— Как се хранело?

— Това е неясно, твърде… загадъчно, както повечето легенди. Не от плътта и кръвта им, не със зъби и нокти… Разказваха, че този демон, или същество, можел да обсебва умовете на хората и душите им и да ги доведе до лудост, да ги кара да убиват.

— Може би има връзка с нашия случай — реши Фокс.

— Прозвуча ми толкова познато, че трябваше да го проуча. Нагазих в дълбоки води, в онзи регион е пълно с подобни истории. Но там, сред възвишенията, на място, което силно ми напомняше за дома, попаднах на нещо. Нарича се Тмави, в превод: „мрак“. Мракът.

И тримата си спомниха за онова, което бе изригнало от земята под Свещения камък.

— Явявал се като човек, който не е човек, ловувал като вълк, който не е вълк. И понякога приемал образ на момче, което подмамвало жени и деца в гората. Повечето никога не се връщали, а които се върнели, били вече луди. Семействата им също полудявали. Избивали се помежду си, самоубивали се или посягали на съседите си.

Гейдж направи пауза и стана да вземе кафеварката.

— Узнах част от това там, а и намерих един свещеник и той ми даде името на професор, който изучава и пише статии за източноевропейската демонология. Снощи този професор се свърза с мен. Твърди, че същият демон, не се бои да използва думата, бродил из Европа векове наред. И вечно бил преследван от мъж, когото смятали за друг демон, магьосник или просто човек с мисия. Според легендите, при схватка между тях в гората магьосникът бил смъртоносно ранен и демонът го изоставил, смятайки го за мъртъв. Това според професор Линц било грешката му. Дошъл някой, малко момче, на което магьосникът предал силата си, преди да умре.

— Какво станало по-нататък? — попита Фокс.

— Никой не знае със сигурност, дори професор Линц. Легендите твърдят, че съществото изчезнало, преселило се другаде или умряло някъде в началото или средата на седемнадесети век.

— Когато се е качило на проклетия кораб за Новия свят — добави Кал.

— Възможно е.

— Както и момчето — продължи Кал — или мъжът, в който се е превърнало, или негов наследник. Но в един момент почти е успяло да го унищожи, видях това. Него и жената… колибата. Той държеше окървавен меч и знаеше, че почти всички са мъртви. Не е могъл да го спре и е предал силата си на Дент, който на свой ред е опитал отново. Тук.

— Какво предаде на нас? — попита Фокс. — Каква сила? Да не хващаме настинка и счупените кости да зарастат от само себе си? Каква полза имаме от това?

— Ще бъдем здрави и силни, когато се изправим срещу него. Виждам проблясъци, всички ги виждаме по някакъв начин. — Кал приглади косите си. — Не зная. Но сигурно е нещо важно. Трите части от камъка. В тях трябва да има някаква сила. Просто досега не сме разбрали каква.

— А времето напредва.

Кал кимна на Гейдж.

— Трябва да покажем камъните на другите. Заклехме се, трябва всички да сме съгласни, и тогава да го направим. Ако не беше клетвата, щях…

— … вече да си показал своя на Куин — довърши Фокс.

— Да, може би си прав. Струва си да опитаме. Може би сме нужни и шестимата, за да го съединим отново.

— Или когато се случи онова до Свещения камък, амулетът се е разцепил, защото силата му е била нарушена. Унищожена.

— За теб чашата винаги е наполовина празна, Търнър — отбеляза Фокс. — Както и да е, опитът си струва. Съгласни ли сте?

— Аз — да.

Кал погледна Гейдж, който сви рамене.

— Защо не, по дяволите.



Кал дълго са двоуми по пътя към града. Нямаше нужда от повод да се отбие при Куин. Спяха заедно, за бога. Нима трябваше да има предварително уговорена среща, специално разрешение или много важна причина да чука на вратата й, за да види как е? Да попита какво става, по дяволите.

През последните два дни тя бе разсеяна всеки път, когато успяваше да се свърже с нея по телефона. Не се беше отбивала в центъра, откакто се бяха отъркаляли на пода в офиса му.

И му бе казала, че е влюбена в него.

Това беше проблемът. Трънчето в обувката, пръчка в колелото или някоя по-уместна аналогия. Беше му признала, че е влюбена, а той не бе отвърнал: „Аз също“, което тя твърдеше, че не е очаквала. Но мъж, който вярва, че една жена е искрена във всичко, което казва, живее в опасна самозаблуда.

Сега тя го избягваше.

Нямаха време за игри, наранени чувства и цупене. Имаше по-важни неща, заложени на карта. Бе принуден да признае, че именно затова не би трябвало дори да я докосва. А намесвайки секс в цялата бъркотия, още повече бяха усложнили и без това сложното положение. Трябваше да са практични, трябваше да са разумни. Обективни, добави той, когато спря пред квартирата им. Хладнокръвни, трезви.

Никой от двамата не можеше да запази тези качества, когато правеха секс. При това адски вълнуващ секс.

Пъхна ръце в джобовете си, докато вървеше към вратата й, и бавно извади едната, за да почука. Лудостта, която го обземаше, бе твърде далеч от обективността и практичността, но му се струваше оправдана.

Тя отвори вратата.

Косите й бяха влажни. Беше ги пригладила назад на лъскава конска опашка. Усети аромата на женски шампоан и сапун и тези ухания нахлуха в него, а мускулите му се стегнаха от възбуда.

Носеше пухкави розови чорапи, черен памучен панталон и искрящо розов пуловер с надпис: „… и Бог създаде жената“.

„И то каква“, помисли си Кал с благодарност към всевишния.

— Здравей!

Мисълта, че му се сърди, бързо изчезна, бе заслепен от лъчезарната й усмивка и кипящата й енергия.

— Тъкмо си мислех за теб. Влез. Господи, колко е студено. Писна ми от тази зима. Реших да се поглезя с чаша нискомаслен горещ шоколад. Искаш ли?

— Ааа… всъщност не.

— Е, все пак влез, че съм зажадняла. — Тя се повдигна на пръсти за дълга, жадна целувка, а после сграбчи ръката му и го поведе към кухнята. — Придумах Сиб и Лейла да дойдат с мен във фитнес клуба тази сутрин. Със Сиб беше малко трудно, но цифрите помогнаха. Не се случи нищо странно, ако не броим опита на Сиб да заеме сложна поза от йога за напреднали. Мат е доста добър в това впрочем. Иначе от два дни насам нещата са спокойни.

Куин извади пакетче шоколад на прах, удари го в дланта си няколко пъти, за да избута сместа навътре, преди да го разкъса и да я сипе в чаша.

— Сигурен ли си, че не искаш?

— Да, продължавай.

— Тук кипи усилена работа — продължи тя, докато наливаше в чашата наполовина гореща вода, наполовина нискомаслено мляко. — Очаквам да чуя нещо за семейната библия или каквото успее да изрови баба ми. Днес, може би, или най-късно утре. Междувременно съставихме родословни дървета по това, което знаем, и Лейла се опитва да изкопчи от роднини нещо за предците си. — Разбърка сместа и я сложи в микровълновата фурна. — Наложи се да възложа голяма част от проучванията на съучастничките си, за да довърша статията си за списанието. Все пак трябва да се плащат сметки. Е? — Тя се обърна, когато фурната иззвъня. — Какво ново при теб?

— Липсваше ми.

Не бе имал намерение да го казва и определено не бе очаквал да започне с тези думи. Изведнъж осъзна, че това е първата му мисъл.

Очите й добиха израз на нежност, сексапилните й устни леко се извиха нагоре.

— Приятно е да го чуя. И ти ми липсваше, особено снощи, когато пропълзях в леглото около един сутринта. В студеното си, празно легло.

— Нямах предвид секса, Куин.

Това пък откъде му хрумна.

— Аз също. — Тя наклони глава встрани, не обръщайки внимание на звъна на микровълновата печка. — Липсваше ми в края на деня, когато най-сетне можех да си почина от писане, когато престанах да мисля какво трябва да свърша и какво ще се случи. Ядосан си за нещо. Ще ми кажеш ли за какво?

Куин се обърна към фурната, докато говореше, за да извади чашата си. Кал веднага забеляза знака, който тя даде на Сибил, която понечи да прекрачи прага на кухнята, но се оттегли безмълвно.

— Не зная точно. — Той свали шубата си и я преметна върху един от столовете около малката масичка, която не бе там при предишното му посещение. — Сигурно съм си помислил след онзи ден, след онова, което ми каза…

— Казах ти, че съм влюбена в теб. Това те кара дълбоко в себе си да потръпваш — забеляза тя. — Мъже.

— Не аз започнах да те избягвам.

— Мислиш… — Куин си пое дъх през носа и изсумтя. — Е, явно имаш доста високо мнение за себе си и твърде ниско за мен, щом…

— Не, просто…

— Имах работа, задължения. Не вървя по петите ти, нито пък ти по моите.

— Нямах предвид това.

— Мислиш, че бих си играла с теб така? Особено сега?

— Ето къде е проблемът. Сега не е подходящ момент за лично обвързване.

— Ако не сега, кога? — попита тя. — Наистина ли… наистина ли смяташ, че можем да затворим личните си чувства в някое чекмедже, докато настъпи удобен момент? И аз обичам нещата да бъдат по местата си. Обичам да зная кое къде е и затова ги слагам там, където искам да бъдат. Но чувствата и мислите са нещо различно от някакви скапани ключове за кола, Кал.