— И винаги в сегашно време — добави Куин. — Трудно е да загубиш човек, когото обичаш.

Фокс завъртя бутилката бира в ръката си.

— Да, но не престава да пише като за жив човек. — Куин погледна Кал. — „Не е смърт“. Говорихме за това как Дент е продължил да съществува заедно с онова създание. Да го възпира, потиска или каквато дума предпочитате. Очевидно не е успял да го убие или унищожи, но и то него. Намерил е начин да му противодейства и да продължи да живее под някаква форма. Може би с тази единствена цел. Тя го е знаела. Ан е знаела какво е сторил, а обзалагам се, и как.

— Не вземаш предвид любовта и мъката — изтъкна Кал.

— Не ги омаловажавам, но когато чета дневниците, оставам с впечатлението, че е била жена със силна воля. И мъжът, към когото е изпитвала безгранична любов — също толкова силен духом. Опълчила се е срещу нормите заради него, рискувала е да я отхвърлят и отритнат. Споделяла е леглото му, а убедена съм — и задълженията му. Онова, което е планирал, опитвал и се е чувствал длъжен да направи, го е споделял с нея. Били са едно цяло. Нали ти почувства това, нали и двамата го почувствахме, когато стояхме до камъка?

— Да. — Кал не можеше да го отрече. — Почувствах го.

— Изводът е, че Ан е знаела, дори и да е разказвала на синовете си, когато са станали достатъчно големи, че част от историята на рода Хокинс може да бъде загубена или изопачена. Случва се. Мисля, че би я оставила и в писмен вид. И би я скрила някъде, където вярва, че ще остане в безопасност и ще оцелее, докато потрябва на някого.

— Ние имаме нужда от нея от двадесет и една години.

— Кал, говориш така от отговорност, а не разсъждаваш логически. Поне не следваш нишката на логиката във вярната насока. Тя ти е казала, че времето е дошло. Нищо, което си имал или си можел да сториш, не би успяло да го спре преди това време.

— Ние го събудихме — каза Фокс. — Нищо нямаше де бъде нужно, ако не го бяхме сторили.

— Не мисля, че е така. — Лейла леко се приближи към него. — Може би ако намерим останалите дневници, ще разберем. Но забелязахме и друго.

— Лейла го улови моментално — намеси се Куин.

— Защото първа се натъкнах. Както и да е, касае се за имената. На синовете на Ан. Кейлъб, Флетчър и Гидиън.

— Доста разпространени по онова време. — Кал сви рамене и побутна чинията си встрани. — Името Кейлъб е най-често срещано в рода Хокинс, повече от другите две, но имам братовчед на име Флетч и чичо Гидиън.

— Не, инициалите — нетърпеливо каза Куин. — Казах ти, че не са обърнали внимание — обърна се тя към Лейла. — К., Ф. и Г. — Кейлъб, Фокс, Гейдж.

— Случайност — реши Фокс. — Особено като имаш предвид, че ме кръстили Фокс10, защото когато започнали родилните болки на майка ми, видяла няколко рижи лисици да тичат през полето към гората. Сестра ми е Сейдж11. Мама доловила мирис на градински чай от билковата си градина мигове след раждането й. Така са били избрани имената и на четирима ни.

— Кръстен си на истинска лисица? Като… онези, за които се ходи на лов с кучета? — полюбопитства Лейла.

— Е, не конкретно животно. По-скоро… Трябва да се запознаеш с майка ми.

— Независимо как Фокс е получил интересното си име, не мисля, че съвпаденията са случайни. — Куин се вгледа в лицето на Кал и забеляза, че е замислен. — Мисля, че на тази маса седи не само един потомък на рода Хокинс.

— Куин, родът на баща ми е дошъл от Ирландия преди четири поколения — осведоми я Фокс. — Не са живели тук по времето на Ан Хокинс, а са орали нивите в Кери.

— А на майка ти? — попита Лейла.

— По-разнообразна смесица е. Английска и ирландска кръв. Мисля, че и малко френска. Никой не си е правил труда да съставя родословно дърво, но не съм чувал да сме имали роднина на име Хокинс.

— Може би не е зле да надникнеш по-дълбоко. А Гейдж? — попита Куин.

— Нямам представа. — Кал вече сериозно размишляваше. — Не ми се вярва и той да знае нещо. Мога да попитам баща му Бил. Ако е истина и всички сме преки наследници, това може да обясни едно от нещата, които никога не съм разбирал.

— Защо точно вие — тихо каза Куин. — Вие тримата, смесването на кръвта ви и отварянето на вратата.



— Винаги съм смятал, че причината е в мен.

В тихата къща, в непрогледния мрак, Кал лежеше в леглото на Куин, сгушен на топло до нея.

— Само в теб?

— Може би те са помогнали за отприщването му, но да, главно в мен. Защото беше моята кръв… не само в онази нощ… а кръвта на моите предци. Аз бях момчето от рода Хокинс. Те не бяха свързани по същия начин, както аз. Поколения назад. Но ако това е истина… все още не зная как да го приема.

— Дай си миг почивка. — Тя погали гърдите му. — За жалост, не можеш.

— Защо той… Дент… го допусна? Щом е намерил начин да го възпира, защо позволи да се стигне дотук?

— Още един въпрос. — Куин се надигна, докато се озова очи в очи с него. — Ще разберем, Кал. Трябва, вярвам в това.

— И аз съм на път да повярвам, благодарение на теб. — Кал докосна бузата й. — Куин, тази нощ не мога да остана. Лъмп може да е мързеливец, но разчита на мен.

— А да се забавиш още час?

— Да — усмихна се той, когато Куин се надвеси над него. — Мисля, че ще издържи още един час.

По-късно, докато вървеше към колата си, въздухът затрепери и дърветата затракаха с голите си клони. Кал огледа улицата за някакъв знак, нещо, от което да се пази. Но на пустото платно нямаше нищо.

„Нещо витае във въздуха“, отново си каза той и потегли към дома.



Минаваше полунощ, когато дълго потисканата нужда от цигара се прокрадна в съзнанието на Гейдж. Беше ги отказал преди две години, три месеца и една седмица — факт, който понякога все още го изнервяше.

Включи радиото, за да отклони мислите си от това, но изкушението ставаше все по-неустоимо. Можеше да се пребори с него, както много пъти бе успявал. Иначе би трябвало да повярва в старата изтъркана поговорка „Какъвто бащата, такъв и синът“.

Той определено не приличаше на баща си.

Пиеше, ако желаеше, но никога не се напиваше. Поне от седемнадесетгодишен, когато веднъж го бе направил съвсем съзнателно. Не обвиняваше другите за своите недостатъци и не стоварваше юмруци върху по-малко беззащитно същество, за да се чувства голям и силен.

Дори не обвиняваше своя старец, не твърде често. Човек играе с картите, които са му раздадени, поне така смяташе той. Или се отказва и си тръгва с празни джобове.

Въпрос на жребий.

Затова бе напълно подготвен да прогони това внезапно и изненадващо силно желание за цигара. Но щом осъзна, че се намира на броени километри от Хокинс Холоу, където бе много вероятно да го очаква грозна и мъчителна смърт, предупрежденията на лекаря му се сториха жалки, а самоналожените му ограничения — напълно безсмислени.

Щом видя табелата за Шийте, си каза: „Какво пък… по дяволите“. Не искаше да живее вечно. Сви към денонощния магазин и си взе кафе и кутия „Марлборо“.

Закрачи обратно към колата, която си бе купил тази вечер във Вашингтон, след като бе кацнал със самолета, преди да изплати малък дълг. Вятърът развяваше косите му, тъмни като нощта и малко по-дълги от обикновено. И малко занемарени, защото нямаше доверие на бръснарите в Прага.

Брадата му бе набола, не си бе направил труда да я обръсне. Това правеше вида му още по-мрачен и опасен и събуди у младата продавачка, която маркира кафето и цигарите, похотливи помисли.

Бе висок над метър и осемдесет и хилавото му момчешко тяло бе заякнало. Заради професията си прекарваше повечето време седнал, но поддържаше тонуса на мускулите и атлетичното си телосложение с редовни, често изтощителни тренировки.

Не предизвикваше сбивания, но рядко се оттегляше без бой. Обичаше да печели. Тялото, лицето и умът му бяха инструментите на занаята му. Както и очите, гласът и контролът, на който рядко изпускаше юздите.

Беше комарджия, а един умен комарджия се грижеше всичките му инструменти да са добре поддържани.

Когато се върна на шосето, Гейдж пришпори ферарито. Навярно бе глупаво да хвърли толкова голяма част от печалбата си за кола, но, господи, тя летеше. И, по дяволите, преди години бе напуснал Холоу като голтак. Страхотно бе да се завърне в родния си град със стил.

Странно, след като бе купил проклетите цигари, желанието да запали отмина. Не искаше дори кафе, скоростта го държеше бодър достатъчно.

Профуча последните километри от магистралата и рязко сви по отклонението, което щеше да го отведе в Холоу. Тъмният селски път бе пуст — нищо чудно по това време на нощта. Различаваше сенки и силуети — на къщи, хълмове, ниви и дървета. Усети свиване в стомаха при мисълта, че се завръща тук, вместо да стои далеч, и все пак зовът на дома бе силен.

Посегна към кафето, по-скоро по навик, отколкото от нужда. Изведнъж сграбчи волана и удари спирачките, когато светлини на фарове пресякоха пътя точно пред него. Натисна клаксона и видя другата кола да отбива.

„Мамка му!“, мислено изруга той. „Току-що купих тази таратайка.“

Затаил дъх във ферарито, спряло напряко по средата на пътя, Гейдж си помисли, че по истинско чудо няма сблъсък. На сантиметри, осъзна той. По-малко от сантиметри.