Нора Робъртс - Кръвни братя

Фокс измина пътя до банката тичешком. Беше напълно излишно, защото можеше да остави документите в куфарчето си по всяко време или още по-лесно — клиентът да дойде в кантората да ги подпише.

Но искаше да излезе, да поеме малко въздух, да разсее напрежението.

Трябваше да признае, че все още бе хранил надежда Алис Хоубейкър да промени решението си или той да я разубеди. Разчиташе на нея, беше свикнал с нея. И я обичаше.

Тази обич означаваше, че няма друг избор, освен да й позволи да замине. Означаваше, че ако можеше да заличи последния си двадесетминутен разговор с нея, би го направил.

Едва не бе рухнала, спомни си той, крачейки с износените си туристически ботуши (днес нямаше да ходи в съда). Никога не бе губила самообладанието си, дори не се бе пропуквало. Но той я бе притиснал така жестоко, че бе разкъсал бронята й. Винаги щеше да съжалява за това.

„Ако останем, ще умрем“ — бе изрекла тези думи с треперещ глас и насълзени очи.

Фокс бе поискал само да узнае защо е толкова твърдо решена да замине и защо всеки ден става все по-неспокойна, до такава степен, че вече иска да напусне града по-рано от планираното.

Затова я бе притиснал. И най-сетне тя му каза.

Виждала смъртта им всеки път, когато затвори очи.

Видяла как изважда ловната пушка на съпруга си от заключения сандък в работилницата му на приземния етаж. Как спокойно я зарежда. Как се качва по стълбите и преминава през кухнята, със съдовете от вечерята, заредени в миялната машина, и идеално забърсаните плотове, за да влезе в малката всекидневна, където мъжът, когото е обичала тридесет и шест години, гледал двубоя между „Ориолс“ и „Ред Сокс“. „Ориолс“ водели с две на нула, но „Сокс“ били на ход с човек на втора база и един аут. След малко резултатът станал едно на две.

Когато питчърът заел позиция за удар, тя изстреляла куршум в тила на съпруга си, който просто седял на любимото си кресло.

След това пъхнала цевта под брадичката си.

О, да, трябваше да й позволи да замине, както и да намери повод самият той да излезе от кантората, защото познаваше жената достатъчно добре, за да знае, че не би искала да бъде край нея, докато дойде на себе си.

Знаеше, че й е дал това, от което се нуждае, но не се чувстваше по-малко виновен, отчаян и объркан.

Отби се да купи цветя. Знаеше, че тя ще ги приеме като дар за помирение. Обичаше в кантората да има цветя и често сама донасяше, защото той редовно забравяше.

Излезе от магазина с огромен букет и едва не се сблъска с Лейла.

Тя залитна и направи няколко крачки назад. Лицето й имаше унил и нещастен израз и Фокс се запита дали му е писано днес да разстройва всички жени.

— Извинявай. Не гледах.

Лейла не се усмихна, само се засуети с копчетата на палтото си.

— Нищо. И аз не гледах.

Трябваше просто да продължи. Нямаше нужда да чете мислите й, за да долови безпокойството и тъгата, които витаят около нея. Имаше чувството, че винаги е неспокойна в негово присъствие и леко се отдръпва. А може би никога не изглеждаше спокойна. „Навярно защото е живяла в Ню Йорк“, помисли си Фокс. Самият той не бе намерил миг покой там.

Но сега бе обсебен от мисълта какво може да стори за нея.

— Проблем ли има?

В очите й заблестяха сълзи и на него просто му се прииска да застане по средата на улицата пред преминаващ камион.

— Проблем? Какъв проблем мога да имам? Живея в чужда къща, в непознат град, виждам неща, които не съществуват, или по-лошо — съществуват и желаят смъртта ми. Почти всичко, което притежавам, е в апартамента ми в Ню Йорк, за който трябва да плащам, а безкрайно търпеливият ми шеф се обади тази сутрин, за да ми каже със съжаление, че ако не се върна на работа през следващата седмица, ще се наложи да ми намери заместничка. И знаеш ли какво направих?

— Какво?

— Започнах да опаковам багажа си. Съжалявам, наистина съжалявам, но животът ми е там. Имам отговорности, сметки за плащане и всекидневни задължения. — Лейла сви ръце пред гърдите си и обхвана лакти, сякаш търсеше опора. — Трябваше да се върна при тях. А не можах. Просто не можах да го направя. Дори не зная защо, поне на съзнателно ниво. Затова сега оставам без работа, което означава, че не мога да запазя апартамента си. Може би ще умра или ще свърша в лудница, след като хазяинът ме осъди за неплатени наеми. Е, проблеми ли? Не, никакви.

Фокс я изслуша, без да я прекъсне, и накрая само кимна.

— Глупав въпрос зададох. Заповядай.

Пъхна цветята в ръцете й.

— Какво?

— Изглежда, че имаш нужда от тях.

Загубила ума и дума, Лейла гледаше ту него, ту пъстрия букет в ръцете си. И се чувстваше на ръба на истерия, която постепенно отшумява и преминава в тихо умопомрачение.

— Но… Ти си ги купил за някого.

— Ще купя други. — Той посочи с палец към вратата на магазина. — И мога да ти помогна с хазяина, ако ми дадеш информация. Останалото… е, работим по въпроса. Вероятно нещо те е подтикнало да дойдеш тук и може би се чувстваш подложена на натиск да останеш, но в дъното на всичко, Лейла, е твоят избор. Ако решиш, че трябва да си тръгнеш… — Отново се сети за Алис и част от неговото отчаяние се оттегли. — Никой не би те упрекнал. Но ако останеш, трябва да бъдеш сериозна.

— Аз…

— Не, не си. — Фокс вяло намести презрамката на чантата й, която се бе свлякла до свивката на лакътя й. — Все още търсиш начин да се измъкнеш, вратичка, която да ти служи за успокоение, че винаги можеш да събереш нещата си и да се оттеглиш без последствия. Просто се върни към предишния си живот и никой няма да те съди. Но избереш ли да останеш, ще бъдеш една от нас. Това е всичко. Трябва да свърша нещо и да се връщам в кантората.

Фокс отново влезе в цветарския магазин и я остави да стои безмълвна на тротоара.

Куин се обади от горния етаж, когато Лейла влезе.

— Аз съм — извика тя в отговор и все още разкъсвана от противоречиви чувства, продължи към кухнята с цветята, вазите и купичките, които бе купила пътьом от магазина за сувенири.

— Кафе. — Куин се дотътри след няколко мига. — Ще имаме нужда от много, много… Хей, красиви са — каза тя, щом видя цветята, които Лейла подрязваше и подреждаше във вази.

— Да. Куин, трябва да поговоря с теб.

— И аз с теб. Ти започни първа.

— Тази сутрин се канех да си замина.

— О!

— Щях да направя всичко възможно да тръгна, преди да се прибереш и да ме разубедиш. Съжалявам.

— Няма нищо. Не ти се сърдя. — Куин си даде вид, че е заета с кафето. — И аз бих избягвала човек, който ме кара да правя нещо, с което не желая да се захващам. Ако ме разбираш.

— Странно, но да.

— Защо все още си тук?

— Нека ти разкажа.

Докато довършваше аранжирането на цветята, Лейла й каза за телефонния разговор с шефа си.

— Съжалявам. Толкова е нечестно. Не че шефът ти постъпва несправедливо. Трябва да мисли за бизнеса си. Но всичко това е нечестно. — Куин се загледа в Лейла, която подреждаше разноцветни маргаритки в голяма сувенирна чаша. — От практическа гледна точка, за мен няма проблем, защото това е работата ми, попрището, което съм избрала. Мога да си позволя да прекарам известно време тук и да се издържам с писане на статии. Бих могла да помогна…