— Не търся това. Не искам да ми даваш пари назаем или да поемаш моята част от разходите. Ако остана, ще го направя по свой избор. — Лейла погледна цветята и си спомни думите на Фокс. — Мисля, че до днес не го приемах или не желаех да го приема. По-лесно беше да мисля, че нещо ме е подтикнало да дойда и че съм подложена на натиск да остана. Исках да си тръгна от негодувание срещу това, което се случва. Но то се случва. Затова направих избора да остана. Трябва само да намеря решение на практическите проблеми.

— Имам няколко идеи в тази насока, може би частично решение. Нека помисля. Цветята са добра идея. Свежо настроение в този изпълнен с лоши вести ден.

— Идеята не беше моя. Фокс ми ги даде, когато се сблъсках с него пред цветарския магазин. Излях гнева си върху него. — Лейла сви рамене и събра отрязаните стъбла и опаковката на букета. — Просто попита: „Как си?“, а аз отвърнах: „Как ли? Ще ти кажа как“. — Хвърли отпадъците в кошчето, а после отметна глава назад и избухна в смях. — Господи, направо се разхленчих пред него. И така, той ми подари току-що купените цветя, буквално ги стовари в ръцете ми, а после ми изнесе поучителна лекция. Мисля, че си я заслужих.

— Хм! — Куин добави информацията към казана с мисли, който разбъркваше. — И сега по-добре ли се чувстваш?

— По-добре? — Лейла влезе в малката трапезария, за да подреди тройка цветя на сгъваемата масичка, която бяха купили от битпазара. — Чувствам се по-решителна. Не зная дали е по-добре.

— Ще ти намеря занимание.

— Слава богу. Свикнала съм да бъда вечно заета и при толкова много свободно време просто се изнервям.

— Ела с мен. Не оставяй всичките цветя тук. Трябва да сложиш и в стаята си.

— Мислех, че са за къщата. Не бяха купени за мен и…

— Подарил ги е на теб. Вземи няколко горе. Ти ме накара да занеса лалетата в своята спалня. — За да реши въпроса, Куин грабна една от купичките и една висока ваза. — А, кафето…

— Аз ще го донеса. — Лейла наля чаша кафе за Куин, сложи подсладител и взе бутилка вода за себе си. — Какъв е проектът, който ще ми възложиш?

— Книги.

— Вече имаме книгите от библиотеката.

— Имаме и още, от личния архив на Естел Хокинс. Някои от тях са дневници. Дори не съм ги отворила — обясни Куин, докато се качваха по стълбите. — Прибрах се малко преди теб. Но три от дневниците са написани от самата Ан Хокинс. След раждането на синовете й — децата й от Джайлс Дент.

— Госпожа Хокинс със сигурност ги е чела и показвала на Кал.

— Разбира се. Всичките са прочетени, препрочетени и обсъдени. Но има нужда от свеж поглед и различна гледна точка. — Куин се отби в стаята на Лейла да остави цветята, взе кафето и продължи към кабинета. — Вече набелязах първия въпрос в записките си. Но къде са другите?

— Други дневници?

— Другите дневници на Ан, защото, обзалагам се, имало е още. Къде е дневникът, който е водела, докато е живяла с Дент и е била бременна с тризнаците? Това е новата насока на търсене, която дава свежият поглед. Къде са и защо не са при останалите?

— Ако е написала други, може би са загубени или унищожени.

— Дано не е така. — Погледът на Куин бе суров, когато седна и повдигна малка тетрадка с кафява кожена подвързия. — Защото мисля, че тя има отговорите, които са ни нужни.



Кал не можа да намери основателна причина да излезе от центъра преди седем. Дори тогава се почувства виновен, че оставя баща си да работи през останалата част от вечерта. Беше се обадил на Куин късно следобед, за да й каже, че ще намине, щом може. И нехайната й реакция бе да го помоли да донесе нещо за вечеря.

„Ще трябва да се примири с пица“, каза си той, докато носеше кутиите по стъпалата. Не бе имал нито време, нито желание да се съобразява с новия й начин на живот.

Когато почука, вятърът засвири в тила му и го накара неспокойно да се огледа. „Нещо се задава“, помисли си Кал. „Нещо във въздуха.“

Отвори Фокс.

— Слава богу, пица и носител на тестостерон. Омръзна ми да бъда малцинство тук, приятелю.

— Къде е естрогенът?

— Горе. Заровили са се в книги и тетрадки. Лейла съставя схеми. Направих грешката да им кажа, че имам бяла дъска в офиса си. Накараха ме да я домъкна тук и да я кача на горния етаж. — В мига, в който Кал остави пицата на плота в кухнята, Фокс повдигна капака и си взе парче. — Говорят за индексни карти. Цветни индексни карти. Никога вече не ме оставяй сам с тях.

Кал изсумтя, отвори хладилника и видя, че както се бе надявал, Фокс е заредил с бира.

— Навярно досега не сме били достатъчно организирани и затова сме пропуснали някоя подробност. Може би…

Замълча, защото Куин се втурна в кухнята.

— Здравей! Пица! Оох! Е, ще я изразходвам с умствен труд и тренировка във фитнес клуба утре сутринта. — Тя извади чинии и подаде една на Фокс, който вече бе преполовил първото си парче. После закачливо се усмихна на Кал. — Имаш ли още нещо за мен?

Той се наведе и долепи устни до нейните.

— Разбира се.

— По съвпадение — точно това, което исках. Е, какво ще кажеш за още малко?

Сграбчи ризата му и го притегли надолу за нова, по-дълбока целувка.

— Ако искате, ще изляза. Мога ли да взема пицата?

— Всъщност… — започна Кал.

— Не, не. — Куин го побутна назад. — Просто си казваме „добър вечер“ — обърна се тя към Фокс. — Да хапнем в трапезарията като цивилизовани хора. Лейла идва.

— Защо не мога и аз да кажа „добър вечер“? — промърмори той зад гърба й, докато се отдалечаваше с чиниите.

— Защото ще те нокаутирам — отвърна Кал.

— Да бе! — Развеселен, Фокс грабна кутиите с пици и тръгна след Куин. — Питиетата остават за теб, братле.

Малко след като седнаха и чиниите, салфетките и парчетата пица бяха разпределени, Лейла влезе с голяма купа и няколко по-малки.

— Приготвих това по-рано. Не знаех какво ще донесеш — каза тя на Кал.

— Направила си салата? — попита Куин.

— Специалитетът ми. Кълцане, рязане, бъркане. Никаква топлинна обработка.

— Е, тогава просто трябва да бъда добро момиче. — Куин се отказа от мечтаните две парчета пица и се задоволи с едно и порция от салатата на Лейла. — Постигнахме напредък — започна тя, набождайки първата хапка.

— Да, попитай дамите как се правят лоени свещи или малиново сладко — предложи Фокс. — Такива неща изровиха.

— Е, част от информацията в книгите, които преглеждаме, може да е безполезна за сегашното положение. — Куин повдигна вежди срещу Фокс. — Но някой ден, когато настъпи срив в електроснабдяването, ще помогне, ако се наложи да се леят лоени свещи. Под „напредък“ имах предвид многото интересна информация в дневниците на Ан.

— Чели сме ги — изтъкна Кал. — Много пъти.

— Вие не сте жени. — Тя повдигна пръст. — Да, Еси е жена. Но потомка на първите заселници, част от този град и историята му. И колкото и да се старае да бъде обективна, вероятно някои нюанси й убягват. Първи въпрос, къде са другите дневници?

— Няма други.

— Не съм съгласна. Не са намерени други. Еси каза, че е получила тези от баща си, защото обичала книгите. Обадих й се за всеки случай, но той никога не е споменавал да има още.

— Ако имаше — настоя Кал, — щеше да й ги даде.

— Ако са достигнали до него. От седемнадесети до двадесети век е изминало доста време — изтъкна Куин. — Много неща са се загубили или са били изхвърлени. Сред архивите и устно предаваната история на твоя род, Ан Хокинс е прекарала по-голямата част от живота си на мястото, където сега е общината, а по-рано е била библиотеката. Книги, библиотека. Интересно.

— Библиотека, която баба е познавала като петте си пръста — отвърна Кал. — Не е възможно там да е имало книга, за която да не знае. Особено пък нещо подобно. — Той поклати глава. — Би направила всичко възможно да се добере до него.

— Освен ако никога не го е видяла. Или е било скрито, или може би просто не е било писано да го намери. Не е било писано да бъде открито тогава и от нея.

— Спорно е — отбеляза Фокс.

— Но нещо, което трябва да проучим. Впрочем Ан не е отбелязала дати на дневниците, така че ние с Лейла ще ги установим, доколкото е възможно, по това, което пише за синовете си. В дневника, който смятаме за най-ранен, момчетата са на две-три години. В следващия са на пет, после много подробно разказва за петия им рожден ден, и са на около седем в края на този дневник. В третия, изглежда, вече са млади мъже. Предполагаме, около шестнадесетгодишни.

— Доста години промеждутък — каза Лейла.

— Може би през тях не се е случило нищо, за което да си струва да пише.

— Може би — каза Куин на Кал. — Но се обзалагам, че е писала, дори за неща като приготвяне на боровинково сладко и пакостите на тримата си сина. По-важното сега е, поне според мен, къде е дневникът или дневниците й за времето, прекарано с Дент, раждането на синовете и първите две години от живота им. Защото не можете да отречете, че са били интересни времена.

— Но тя пише за него — тихо каза Лейла. — За Джайлс Дент. Безброй пъти го споменава в дневниците, които имаме. Пише за чувствата си към него и сънищата си за него.