— Голям симпатяга си бил, Джо — измърмори Куин. — Дали ти си моят Джо?

Реши, че ако се освободи от участие в приготвянето на вечерята, ще има достатъчно време да отскочи до общината и да започне проучване за Джоузеф Блек. Щом бе умрял тук, може би бе и роден тук.



Когато се прибра, Куин със задоволство завари къщата, пълна с хора, глъчка и апетитни аромати. Сибил, вярна на себе си, бе пуснала музика, запалила свещи и наляла вино. Всички се бяха събрали в кухнята и лакомо посягаха към хапките с мариновани маслини. Куин си взе една и я преглътна с вино от чашата на Кал.

— Сигурно очите ми са кървясали — каза тя.

— Засега не.

— Почти три часа се рових в архиви. Мисля, че съм увредила мозъка си.

— Джоузеф Блек. — Фокс й подаде чаша вино. — Осведомиха ме.

— Добре, спестили са ми поне това. Успях да проследя родословието само до дядо му, Куинтън Блек, роден през 1676-а. Няма по-ранни сведения, поне тук. И нищо след Джо. Отклоних се от пряката линия, потърсих братя, сестри или други роднини. Имал е три сестри, но открих само рождените им дати. Имал е лели, чичовци и прочие, но и за тях няма много. Изглежда, фамилията Блек не е присъствала дълго в Хокинс Холоу.

— Щеше да ми говори нещо — изтъкна Кал.

— Да. Все пак събудих любопитството на баба си и сега се е заела да издири старата семейна библия. Обади се на мобилния ми телефон. Мисли, че е останала у девера й след смъртта на родителите му. Може би. Както и да е, това е нишка. — Насочи вниманието си към мъжа, който стоеше облегнат с гръб на плота и разклащаше чаша вино. — Извинявай. Гейдж, нали?

— Същият. Служба „Пътна помощ“.

Куин се усмихна, когато Сибил завъртя очи и извади ароматните питки от фурната.

— Вече чух. Е, явно вечерята е готова. Умирам от глад. Нищо не може да събуди апетита така, както ровенето сред актове за раждане и смърт на разните му Блек, Робин и Кларк.

— Кларк. — Лейла подаде празна чиния на Сибил за питките. — В архивите има хора с тази фамилия?

— Да, Алма и Ричард Кларк, доколкото си спомням. Искаш ли да прегледаш записките ми? Защо?

— Моминското име на баба ми е било Кларк. — Лейла отегчено се усмихна. — Може би и това не е съвпадение.

— Жива ли е? — веднага попита Куин. — Можеш ли да се свържеш с нея и…

— Да хапнем, докато са топли — прекъсна ги Сибил. — Ще имате достатъчно време да разтърсвате родословните дървета. Но когато готвя… — тя пъхна чинията с горещите питки в ръцете на Гейдж — ще ядем.

Шестнадесета глава

„Сигурно има важна причина, сигурно има сериозна причина“, повтаряше си Кал, докато съчетаваше обедната си почивка със свое проучване за родствената връзка Хокинс — Блек. Това бе нещо ново, врата, за чието съществуване не бяха подозирали, за да се опитат да отворят.

Казваше си, че е трудоемка работа, от съдбовно значение, заради която през последните няколко дни с Куин нямат време да се видят. И двамата бяха твърде заети. Нямаше начин.

Освен това, може би моментът бе подходящ да си починат един от друг. Нещата да се поуталожат. Както бе казал на майка си, сега не бе време за сериозно обвързване, време за любов. Защото щом човек се влюби, неизбежно следваха големи, значими събития, променящи живота. А той имаше достатъчно важни събития, за които да се тревожи.

Сипа храна в купичката на Лъмп, чакащ закуската си с обичайното невъзмутимо спокойствие. Както всеки четвъртък, Кал бе заредил пералнята, а преди това бе извел Лъмп на сутрешна разходка. Продължи с всекидневните си сутрешни занимания и с първата чаша кафе в ръка, извади кутия мляко.

Когато понечи да си налее, се сети за Куин. „Нискомаслено“, поклати глава той. Може би точно сега тя приготвяше своята зърнена закуска. Може би стоеше в кухнята си, вдъхваше аромат на кафе и мислеше за него.

Гледката, която си представи, бе примамлива и тъкмо посягаше към мобилния си телефон да й позвъни, когато чу звук зад себе си и се обърна.

Гейдж тъкмо изваждаше чаша за кафе от шкафа, който бе отворил.

— Стряскаш се.

— Не те чух да влизаш.

— Беше потънал в любовни блянове.

— Имам да мисля за много неща.

— Особено за любов. Отдалеч си личи, Хокинс. Като започнем от тези тъжни, влажни очи.

— Пази своите, Търнър.

Гейдж само се усмихна и наля кафе.

— Налапал си въдицата. — Сложи пръст в крайчеца на устата си, извит като кука. — Няма грешка.

— Завиждаш, защото скоро не ти е излизал късметът.

— Няма спор. — Гейдж отпи глътка чисто кафе и с босия си крак потърка козината на Лъмп, докато кучето бе изцяло съсредоточено върху закуската си. — Не е обичайният ти тип.

— А? — Раздразнението пропълзя по гърба на Кал като гущер. — Какъв е обичайният ми тип?

— Почти като моя. Момиче за лек флирт, без много мислене, без обвързване и тревоги. Кой може да ни вини, предвид всичко? — Гейдж взе кутията със зърнена закуска и пъхна ръка вътре. — Но тя не се вмества в калъпа. Умна е, сериозна и носи голям топ дебело въже в джоба си. Вече е започнала да те омотава в него.

— Не ти ли дотяга понякога от този цинизъм, който носиш със себе си навсякъде?

— Реализъм — поправи го Гейдж, докато хрупаше зърнена закуска. — Помага ми да приемам нещата по-леко. Тя ми харесва.

— И на мен. — Забравил за млякото, Кал си взе шепа от купата, в която бе сипал закуската. — Каза ми… каза ми, че е влюбена в мен.

— Бързо напредвате. А после изведнъж става прекалено заета, а ти спиш сам, приятел. Казах ти, че е умна.

— За бога, Гейдж. — Пронизаха го две стрели на обида, едната — към самия него, другата — към Куин. — Тя не е от тези жени. Не използва хората по подобен начин.

— И го знаеш, защото я познаваш много добре.

— Да. — Всяка следа от гняв изчезна, когато осъзна тази проста истина. — Просто я познавам. Наистина. Е, може да има десетки, стотици неща, които не зная за нея, но зная коя е и що за човек е. Нямам представа дали донякъде е защото всички сме свързани, но е вярно. Още когато я видях за първи път, нещата се промениха. Не зная как. Нещо се промени в мен. Е, подигравай се колко си искаш, но това е положението.

— Ще кажа само, че си късметлия — проговори Гейдж след миг. — Че се надявам връзката ви да потръгне. Никога не съм вярвал, че някой от трима ни може да има шанс за нещо нормално. — Сви рамене. — Нямам нищо против да се окаже, че греша. Освен това, този влажен поглед страшно ти отива.

Кал повдигна средния си пръст от купата във въздуха.

— Да ти се връща — каза Фокс, когато влезе и тръгна право към хладилника за кока-кола. — Какво става?

— Пак ще пресушиш кока-колата ми, а никога не донасяш една-две нови кутии.

— Миналата седмица купих бира. Гейдж каза да намина тази сутрин и очаквам да пийна кола, по дяволите.

— Казал си му да намине?

— Да. И така, О’Дел, Кал е влюбен в онази блондинка.

— Не съм казал…

— Кажи ми нещо, което да не знам — отвърна Фокс, отвори кутията и отпи глътка.

— Не съм казал, че съм влюбен.

Фокс спокойно отмести поглед към Кал.

— Познавам те откакто се помня, зная какво означават малките бляскави сърчица в очите ти. Страхотно е. Сякаш е създадена за теб.

— Той казва, че не била обичайният ми тип, а ти твърдиш, че е създадена за мен.

— И двамата сме прави. Не е от типа, който обикновено търсиш. — Фокс отпи още газирано и взе кутията със зърнена закуска от Гейдж. — Защото никога не си искал да откриеш жена, която истински ти пасва. Тя е идеалната, но се появи изненадващо. Връхлетя те от засада. Нима станах толкова рано, за да дойда да си говорим за любовния живот на Кал?

— Не, просто интересна странична тема. Събрах малко информация, докато бях в Чехия. Слухове, главно легенди, които проследих, когато имах време. Снощи ми се обади един експерт, затова те повиках тук. Мисля, че успях да идентифицирам копелето, което носи Голямото Зло.

Седнаха на кухненската маса на кафе и сухи зърнени топчета, Фокс — облечен с един от официалните си костюми за съда, Гейдж — с черна тениска и свободен панталон, а Кал — с дънки и памучна риза. И заговориха за демони.

— Направих обиколка из малки затънтени села — започна Гейдж. — Винаги съм отделял време да опозная местната култура и може би да забърша някоя местна фуста, докато трупам чипове за покер.

Кал знаеше, че се занимава с това от години. Проучваше всяка мълва за дяволи, демони и необясними явления. Винаги се връщаше с някаква история, но нищо, което да се вписва в профила, така да се каже, на техния проблем.

— Говореше се за стар демон, който можел да приема различни образи. Там приказките за върколаци са много популярни и отначало помислих, че това е поредната. Но не ставаше дума за прегризани гърла и сребърни куршуми, а за създание, което преследвало хора, превръщало ги в свои роби и се хранело от… няма точен превод, но най-доброто обяснение, което получих, беше „човешката им същност“.