъж, който иска да се ожени, да отгледа деца, да изплаща жилище и да се грижи за голямото си мързеливо куче. Това бих очаквал, ако се обвържа сериозно с жена.

— Мисля, че ми го каза.

— Ще е безотговорно дори да си го помисля.

— По този въпрос сме на различни мнения. Аз смятам, че да гледаш толкова напред, е като изстрел в мрака. В края на краищата, всеки от нас има право на собствени възгледи. Но ме разбери, и нека бъдем наясно. Признанието ми, че те обичам, не означава, че очаквам годежен пръстен.

— Защото вече си носила такъв.

Тя кимна.

— Да. Още нещо, за което се питаш.

— Не е моя работа. — „По дяволите!“ — Да, питам се.

— Добре. Много е просто. Срещах се с Дърк…

— Дърк…

— Мълчи. — Но устните й трепнаха. — Излизах с него около шест месеца. Чувствахме се приятно заедно. Мислех, че съм готова за следващата крачка в живота си, и затова казах „да“, когато ми предложи да се оженим. Бяхме сгодени от два месеца, когато осъзнах, че съм направила грешка. Не го обичах. Харесвах го, да. Но и той не ме обичаше. Не ме разбираше… напълно и си въобразяваше, че пръстенът, който нося, му дава право да ме съветва за работата, гардероба, навиците и кариерата ми. Имаше много дребни неща, които всъщност не са важни. Със сигурност нямаше да се получи, затова развалих годежа.

Отново въздъхна, защото не бе приятно да си спомня колко голяма грешка е допуснала в нещо, в което знаеше, че може да бъде адски добра.

— По-скоро изглеждаше сърдит, отколкото съкрушен, което ме убеди, че съм взела правилно решение. Честно казано, и за мен беше тежко да знам, че съм постъпила правилно, защото това означаваше, че по-рано съм сгрешила. Когато му предложих да каже на приятелите си, че той е скъсал с мен, се почувства по-добре. Върнах му пръстена, събрах нещата си от апартамента му и той своите от моя, и се разделихме.

— Не те е накарал да страдаш.

— О, Кал! — Куин се приближи и докосна лицето му. — Не. Страдах заради положението, но не заради него. Това е само една от причините да зная, че не е бил голямата ми любов. Ако искаш уверение, че не можеш да разбиеш сърцето ми, просто няма да го получиш. Можеш, и затова вярвам, че чувствата ми към теб са истински. — Тя обви ръце около врата му и впи устни в неговите. — Навярно това те плаши.

— Потръпвам от ужас. — Кал я притегли към себе си и хвана ръката й. — Никоя друга жена не ми е причинила толкова главоболия, колкото ти.

— Радвам се да го чуя.

— Така си и помислих. — Кал потърка буза в главата й. — Иска ми се да остана тук така час-два. — Докосна косите й с устни и се отдръпна назад. — Но имам безброй неща за вършене, ти — също. Знаех го, преди да намина, а го използвах като повод за кавга.

— Нямам нищо против някоя и друга кавга. Стига след това небето да се проясни.

Той обхвана лицето й с длани и леко я целуна.

— Горещият ти шоколад ще изстине.

— Обожавам го и студен.

— Онова, което казах преди, беше самата истина. Липсваше ми.

— Мисля, че ще мога да те вместя в натоварения си график.

— Тази вечер съм на работа. Можеш да наминеш. Ще ти дам още един урок по боулинг.

— Добре.

— Куин, трябва да поговорим, всичките. За много неща. Възможно най-скоро.

— Да, трябва. И още нещо, преди да тръгнеш. Фокс ще предложи ли работа на Лейла?

— Споменах му. — Кал изруга под носа си, щом видя изражението й. — Ще го попитам отново.

— Благодаря.

Когато остана сама, Куин взе чашата си и замислено отпи от поизстиналия шоколад. „Мъжете, помисли си тя, са толкова интересни създания.“

Сибил влезе.

— Всичко наред ли е?

— Да, благодаря.

— Никакъв проблем. — Сибил отвори шкафа и избра малка кутия жасминов чай от запасите си. — Ще споделиш ли, или да си гледам работата?

— Ще споделя. Беше се паникьосал, защото му казах, че го обичам.

— Ядосан или изплашен?

— Мисля, че по малко от двете. По-скоро разтревожен, защото всички си имаме работа със страховити неща, а това е още един повод за страх.

— Най-големият, като се замисли човек. — Сибил наля вода в чайника. — Ти как се справяш?

— Чувствам се… страхотно. Заредена с енергия, сякаш летя, а около мен проблясва златен прашец. Знаеш ли, с Дърк всичко беше… — Куин прокара права линия с ръка във въздуха. — А сега… — Тя повдигна ръката си нагоре, после я спусна надолу и отново нагоре. — Но докато ме убеждаваше, че това е лудост, той се впусна да твърди, че никога не би могъл да си позволи, поне така си въобразява, да мисли за любов, брак и семейство.

— Охо!

Куин повдигна чашата си и продължи:

— Препускаше твърде бързо, за да забележи как потръпнах при думата „брак“. Тъкмо успях да се измъкна от това блато и ето го отново под краката ми.

— Нормално е да те побиват тръпки. — Сибил отмери доза чай. — Но не те виждам да бягаш.

— Защото ме познаваш. Харесва ми да бъда тук, където съм. Харесва ми идеята да измина този път с Кал, докъдето стигнем. Здравата е загазил — промърмори тя и отново отпи.

— Ти също, Кю. Но неприятностите винаги са ти подхождали.

— Повече от нов бутиков тоалет. — Куин вдигна телефона в кухнята при първото позвъняване. — Ало. Здравей, Еси. О! Така ли? Не, чудесно. Идеално. Толкова съм ти благодарна. Разбира се. Отново благодаря. Чао. — Затвори с широка усмивка. — Еси Хокинс ни е уредила достъп до помещенията в общината. Днес няма много работа на главния етаж. Можем да влезем и да се поровим на воля.

— Ще бъде забавно, нали? — сухо каза Сибил, докато наливаше гореща вода за чая си.



Въоръжена с ключ, Сибил отвори главната врата на старата библиотека.

— Тук сме, поне привидно, за проучване. Една от най-старите сгради в града, домът на семейство Хокинс. Но… — Включи осветлението. — Търсим главно тайници. Скрити кътчета, в които никой не е надникнал. Три и половина века — отбеляза Сибил.

— Ако нещо бъде забравено за пет минути, може да остане забравено цяла вечност. — Куин нацупи устни, оглеждайки се наоколо. — Модернизирали са я, когато са я превърнали в библиотека, но при построяването на новата някои от модерните елементи били отстранени. Не са върнали предишния й облик, но са се доближили до него.

Имаше столове и маси и някой бе опитал да придаде старинна атмосфера с лампи антики, керамични съдове и резбовани лавици. Куин бе чула, че организации като Историческото сдружение или Градинарския клуб провеждат сбирките си тук. По избори пък ставаше секция за гласуване.

— Каменна камина — каза тя. — Вижте, страхотно място за скривалище. — Застана до нея и започна да побутва камъните. — Освен това горе има таван. Еси каза, че са го използвали за склад. Все още държат там сгъваеми маси, столове и други подобни неща. Таваните са пълни със съкровища.

— Защо сгради като тази са толкова студени и страховити, когато са празни? — запита се Лейла.

— Тази не е празна, ние сме тук. Да започнем от горе на долу — предложи Куин.



— Таваните са пълни със съкровища — повтори Сибил след двадесет минути, — потънали в прах и паяжини.

— Не е толкова ужасно.

Куин пълзеше до нея и се надяваше да открие незакована дъска на пода.

— Но не е и приятно. — Лейла смело стъпи на сгъваем стол, за да огледа лавиците. — Не разбирам защо хората смятат, че складовите помещения не трябва да се почистват редовно както всички други.

— Тук е било чисто. Тя е поддържала чистота.

— Кой… — понечи да попита Лейла, но Сибил махна с ръка и смръщи вежди срещу Куин.