— Сибил Кински — потвърди Гейдж. — Изглежда като циганка от Парк авеню. Гледай ти. — Той допи уискито в чашата си. — Дяволска работа.



— Той се появи от нищото.

Чаша вино стоеше върху тоалетката в очакване Сибил да пристигне всеки момент.

Това пристигане бе събудило Лейла и Куин седеше до нея на леглото, в което щеше да спи Сибил, докато въпросната жена крачеше нервно из стаята, закачаше дрехи, прибираше други в чекмеджета и от време на време отпиваше вино.

— Помислих си… никога не съм виждала в бъдещето смърт при катастрофа, но кълна се, не зная по какво чудо и двамата не станахме на пихтия сред горящ метал. Добър шофьор съм — обърна се Сибил към Куин.

— Да.

— Явно съм по-добра, отколкото предполагах, както и той, за щастие. Зная, имам късмет, че се отървах само с уплаха и спукана гума, но тази Риса, само да ми падне, непоправима е.

— Риса? — попита Лейла.

— Сестрата на Сиб, Мариса — обясни Куин. — Пак ли й даде колата си назаем?

— Зная, зная — каза новодошлата и изпусна въздух, който раздвижи къдриците над челото й. — Не разбирам как успява да влезе под кожата ми. Резервната ми гума беше спукана, благодарение на Риса.

— Това обяснява защо някой те докара с много секси спортна кола.

— Не можеше да ме остави там, въпреки че изглеждаше от типа мъже, на които би им хрумнало. Брадясал, чаровен и опасен.

— Последния път, когато спуках гума — спомни си Куин, — добрякът, който спря да ми помогне, имаше бирено шкембе колкото чувал с цимент, и задник колкото два.

— Този нямаше грам тлъстина, въпреки че не можах да видя добре под шлифера. Обзалагам се, че този Гейдж Търнър има страхотен задник.

— Гейдж Търнър? — Лейла сложи ръка върху крака на Куин. — Куин…

— Да — въздъхна Куин. — Е, бих извикала „ура“, вече цялата компания е тук.



На сутринта Куин остави съквартирантките си да спят и изтича до общината. Знаеше, че ще съжалява, защото това означаваше, че ще трябва да тича и на връщане след изтощителната тренировка. Но би изменила на новия си начин на живот, ако изминеше трите преки до фитнес залата с кола.

А и се нуждаеше от време за размисъл.

За нищо на света не би приела за съвпадение, че Сибил и Гейдж са се сблъскали почти буквално посред нощ в покрайнините на града.

Още нещо за добавяне към списъка със странности, помисли си Куин, докато пъхтеше и дъхът й замръзваше във въздуха.

Освен това Сибил притежаваше много остро чувство за ориентация, а очевидно бе взела погрешен завой, за да се озове на онзи страничен път точно в момента, когато Гейдж идва по главния.

Още една странност, реши Куин, когато наближи задния вход на общината, бяха думите на Сибил, че се е появил от нищото. Бе склонна да ги приеме буквално. Щом Сибил не го бе видяла, тогава може би в нейната реалност, до онези съдбовни минути, той не бе съществувал.

Защо бе важно те двамата да се срещнат отделно, извън групата? Не беше ли достатъчно странно да пристигнат в една и съща нощ, по едно и също време?

Извади членския си ключ, който имаше благодарение на Кал, за да отвори вратата на фитнес клуба, и въведе паролата си за гост на таблото с бутони.

Лампите все още не светеха, което бе изненадващо. Обикновено, когато пристигаше, вече бяха включени и поне един от трите въртящи се телевизора бе настроен на CNN, ESPN или някой от сутрешните блокове. Много често заварваше някого при бягащите пътечки, велоергометрите или гирите.

Включи осветлението и извика. Гласът й отекна като в безкраен пуст коридор. Обзета от любопитство, продължи навътре, побутна вратата и видя, че малкият офис на инструкторите също е тъмен, както и съблекалнята.

Може би някой бе имал късна среща предишната вечер, реши тя. Отключи едно шкафче, съблече се по спортния си екип и грабна кърпа. Избра кардио за начало на тренировката и пусна телевизора на „Тудей“, преди да се качи на единствения тренажор в клуба.

Програмира го, устоявайки на изкушението да излъже за теглото си с няколко килограма. „Като че ли има значение“, каза си Куин. (Имаше, разбира се.)

Започна загрявката, доволна от самодисциплината и уединението си. Все пак очакваше вратата да се отвори с трясък всеки момент и инструкторите Мат или Тина да се втурнат вътре. След по-малко от десет минути вече бе свикнала със съпротивлението и вниманието й бе съсредоточено върху телевизора, който помагаше тренировките да преминават неусетно.

След първия километър Куин отпи голяма глътка вода от малката бутилка, която си бе донесла. Когато започна втория, мислите й се насочиха към онова, което се надяваше да постигне в този ден. Проучването бе основата на всеки проект. Освен това искаше да нахвърля част от предговора на книгата си. Може би, докато пише, щеше да й хрумне някаква идея. После искаше да се поразходи из града със Сибил и Лейла — ако има настроение.

Бе запланувала и посещение на гробищата, отново със Сибил. Време бе да навести Ан Хокинс.

Може би Кал щеше да намери време да дойде с тях. И без това трябваше да поговори с него, да го попита какво чувства и какво мисли за Гейдж (когото изгаряше от любопитство да зърне) и пристигането на Сибил. Главно, призна тя пред себе си, искаше да го види отново. Да се похвали с него пред Сибил.

„Виж! Сладур е, нали?“, може би щеше да прозвучи като момичешко перчене, но не я бе грижа. Искаше да го докосне, дори само да стисне ръката му за миг. И с нетърпение очакваше целувката за поздрав, както и да намери начин да превърне онзи тревожен израз на очите му в чаровна насмешка. Обожаваше начина, по който очите му се усмихваха преди останалата част от лицето му, и как…

Добре, добре. Тотално бе хлътнала по него, осъзна тя. Изпитваше сериозно влечение към момчето от малкия град. И в този образ имаше нещо неустоимо, въпреки че я караше да усеща свиване в стомаха. Всъщност, не бе толкова неприятно чувство. Беше интересна комбинация от опасение и вълнение.

„Куин се влюбва“, помисли си тя и започна втория километър със замечтан израз на лицето. Докато пъхтеше и се потеше, се почувства свежа и весела като пролетна маргаритка.

Изведнъж светлините угаснаха.

Тренажорът спря. Картината на телевизора изчезна, звукът замлъкна.

„О, мамка му!“

Първата й реакция не бе тревога, а въпросът „Какво ще правя сега?“. Цареше пълен мрак и въпреки че бе запомнила достатъчно ясно пътя към входната врата — и препятствията по него — не посмя да тръгне слепешком.

„Тогава какво?“, запита се тя, докато чакаше дишането й да се успокои. Не можеше да се придвижи в тъмнината до съблекалнята, за да вземе дрехите си. Щеше да се наложи да излезе по спортния си потник и клин.

Чу първото тупване и студена вълна обля кожата й. И осъзна, че има много по-сериозни проблеми от оскъдното си облекло.

Не бе сама. Докато пулсът й препускаше, хранеше отчаяна надежда онова, което е с нея в мрака, да се окаже човек. Но звуците, грозният тътен, който разтърсваше стените и пода, ужасяващото шумолене на нещо пълзящо не бяха човешки. Кожата й настръхна, донякъде от страх, донякъде от внезапен, непоносим студ.

„Дръж се, заповяда си тя. Дръж се, за бога.“ Грабна бутилката — жалко оръжие, но единственото, което имаше — и понечи да отмести крака от стъпенките на уреда, за да слезе.

Изведнъж полетя в мрака. Стовари се на пода, рамото и хълбокът й поеха удара. Всичко се затресе и затъркаля, докато тя с мъка се изправяше. Загубила ориентация, нямаше представа накъде да побегне. Нечий глас зашепна зад нея, пред нея, в нея — не би могла да каже къде — зловещи думи за смърт.

Издаде писък, докато пълзеше по клатещия се под. С тракащи от ужас и студ зъби, удари рамото си в друг уред. „Мисли, мисли, мисли!“, каза си тя, защото нещо се задаваше, приближаваше се към нея в мрака. Прокара треперещите си ръце по уреда — нисък велоергометър — и с всички молитви, които знаеше, отекващи в съзнанието й, се ориентира по мястото му за посоката към вратата.

Зад нея отекна трясък и нещо се блъсна в крака й. Подскочи, препъна се, отново подскочи. Вече не мислейки за препятствията по пътя, Куин се втурна натам, където се надяваше да е вратата. С учестено дишане, което раздираше дробовете й, плъзна ръце по стената.

— Намери я, за бога. Куин, намери проклетата врата.

Ръката й се удари в пантите и Куин издаде стон, когато напипа дръжката. Завъртя я и я дръпна.

Светлината изригна пред очите й и тялото на Кал, който се бе втурнал напред, се блъсна в нейното. Ако й бе останал дъх, сега щеше да секне. Преди коленете й да се подкосят, той обви ръце около нея и я завъртя, за да застане като щит между нея и онова, което се намираше в залата зад него.

— Дръж се. Можеш ли да се държиш за мен? — Гласът му бе призрачно спокоен, когато посегна зад гърба си и затвори вратата. — Пострада ли? Кажи ми, ако те боли нещо.

Ръцете му вече се плъзгаха по тялото й, стигнаха до лицето й и го обхванаха. След миг устните му се впиха в нейните.

— Добре си — промълви Кал, подпря я на каменната стена и свали шубата си. — Всичко е наред. Ето, облечи това. Ще замръзнеш.