Днес адски му вървеше.

Обърна, спря на банкета и слезе да нагледа другия шофьор, който навярно бе мъртвопиян.

Не беше. По-скоро изглеждаше обезумяла от ярост.

— Откъде изскочихте, по дяволите? — попита тя. Затръшна вратата на колата си, спряла под наклон в плитката канавка край шосето, и светкавично се завъртя.

Гейдж видя буйни цигански къдрици около лице, пребледняло от ужас.

„Красиво лице“, реши той в едно кътче на съзнанието си. Огромни очи, които изглеждаха черни на фона на бялата кожа, заострен нос, издължени устни, секси плътни, може би благодарение на колагенови инжекции.

Не трепереше и той не долови капка страх сред яростта й, докато стоеше на тъмното шосе срещу напълно непознат мъж.

— Госпожице — заговори Гейдж със спокойствие, което смяташе за възхитително, — вие откъде изскочихте?

— От онова затънтено шосе, което изглежда като всички други затънтени шосета в околността. Огледах се и в двете посоки, по дяволите, а вие се появихте изневиделица. Как… Няма значение. Важното е, че сме живи.

— Да.

С ръце на кръста, тя се обърна и огледа колата си.

— Мога да изляза оттук, нали?

— Да, но остава проблемът със спуканата гума.

— Каква спукана… О, господи! Ще трябва да я смените. — Жената гневно срита спуканата задна гума. — Това е най-малкото, което можете да направите.

Всъщност не беше така. Можеше просто да се върне в своята кола и да й помаха за довиждане. Но гневът й му допадна, предпочиташе го пред треперене от страх.

— Отворете багажника. Трябва ми резервната и крикът. — Когато тя повдигна капака, Гейдж извади куфара й, погледна резервната гума и поклати глава. — Нямате късмет. За нищо не става.

— Не може да бъде. Какво говорите, за бога? — Побутна го и сама надникна на бледата светлина на задните стопове. — Ще я пребия. Сестра ми… — Рязко се обърна и измина няколко крачки по банкета, после обратно. — Дадох й колата назаем за две седмици. Типично в неин стил. Скапва гумата, а не я оставя на ремонт и дори не си прави труда да спомене. Не. — Отмести косите от лицето си. — Няма да се обаждам на пътна помощ по никое време и да чакам на това забравено от бога място. Просто се налага да ме откарате.

— Така ли?

— Вината е ваша. Поне част от нея.

— Коя част?

— Не зная, а и съм твърде уморена, твърде бясна и загубена сред този пущинак, за да ме интересува. Трябва ми транспорт.

— На вашите услуги. Докъде?

— Хокинс Холоу.

Гейдж се усмихна и в това имаше нещо мрачно.

— Удобно. Точно там отивам. — Посочи към колата си и добави: — Гейдж Търнър.

Тя посочи към куфара си с кралски жест.

— Сибил Кински. — Повдигна вежди, когато успя да види колата му. — Хубаво возило имате, господин Търнър.

— Да, върши работа.

Четиринадесета глава

Кал не се изненада особено да види пикапа на Фокс на алеята си, дори в този час. Нито пък когато влезе и намери приятеля си сънено да примигва на дивана пред телевизора, докато Лъмп похъркваше изтегнат до него.

На масичката имаше кутия кока-кола, остатъци от чипс барбекю и кутия кучешки бисквити. Следи от скромно приятелско парти.

— Какво правиш тук? — провлачено попита Фокс.

— Тук живея.

— Да не те е изритала?

— Не, никой не ме е изритал. Прибирам се у дома. — Кал посегна към пакета чипс и успя да изрови шепа трохи. — Колко си му дал от тези?

— Няколко. Може би пет. Защо си толкова нервен?

Кал взе кутията кока-кола и изпи последните топли разгазирани глътки.

— Имам някакво чувство, някакво… Ти усещаш ли нещо тази нощ?

— През последните седмици почти непрекъснато имам натрапчиви чувства. — Фокс потърка лице и зарови пръсти в косите си. — Но да, усетих нещо малко преди да пристигнеш. Може би в просъница, бях полузаспал. Вятърът засвири някак странно.

— Да. — Кал застана до прозореца и се загледа навън. — Чувал ли си се скоро с родителите си?

— Днес разговарях с баща си. Всичко е наред. Защо?

— Ако и тримата сме преки потомци, значи един от родителите ти е в опасност — изтъкна Кал.

— Сам го проумях.

— Досега никой от семействата ни не е пострадал при Седемте, което винаги е било утеха за нас. До такава степен, че може би затова не сме се питали защо.

— Намерихме обяснение, поне отчасти. Защото живеят извън града. Освен Бил Търнър, но кой може да знае какво е ставало с него, по дяволите?

— Моите и твоите родители са идвали в центъра при Седемте. Не забравяй, че последния път имаше инцидент и у Пофенбергер.

— Да, да, помня. — Фокс потърка очи. — Това, че къщата му е на осем километра от града, не му попречи да удуши жена си, която го нападнала с кухненски нож.

— Вече знаем, че баба е усещала разни неща, виждала ги е още в онова първо лято, както и снощи. Защо ли?

— Може би то избира и набелязва, Кал. — Фокс стана и сложи нова цепеница в камината. — Винаги е имало хора, които не са останали незасегнати, а при другите степента е била различна.

— Куин и Лейла са първите външни хора. Решихме, че има някаква връзка, и ако тази връзка е просто далечно кръвно родство, какво от това?

Фокс отново седна, облегна се назад и погали главата на Лъмп, който потреперваше в съня си.

— Добра версия. Не се побърквай, ако разбереш, че жената, с която се въргаляш в леглото, е твоя сто и първа братовчедка.

— Ха! — Струваше си да помисли върху това. — Ако и те са наследници, следващият извод е, че с тях сме по-силни или по-уязвими. Защото очевидно този път ще бъде последен. Ще бъде всичко или нищо, така че… Някой идва.

Фокс стана и се засуети.

— Едва ли Голямото зло ще пристигне с кола до къщата ти, и то с… — Надникна по-отблизо, когато движението задейства прожекторите навън. — Мили боже, ферари ли е?

После се обърна към Кал с широка усмивка.

— Гейдж — казаха двамата в един глас.

Излязоха на терасата по ризи и оставиха вратата отворена. Гейдж слезе от колата и нехайно огледа и двамата, докато заобикаляше да извади сака си от багажника. Преметна дръжката през рамо и се заизкачва по стъпалата.

— Хей, момченца, купон ли е имало тук?

— Стриптийзьорките току-що си тръгнаха — отвърна Фокс. — Жалко, че ги изпусна. — После се втурна напред и сграбчи Гейдж в мечешка прегръдка. — Радвам се да те видя, приятелю. Кога ще мога да покарам колата ти?

— Бих казал, никога. О, Кал!

— Доста се забави.

Облекчението, обичта и искрената радост го тласнаха към приятеля му, за да го прегърне.

— Имах работа тук-там. Искам да пийна нещо. Имам нужда от подслон.

— Влизай.

В кухнята Кал наля уиски. И тримата разбираха, че това е тост за посрещане и, много вероятно, питие преди битка.

— Е — започна Кал, — явно си ги разбил с кент флош.

— О, да.

— Колко прибра?

Гейдж разклати чашата си.

— Като приспадна разходите и новата ми играчка отвън, около петдесет бона.

— Добра работа, ако те бива в нея — отбеляза Фокс.

— А мен доста ме бива.

— Изглеждаш малко уморен, братле.

Гейдж сви рамене срещу Кал.

— Не съм мигнал два дни. Затова едва не изгорях в жестока катастрофа на шосето.

— Новата играчка създава проблеми? — попита Фокс.

— О, моля те! — Гейдж се усмихна самодоволно. — Някаква женска фурия от много секси порода изскочи пред мен. Нито една кола на пътя и изведнъж тя изникна някъде със старата си „Карман Гия“… добро возило впрочем, а после скочи до колата и ми се нахвърли, сякаш съм виновен.

— Жените — отбеляза Фокс — са неизчерпаем източник на какво ли не.

— Особено някои. И така, онази спря под наклон в канавката — продължи Гейдж, ръкомахайки със свободната си ръка. — Нищо страшно, но спука гума. Пак нищо страшно, но резервната се оказа подметка. Случайно пътувала за Холоу, та успях да натоваря двутонния й куфар в моята кола. После изрецитира адреса и ме пита, сякаш съм пътен справочник, след колко време ще пристигнем там.

Бавно отпи глътка уиски.

— За неин късмет съм отраснал тук и й казах, че ще стигнем след пет минути. Извади телефона си и звънна на някого, когото нарече с инициала Кю, като таен агент. Събуди тази Кю, която ми се стори хубавица, когато впоследствие отвори вратата, и й каза, че ще пристигне след пет минути. После…

Кал изрецитира адреса.

— Този ли беше?

Гейдж свали чашата си.

— Същият.

— Нещо във въздуха — промърмори Кал. — Мисля, че вятърът те е довял тук заедно с приятелката на Куин, Сибил.