Без да губи време с копчетата, той издърпа своята риза над главата си.

— Момче от малък град, отраснало в добро, стабилно семейство, трето поколение управител на семейния бизнес. Би трябвало да си предсказуем, Кейлъб — каза тя, докато разкопчаваше дънките си. — Харесва ми, че не си. Нямам предвид само в секса, въпреки че тук печелиш важни точки.

Наведе се да свали ботушите си и тръсна глава назад, за да отмести косите от очите си и да го погледне.

— Би трябвало вече да си женен — реши Куин — или поне сгоден за приятелката си от колежа. И да мислиш за деца.

— Мисля за деца. Но не точно сега. Точно сега единственото, за което мога да мисля, си ти.

Това накара сърцето й да подскочи, още преди да посегне към нея и да прокара длани надолу по голите й ръце. Преди да я притегли към себе си и устните му да заиграят с нейните.

Би избухнала в смях, когато се снишиха на пода, но дъхът й бе секнал. Беше по-различно, отколкото в леглото. По-импулсивно и някак безразсъдно, докато ръцете и краката им се преплитаха на пода в офиса му. Дръпна сутиена й надолу, за да погали зърната на гърдите й с устни, език и зъби, докато ханшът й чувствено се движеше. Тя плъзна ръка по тялото му, усети възбудата му и го накара да простене.

Кал не можеше да чака, този път не. Не можеше бавно да изживява насладата, поривът бе неудържим. Претърколи се и я притегли върху себе си. Докато пръстите му притискаха плътта й, тя се поклащаше, приемаше го. Наведе се към него за страстна целувка и косите й се спуснаха около лицата им като завеса. „Завладян от нея“, помисли си той. От тялото, уханието, енергията й. Погали гърба и извивката на ханша й, докато с ритмичните си движения тя го довеждаше до блаженство и забрава.

Дори когато се изви назад и погледът му се премрежи, формите и въздишките й го омайваха.

Беше се предала на усещанията, просто се носеше във вихъра им. Отчаяно препускащи сърца, хлъзгави тела и опияняващи движения. Почувства кулминацията му, този внезапен тласък, и през нея премина тръпка. Беше го накарала да загуби контрол, той бе в нейна власт. Използва тази власт, тази тръпка, за да се понесе стремително към своя връх.

Бавно се спусна оттам и остана върху него, за да полежат изтощени, затоплени и малко замаяни, докато си поемат дъх. Тя избухна в смях.

— Господи, като тийнейджъри сме. Или зайци.

— Зайци тийнейджъри.

Развеселена, Куин се надигна.

— Често ли си позволяваш подобни странични занимания в офиса?

— А…

Тя леко го смушка, придърпвайки обратно сутиена си.

— Виждаш ли, непредсказуем си.

Кал й подаде ризата.

— За първи път си позволявам подобно занимание в работно време.

Тя присви устни, докато се закопчаваше.

— Добре.

— И не съм се чувствал като заек тийнейджър, откакто бях такъв.

Куин се наведе и леко всмука устните му.

— Още по-добре. — Все още на пода, тя нахлузи панталона си, и той стори същото. — Трябва да ти кажа нещо. — Куин посегна към ботушите и обу единия. — Мисля… не, ако кажа „мисля“, ще бъде увъртане, страхливост.

Дълбоко си пое дъх, рязко пъхна крака си в другия ботуш и го погледна в очите.

— Влюбена съм в теб.

Първо дойде шокът — внезапен, остър шок, който го разтърси до мозъка на костите. После тревогата го скова като леден юмрук.

— Куин…

— Не си хаби думите, няма смисъл да казваш: „Познаваме се едва от две седмици“. Не искам да чувам и „Поласкан съм, но…“. Не ти го казах, очаквайки някакъв отговор. Просто трябва да знаеш. Първо, няма значение откога се познаваме. Познавам себе си достатъчно отдавна, за да зная какво става с мен. Познавам чувствата си. Второ, безспорно би трябвало да си поласкан. Не се побърквай. Нищо не ми дължиш и не очаквам да споделяш чувствата ми.

— Куин, ние… всички ние сме подложени на огромно напрежение. Дори не знаем дали ще оцелеем до август. Не можем…

— Именно. Никой не знае, но сега имаме още нещо, за което да се тревожим. Е, Кал… — Тя обхвана лицето му с длани. — Всеки миг е важен. Точно тази минута има дълбок смисъл. Съмнявам се, че иначе бих ти го казала, въпреки че понякога съм импулсивна. Мисля, че при други обстоятелства бих изчакала, докато и ти изясниш чувствата си. Надявам се това да стане скоро, а междувременно нека нещата останат такива, каквито са.

— Трябва да знаеш, че…

— Недей, за нищо на света не казвай, че държиш на мен. — В гласа й прозвуча първата нотка на гняв. — Ще изречеш нещо банално, което хората казват в подобни случаи. Това само ще ме ядоса.

— Добре, добре, нека само те попитам нещо, без да се обиждаш. Замислила ли си се, че може би чувствата ти са нещо подобно на онова, което се случи до камъка? Така да се каже, отражение на чувствата на Ан към Дент?

— Да, мислила съм, но не са. — Куин се изправи и облече пуловера си. — Все пак, добър въпрос. Не го приемам като обида. Онова, което е изпитвала и аз чрез нея, беше силно и обсебващо. Не твърдя, че моите чувства към теб не са подобни. Но имаше и разкъсваща болка. Зад радостта прозираше мъка. С мен не е така, Кал, няма нищо мъчително. Не съм тъжна. Сега… имаш ли време да слезеш при нас и да хапнеш нещо, преди със Сиб и Лейла да излезем?

— Ммм… да.

— Чудесно. Ще се видим там. Трябва да се отбия в тоалетната да се поосвежа.

— Куин… — Кал се поколеба, когато тя отвори вратата и се обърна. — Не съм изпитвал такива чувства към друга жена.

— Това вече ми харесва.

Тя се усмихна, преди да излезе. Знаеше, че думите му са истина, така бе устроен. „Горкият, помисли си Куин. Все още не знае, че няма отърваване.“



Гъста гора от ниски дървета скриваше старото гробище като щит до северния край на града. То се простираше по неравната земя до хълмовете на запад, в края на коларски път, по който едва можеха да се разминат две коли. Исторически надпис, полузаличен от времето, сочеше, че някога тук се е намирала „Първата църква на Праведните“, но е била разрушена от паднал гръм и пожар на седми юли, 1652-а.

Куин бе прочела този факт при проучванията си, но бе различно да застане тук, брулена от вятъра и студа, и да си го представи. Бе прочела още, както пишеше на табелата, че на нейно място е бил издигнат малък параклис, разрушен по време на Гражданската война.

Сега сред сухите зимни треви имаше само няколко камъка. Отвъд ниска каменна стена бяха по-скорошните гробове. Тук-там видя цветя, чиито ярки цветове навяваха меланхолия на фона на сивотата и замръзналата земя.

— Трябваше да донесеш цветя — тихо каза Лейла, когато погледна малкия скромен паметник, на който пишеше само „Ан Хокинс“.

— Не са й нужни — увери я Сибил. — Паметниците и цветята са за живите. Мъртвите имат други грижи.

— Все пак създават настроение.

Сибил само сви рамене срещу Куин.

— Права си. Не е хубаво на мъртвите да им бъде скучно. Не ви ли се струва интересно, че няма дати? На раждане или смърт. Никаква сантименталност. Имала е трима сина, а не е получила друго, освен името си, издълбано в надгробния камък. Въпреки че те също са погребани тук, както и съпругите, и децата им, и предполагам — поне някои от техните деца. Където и да са пътували през живота си, са се завърнали, за да бъдат погребани до Ан.

— Може би са знаели или са вярвали, че тя ще се върне. Може би им е казвала, че смъртта не е край. — Куин смръщи вежди срещу паметника. — А може би просто са искали да е скромно, но сега, като го изтъкна, започвам да се питам дали не е било съзнателно. Нито начало, нито край. Поне до…

— … юли тази година — довърши Лейла. — Весела мисъл.

— Е, докато си прекарваме весело тук, искам да направя няколко снимки. — Куин извади апарата си. — Вие двете можете да запишете някои имена. Не е зле да ги проверим, да видим дали имат пряка връзка с… — Препъна се, докато крачеше назад, за да намери подходящ ъгъл. — О, по дяволите! Точно на същото място, където се ударих сутринта. Супер.

Лейла се втурна да й подаде ръка. Сибил я последва, въпреки че не можа да сдържи смеха си.

— Млъкни — промърмори Куин. — Земята е толкова неравна, а някои паметници едва се подават от нея. — Потърка хълбока си и намръщено се вгледа в камъка, който я бе спънал. — Ха! Интересно. Джоузеф Блек, починал през 1843-а. — Руменината, избила на лицето й от раздразнение, изчезна. — Същата фамилия като моята. Блек е често срещано име. Но си струва човек да се замисли защо е тук и защо се спънах точно в неговия гроб.

— Странните съвпадения са твоята специалност — съгласи се Сибил.

— А може би и на Ан.

Куин поклати глава при предположението на Лейла.

— Не зная. Кал е направил проучване за родословието на Хокинс и го прегледах набързо. Зная, че част от старите архиви са загубени или заровени по-дълбоко, отколкото сме надникнали, но не виждам как може и двамата да сме пропуснали разклонения с моето фамилно име. Е, мисля, че трябва да потърсим нещо по-подробно за този Джо.

Баща й не помогна с нищо и обаждането у дома само я държа четиридесет минути на телефона да слуша семейни клюки. После опита с баба си, която имаше смътни спомени, че е чувала от свекърва си за някакъв прачичо, може би братовчед, роден някъде сред възвишенията в Мериленд. Или може би във Вирджиния. Бе запомнен от роднините си с това, че избягал с кръчмарска певица, изоставяйки съпругата си и четирите си деца и отнасяйки семейните спестявания, държани в кутия от бисквити.