Въпреки всичко заключението на Куин накара Кал да присвие устни.

— Не е точно така. Никога не е било нещо, което можем да контролираме напълно. Фокс трябва да полага голямо усилие и невинаги се получава. Но оттогава има инстинкт за хората. А Гейдж…

— Предвижда онова, което би могло да се случи — добави Куин. — Той е ясновидец за бъдещето.

— За него е най-трудно. Това е причината… една от причините да не прекарва много време тук. Когато е тук, е по-тежко. Имал е ужасяващи видения, сънища, кошмари, наричай ги както желаеш.

„И си страдал заедно с него“, помисли си Куин.

— Но досега не е видял онова, което трябва да направите?

— Не. Щеше да бъде твърде лесно, нали? — мрачно отвърна Кал. — Много по-забавно е да объркаш живота на три хлапета, да гледаш как невинни хора умират или се избиват и осакатяват помежду си. Оставяш това да се случва две десетилетия и накрая казваш: „Е, момчета, дошло е времето“.

— Вероятно не е имало друга възможност. — Куин протегна ръка напред, когато очите на Кал засвяткаха. — Не казвам, че е честно. Ужасно е, погледнато отвсякъде. Искам да кажа, че сигурно е било невъзможно да е другояче. Заради нещо, което е сторил Джайлс Дент, или нещо, заложено векове по-рано. Казала е, че някой го възпира, че не му позволява да унищожи Холоу. Ако е била Ан и е говорела за Джайлс Дент, това означава ли, че той е държал онова създание, онзи „звяр“ в капан и че по някакъв начин той, „благословеният“, е бил свързан с него и през цялото време се е борил с него? Триста петдесет и няколко години. И това е ужасно.

Лейла подскочи при отчетливо почукване на вратата, а после стана.

— Аз ще отворя. Може би е доставката.

— Не грешиш — тихо каза Кал. — Но от това не ми става по-леко. Не е лесно да зная, дълбоко в себе си, че наближава последният ни шанс.

Куин скочи на крака.

— Иска ми се…

— Цветя! — извика Лейла с удивление, внасяйки вазата с лалета. — За теб са, Куин.

— Господи, точно сега ли? — промърмори Кал.

— За мен? О, мили боже, приличат на захарни чашки. Прекрасни са! — Куин ги сложи на старинната масичка за кафе. — Сигурно е подкуп от редактора ми, за да довърша статията за… — Замълча, щом отвори плика с картичката. На лицето й се изписа изумление и тя вдигна поглед към Кал. — Изпратил си ми цветя?

— Връщах се от цветарския магазин, когато…

— Изпратил си ми цветя за Свети Валентин.

— Мама ме вика — заяви Лейла. — Идвам, мамо!

После бързо излезе.

— Изпратил си ми лалета, които изглеждат като захарни чашки, на Свети Валентин.

— Изглеждаха забавни.

— Това си и написал на картичката. „Изглеждат забавни, нали?“. Ах! — Куин прокара пръсти през косите си. — Държа да кажа, че съм разумна жена, която отлично знае, че Свети Валентин е комерсиално създаден празник с цел продажби на поздравителни картички, цветя и захарни изделия.

— Е, добре. — Кал пъхна ръце в джобовете си. — Така е.

— И не съм от жените, които се разнежват заради букет цветя или ги приемат като извинение след кавга, прелюдия към секс или което и да е от честите им предназначения.

— Просто ги видях и си помислих, че ще те зарадват. Точка. Трябва да се връщам на работа.

— Но — продължи тя и закрачи към него — странното е, че в случая не мога да заподозра никое от тези предназначения. Наистина са забавни. — Повдигна се на пръсти и го целуна по бузата. — И красиви. — Целуна го по другата. — Трогателен жест. — Накрая — по устните. — Благодаря.

— Моля.

— Искам да добавя, че… — плъзна ръце надолу по ризата му тя, после нагоре. — Ако ми кажеш в колко часа свършваш работа довечера, горе в спалнята ми ще те чака бутилка вино и, уверявам те, доста приятни изживявания.

— В единадесет — веднага отвърна той. — Мога да бъда тук в единадесет и пет. О… по дяволите! Партито за Свети Валентин е до полунощ. Специално събитие. Няма проблем. Ти ще дойдеш.

— Разбира се. — Когато Кал се усмихна широко, тя завъртя очи. — Парти в „Боул-а-Рама“? Господи, ще ми хареса. Но не мога да оставя Лейла сама тук. Не и вечерта.

— И тя може да дойде… да потанцува.

Този път завъртането на очи не бе шеговито.

— Кал, никоя жена не би искала да се влачи с двойка на парти за Свети Валентин. Сякаш носи на челото си надпис „Смотанячка“, който не се заличава лесно.

— Фокс може да я доведе. Може би. Ще го попитам.

— Това е добра идея, особено щом го правим за забавление. Ти ще попиташ него, аз — нея, и ще видим. Но дори и да не стане… — Куин сграбчи предницата на ризата му и този път доближи устните му до своите за дълга, дълга целувка. — В моята спалня, в дванадесет и пет.



Лейла седеше на новия си матрак, купен с намаление, докато Куин трескаво преглеждаше дрехите, които преди малко бе окачила в гардероба си.

— Куин, наистина благодаря за загрижеността, но се постави на мое място. В ролята на „опашката“.

— Момиче с кавалер не може да се нарече „опашка“. Фокс ще дойде.

— Защото Кал го е помолил да прояви съжаление към бедната неудачница без гадже за Свети Валентин. Може би му е казал или го е подкупил, или…

— Права си. Сигурно се е наложило да извие ръцете му, за да го накара да излезе с плашило като теб. Признавам, че всеки път, когато те погледна, се изкушавам да кажа: „Господи, каква грозница!“. Освен това… О, страхотно сако! Имаш много хубави дрехи. Но това е върхът. Ммм! — Куин го погали, сякаш галеше котка. — Кашмир.

— Не зная защо го взех. Не зная защо взех половината неща, които опаковах в багажа си. Просто ги грабнах. А ти се опитваш да отвлечеш вниманието ми.

— Не точно, но се получава. За какво говорех? А, да. Освен това, не отиваме на любовна среща. Ще бъде групово забавление — каза тя и накара Лейла да се усмихне. — Просто ще отидем четиримата заедно в боулинг клуба, за бога, да послушаме някаква местна банда и да потанцуваме.

— Да. След което ти ще вържеш шал на вратата на спалнята си. Била съм в колеж, Куин. Имала съм съквартирантка. Всъщност, имах съквартирантка нимфоманка с огромна колекция от шалове.

— Проблем ли е? — Куин престана да рови в гардероба и хвърли поглед назад към нея. — Ние с Кал, в стаята отсреща?

— Не. Не. — Как да не се почувства глупава и дребнава в този момент? — Мисля, че е страхотно. Наистина. Щом ви погледне човек, може да каже, че сте готови да се нахвърлите един върху друг като зверове.

— Така ли? — Куин рязко се завъртя. — Сигурно.

— Той е страхотен. Радвам се за вас. Просто се чувствам… — Лейла раздвижи рамене. — … излишна.

— Не си. Не бих могла да живея тук без теб. Куражлийка съм, но не бих останала сама в тази къща. Партито не е нищо особено. Не е задължително да ходим, но мисля, че ще е забавно за всички ни. И шанс да направим нещо съвсем нормално, което да отклони мислите ни от всичко ненормално.

— Имаш право.

— Е, обличай се. Сложи нещо небрежно и може би малко секси, и да превземем „Боул-а-Рама“.



Музикантите, местна група на име „Холоуд Аут“, бяха започнали първата си изява. Често свиреха по сватби и фирмени тържества и редовно ги ангажираха за проявите в центъра, защото репертоарът им включваше всичко от стандартни стари парчета до хип-хоп. Това „за всекиго по нещо“ поддържаше оживлението на дансинга, а решилите да си дадат почивка можеха да си побъбрят на някоя от разположените в кръг маси или да пийнат и хапнат нещо от малката шведска маса до една от страничните стени.

Според Кал неслучайно това бе една от най-популярните прояви в центъра. Майка му оглавяваше комитета по украсата, така че бе пълно с цветя, свещи, червени и бели гирлянди и светещи червени сърца. Хората имаха повод да се издокарат, доколкото позволяваше февруарското време, да се съберат и послушат музика и да покажат танците, които са научили. Или като Сай Хъдзън, дори и без да са ги научили.

Беше един от малкото весели мигове към края на тягостната зима и винаги успяваха да напълнят заведението. Кал танцува с Еси на „Отнеси ме до луната“.

— Права беше майка ти да те запише на онези уроци по танци.

— Станах за посмешище на всичките си връстници — отбеляза Кал. — Но сега нямам проблеми със стъпките.

— Повечето жени биха полудели по добър танцьор.

— Факт, от който се възползвам при всяка възможност. — Той й се усмихна. — Толкова си хубава, бабо.

— Остарявам с достойнство. На младини съм завъртяла доста глави.

— Все още завърташ моята.

— А ти все още си най-сладкият ми кавалер. Кога ще доведеш онази писателка на гости при мен?

— Скоро, ако искаш.

— Мисля, че е време. Не зная защо. Като заговорихме за… — Тя кимна към отворените двойни врати. — Тези двете наистина биха завъртели главата на всеки.

Кал погледна натам. Забеляза и Лейла, защото бе до нея, но цялото му внимание бе насочено към Куин. Бе навила буйните си руси коси с нотка на изисканост и бе облякла отворено черно сако върху дантелено горнище — корсаж, спомни си той. Наричаха ги корсажи и Бог да благослови онзи, който ги бе измислил.