„Не е бил буден, досети се Кал, когато долови раздразнението в гласа му, и не е пил кафе.“ Не обръщайки внимание на това, Кал се впусна да му разказва за случилото се сутринта, осведоми го за плановете за вечеря и затвори.

После завъртя очи и позвъни на Фокс, за да повтори същата информация и да му каже, че Лейла се нуждае от работа, така че би трябвало той да я назначи на мястото на госпожа Хоубейкър.

— А? — хлъцна Фокс.

— Трябва да затварям — отвърна Кал и затвори.

„Готово, изпълних дълга си“, помисли си той. Доволен, включи компютъра и зареди информацията за автоматични системи за отчитане на резултати, каквато придумваше баща си да инсталират.

Крайно време бе центърът да обнови оборудването си. Навярно бе глупаво да се мисли за подобна инвестиция, когато след няколко месеца всичко можеше да отиде по дяволите. Но ако наистина всичко отидеше по дяволите, и имаше какво да загубят от нея.

Баща му щеше да каже, че някои от старите играчи ще недоволстват, но Кал не мислеше така. Ако искаха да продължат да записват резултатите си на ръка, центърът щеше да им осигурява листове и маркери. Но ако някой им покажеше как се борави със системата и получеха по няколко безплатни игри, докато свикнат с нея, щяха да я приемат.

Можеха да я вкарат в употреба и да я поддържат, подготвен бе за тази част от спора. Имаха Бил, който можеше да поправя почти всичко.

Едно бе да цениш и съхраняваш традициите, друго — да си старомоден.

Не, не, това не бе тактиката, която трябваше да приложи пред баща си. Той обичаше старомодните неща. По-добре бе да използва цифри. Боулингът носеше повече от половината им приходи, близо шестдесет процента, така че…

Почукване прекъсна мисълта му и потръпна вътрешно, когато предположи, че е Бил Търнър. Но през вратата надникна майка му.

— Нали не си твърде зает за мен?

— Никога. Дошла си да поиграеш боулинг преди сутрешната лига?

— Не, разбира се. — Франи обичаше съпруга си, но често казваше, че не се е врекла във вечна вярност на боулинга. Влезе, седна до Кал и наклони глава, за да погледне в монитора му. Устните й трепнаха. — Дано имаш късмет с това.

— Не казвай нищо на татко, чуваш ли?

— Устата ми е заключена.

— С кого ще обядваш?

— Откъде знаеш, че ще обядвам с някого?

Кал посочи към елегантното й вталено сако, идеално изгладения панталон и ботушите с висок ток.

— Не си се издокарала така, за да отскочиш до пазара.

— Много си умен. Трябва да свърша това-онова, после имам среща с приятелка за обяд. Джоан Бари.

„Майката на Фокс“, помисли си Кал и само кимна.

— И друг път сме обядвали заедно, но вчера ми се обади с изрично настояване да се видим днес. Притеснена е. Аз също. Затова наминах да те попитам дали има нещо, което трябва да зная, нещо, което искаш да ми кажеш, преди да се срещна с нея.

— Нещата са под контрол, доколкото мога да ги овладея, мамо. Все още нямам отговори. Само нови въпроси, но мисля, че и това е напредък. Всъщност има един, който ще те помоля да зададеш на майката на Фокс вместо мен.

— Добре.

— Помоли я да провери дали в рода й е имало някой Хокинс.

— Мислиш, че е възможно да сме роднини? Това би ли помогнало с нещо?

— Няма да е излишно да узнаем.

— Тогава ще я попитам. А сега ти ми отговори на един въпрос. Добре ли си? „Да“ или „не“ е достатъчно.

— Да.

— Е, чудесно. — Франи стана. — Имам един куп задачи, преди да се видя с Джо. — Тя тръгна към вратата, съвсем тихо изруга под носа си и се обърна. — Опитах се да сдържа любопитството си, но този път нямам воля. Колко са сериозни нещата между теб и Куин Блек?

— Моля?

— Кейлъб Джеймс Хокинс, не се прави на ударен.

Кал щеше да се засмее, но условната му реакция при този тон бе само да свие рамене.

— Не знам точния отговор. И не съм сигурен дали е разумно да стават сериозни, когато положението е толкова напечено. Когато толкова много е заложено на карта.

— Какъв по-подходящ момент да намеря? — отвърна Франи. — Моят винаги трезвомислещ Кал. — Сложи ръка на дръжката на вратата и му се усмихна. — А, относно тези модерни системи за отчитане на резултати… Напомни на баща си колко трудно му беше да убеди своя баща за прожекционните табла преди около тридесет и пет години.

— Ще го имам предвид.

Когато остана сам, Кал разпечата информацията за автоматичните системи, инсталирането и поддръжката им и изключи компютъра, за да слезе и нагледа касата, бара и пистите при игрите от сутрешната лига.

Ароматите от бара му напомниха, че е пропуснал закуската, и той грабна топла хрупкава питка и кока-кола, преди да се отправи обратно към офиса си.

Въоръжен така, реши, че всичко върви гладко и може да си позволи кратка предобедна почивка. Искаше да се порови малко по-дълбоко за Ан Хокинс.

Беше му се явила два пъти за три дни. И двата пъти, спомни си Кал, появата й бе предупреждение. Беше я виждал и по-рано, но само насън. Искаше я в сънищата си, призна той, или пък Джайлс Дент я искаше, действайки чрез него.

Тези случки бяха различни, както и чувствата му.

Все пак не това бе важното, не това бе смисълът, напомни си той, докато дъвчеше първата хапка от закуската.

Вярваше на инстинкта на Куин за дневниците. Някъде, по някое време бе имало и други. Вероятно в старата библиотека. Бе решил на всяка цена да влезе и претършува сградата сантиметър по сантиметър. Ако по някакъв начин се бяха озовали в новата, пъхнати някъде или затрупани в хранилището, търсенето щеше да се превърне в истински кошмар.

Но искаше да узнае нещо повече за Ан, което би му помогнало да достигне до отговорите.

Къде бе прекарала близо две години? Цялата информация, всички разкази, които бе чувал и чел, сочеха, че е изчезнала в нощта на пожара в откритата местност и се е върнала в Холоу чак когато синовете й са били почти двегодишни.

— Къде си отишла, Ан?

Къде би могла да отиде жена, бременна с тризнаци, последните седмици преди раждането им? Навярно пътуването бе изключително трудно за сама жена, дори без да е натежала от бременност.

Със сигурност бе имало други селища, но доколкото си спомняше, не толкова близо, че жена в нейното състояние да стигне пеша или дори на кон. Логично бе да се е приютила или да е намерила подслон при някого в околността.

Кой би приел в дома си млада, неомъжена жена? Първото му предположение бе за роднина.

Или приятелка, или пък някоя състрадателна стара вдовица, но би заложил на близка роднина.

— Това е първото място, където отива човек, когато е в беда, нали?

Трудно можеше да намери подробности за Ан Хокинс, но имаше изобилие от сведения за баща й, основателя на Холоу.

Беше ги чел, разбира се. Беше ги проучил подробно, но никога от тази гледна точка. Сега извика цялата информация за Джеймс Хокинс, която бе свалил на служебния си компютър.

Няколко пъти се отклони, нахвърля записки за споменати роднини, негови и на съпругата му. Макар и оскъдни, находките поне даваха някаква отправна точка. Докато цялото му внимание бе погълнато от тях, някой отново почука на вратата му. Опомни се, когато Куин подаде глава, точно както майка му по-рано сутринта.

— Работиш. Сигурно мразиш да те прекъсват. Но…

— Няма нищо. — Кал хвърли поглед към часовника и се почувства малко виновен, щом видя, че почивката му е продължила над час. — Отделих на това повече време, отколкото възнамерявах.

— В боулинг бизнеса човек не знае покой — каза тя с усмивка, когато влезе. — Исках само да ти се обадя, че сме тук. Изведохме Сиб на бърза обиколка из града. Знаеш ли, че в Хокинс Холоу няма откъде човек да си купи обувки? Сиб е крайно недоволна, защото има мания да обикаля за нови. Сега се опитва да ме придума за игра боулинг. Винаги е имала състезателна жилка. Побързах да се измъкна, преди да ме въвлече в това. Надявах се да хапнем нещо набързо в бара, може и ти да ни правиш компания, преди Сиб да…

Изведнъж замълча. Не само не бе изрекъл дума, а я гледаше втренчено. Просто я зяпаше.

— Какво има? — Куин потърка носа си, докосна косата си. — Косата ми ли?

— Отчасти. Може би отчасти.

Кал стана и заобиколи бюрото. Не откъсна очи от лицето й, докато минаваше покрай нея. Затвори и заключи вратата.

— О… Наистина ли? Сериозно? Тук? Сега?

— Наистина, сериозно. Тук и сега.

Изглеждаше смутена, което бе малка награда за него. Изглеждаше възхитително, всеки сантиметър от нея. Не знаеше защо радостта му, че я вижда, внезапно бе преминала във възбуда, и не го интересуваше. Но знаеше без съмнение, че иска да я докосва, да вдъхва аромата й, да усеща как тялото й се стяга и отпуска — просто се предава.

— Съвсем не си толкова предсказуем, колкото очаквах.

Взирайки се в него, тя свали пуловера си и разкопча ризата под него.

— Очакваш да съм предсказуем?