Нора Робъртс - Кръвни братя

— Ти си тук. — Тя втренчи поглед в очите му. — Ти си тук.

— Не можах да отворя вратата. Ключът заяде. — Хвана ръцете й и ги потърка между своите, за да ги стопли. — Пикапът ми е ето там. Искам да отидеш и да влезеш вътре. Оставих ключовете там. Включи парното. Седни в пикапа ми и включи парното. Ще можеш ли?

Искаше й се да каже „да“. Нещо в нея искаше да отвърне с „да“ на всичко, което предлага той. Но прочете в очите му какво се кани да стори.

— Ще влезеш там.

— Трябва да вляза. А ти трябва да поседиш в пикапа няколко минути.

— Щом ще влезеш, идвам с теб.

— Куин…

„Как, запита се тя, как може гласът му да звучи толкова спокойно и същевременно да издава толкова дълбоко раздразнение?“

— Аз също трябва да вляза — не по-малко от теб — и никога няма да си го простя, ако вместо това седя сгушена в пикапа ти, докато си там вътре. Не искам да се мразя. Освен това е по-добре да сме двама. По-добре е. Нека просто влезем, а после ще спорим.

— Стой зад мен и ако кажа да излезеш, ще излезеш. Разбрахме ли се?

— Добре. Повярвай ми, не ме е срам да се крия зад теб.

В този миг долови съвсем леката усмивка, която проблесна в очите му. Подейства по-успокояващо на нервите й от доза уиски на екс.

Той отново завъртя ключа и въведе паролата. Куин затаи дъх. Когато Кал отвори вратата, осветлението работеше. Гласът на Ал Роукър весело представяше метеорологичната прогноза в страната. Единствената следа, че се е случило нещо, бе бутилката й под купчината гири.

— Кал, кълна се, че токът спря, после залата…

— Видях. Тук беше тъмно като в рог, когато излезе през вратата. Тези гири се въргаляха навсякъде по пода. Видях ги на светлината, която идваше отвън. Подът се надигаше. Видях го, Куин. И го чух през вратата.

Бе блъснал тази врата два пъти, с все сила, спомни си той, защото бе чул писъците й и тътен, от който му се струваше, че покривът ще рухне.

— Добре. Нещата ми са в съблекалнята. Искам да ги взема от шкафчето си.

— Дай ми ключа и ще…

— Заедно. — Тя хвана ръката му. — Има някакъв мирис, усещаш ли го? Освен вонята на пот от тренировката и паниката, която се носи от мен?

— Да. Винаги съм мислил, че е мирис на сяра. Изчезва.

Кал леко се усмихна, когато тя се наведе към петкилограмова гира и я грабна като оръжие.

Той отвори вратата на дамската съблекалня. Всичко бе подредено и нормално, както в залата. Все пак взе ключа й и я побутна назад, преди да отвори чекмеджето. С бързи движения тя нахлузи памучния си пуловер и панталона и взе палтото си.

— Да се махаме оттук.

Докато държеше ръката й и вървяха обратно към вратата, Мат влезе.

Беше млад, навярно студент, работещ почасово като инструктор и понякога като личен треньор. Устните му дяволито трепнаха, щом ги видя да излизат заедно от дамската съблекалня. После прочисти гърлото си.

— Здравейте. Извинявайте, че закъснях. Ужасна работа. Първо будилникът ми не звънна, зная как звучи това. После колата ми отказа да запали. Една от онези сутрини, в които всичко върви наопаки.

— Да — съгласи се Куин, остави гирата и взе водата си. — Така е. Приключих за днес. — Даде му ключа от шкафчето. — Чао.

— Доскоро.

Куин изчака, докато излязоха от залата.

— Той помисли, че сме…

— Да, да.

— Правил ли си го някога в съблекалня?

— Днес за първи път стъпих в дамска съблекалня, така че отговорът е „не“.

— И аз. Кал, ще наминеш ли да пийнеш кафе… господи, тази сутрин ще приготвям закуска… и да поговорим?

— Ще отделя време.

Докато разбъркваше яйцата му разказа какво бе преживяла.

— Обезумях от уплаха — завърши тя, когато тръгна с кафето към малката трапезария.

— Не, явно не си. — Кал сложи чиниите с бъркани яйца и препечен пълнозърнест хляб на масата. — Намерила си вратата. В непрогледния мрак и въпреки всичко, което е ставало, си запазила самообладание и си я намерила.

— Благодаря. — Тя седна. Вече не трепереше, но все още усещаше слабост в коленете. — Благодаря ти, че го казваш.

— Истина е.

— Ти стоеше отвън, когато отворих вратата, и това беше един от най-хубавите мигове в живота ми. Как разбра, че трябва да дойдеш там?

— Пристигнах в града рано, защото исках да се отбия тук, да видя как сте. Да поговоря с теб. Гейдж…

— Зная за него. Първо ми разкажи останалото.

— Добре. Свих от главната насам и видях Ан Хокинс. Стоеше пред онази врата. Чух те да викаш.

— От пикапа, на улицата? Отдалеч, през каменните стени си ме чул?

— Да. — Не беше един от най-приятните мигове в живота му. — Когато изскочих и побягнах към вратата, чух тътен и търкаляне. Бог знае какво още звучеше отвътре. Не можах да отворя проклетата врата.

Едва сега тя долови вълнението в гласа му и страха, който не бе издал преди, в залата. Стана и за утеха и на двамата пропълзя в скута му.

Все още седеше там, сгушена в прегръдката му, когато в стаята влезе Сибил.

— Здравейте. Не ставай. — Тя се настани на стола на Куин. — Някой ще яде ли това? — Загледана в тях, Сибил набоде хапка от яйцата. — Ти трябва да си Кал.

— Сибил Кински, Кейлъб Хокинс. Преживяхме ужасна сутрин.

Лейла влезе с чаша кафе и сънени очи, които се премрежиха от тревога, когато видя Куин.

— Какво се е случило?

— Седнете и ще разкажем и на двете ви.

— Трябва да видя мястото — настоя Сибил още щом разказът свърши. — И залата в боулинг клуба, всяко място, където е имало инцидент.

— Най-добре обиколи целия град — сухо отбеляза Куин.

— Трябва да видя и онази местност с камъка възможно най-скоро.

— Вечно командва — каза Куин на Кал.

— Бих казал същото за теб, но мисля, че тя те надминава. Можеш да дойдеш в боулинг центъра, когато пожелаеш. Куин ще те заведе във фитнес залата, но ако аз не мога, ще се погрижа Фокс или Гейдж да ви придружи. Най-добре и двамата. Що се отнася до Свещения камък, снощи разговарях с Фокс и Гейдж за това. Съгласихме се, че следващия път ще отидем всички. И шестимата. Днес не мога, Фокс — също. Най-добре в неделя.

— Той ли е главният организатор? — обърна се Сибил към Куин.

— Да. — Тя притисна устни към бузата на Кал. — Яйцата, които ти приготвих, изстинаха.

— Предпочитам целувка. Време е да тръгвам.

— Все още има много неща за обсъждане. Слушай, не е зле тримата да дойдете на вечеря.

— Някой ще готви ли? — попита Кал.

— Сиб.

— Хей! — извика Сибила.

— Ти изяде закуската ми. Освен това наистина можеш да готвиш. Само един въпрос. — Куин слезе от скута на Кал. — Фокс би ли назначил Лейла на работа?

— Какво? Кого? Защо? — запелтечи Лейла.

— Защото имаш нужда от работа — напомни й Куин. — А той има нужда от офис мениджър.

— Не разбирам нищо, не можеш просто да…

— Била си управител на бутик — напомни й Куин, — познаваш половината от работата. Организиране. Това е стихията ви, госпожице „Цветни индексни карти и схеми“, така че очевидно можеш да водиш документация, да съставяш графици и каквото е нужно. Всичко останало ще научиш в движение. Ще попиташ Фокс, нали, Кал?

— Разбира се. Няма проблем.

— Аз съм командвала — промърмори Сибил, докато допиваше кафето на Куин.

— Бих го нарекла творческо мислене и инициативност. Сега напълни отново тази чаша, докато аз изпращам своя герой спасител до вратата с голяма, звучна целувка.

Сибил се усмихна, когато Куин задърпа Кал през прага.

— Влюбена е.

— Наистина ли?

Сибил се обърна с усмивка към Лейла.

— Сега няма да я разкъсаш заради опита да ти натрапи тази работа.

— Няма да й се размине. Мислиш ли, че е влюбена в Кал… любов с главно „Л“?

— С пет главни букви и удебелен шрифт. — Сибил взе чашата и стана. — Кю обича да насочва хората — каза тя, — но винаги се старае да ги насочи към нещо полезно или поне интересно. Не би ти натрапила работа, с която мисли, че няма да се справиш. — Въздъхна дълбоко, вървейки обратно към кухнята. — Какво да сготвя за вечеря, по дяволите?