— Тук не е място за бленуване.

Мег Стенли го заобиколи и му намигна, преди да отключи вратата на „При мамчето“.

— Права си — промълви Кал. — Не е.

Отново тръгна към центъра, но сви в една пресечка на главната улица.

Колата на Куин стоеше на алеята и през прозореца на къщата се виждаше, че е запалила лампите, за да разсее сумрака. Почуквайки, той чу приглушена покана влезе.

Отваряйки, видя Куин и Лейла да се опитват да качат по стълбите нещо, което приличаше на бюро.

— Какво правите? Господи! — Кал се приближи и хвана единия край, до Куин. — Ще се нараните.

Като израз на раздразнение, тя енергично тръсна глава назад, за да отмести косите от лицето си.

— Справяме се.

— Накрая ще се озовете в спешното отделение. Върви горе, хвани другия край до Лейла.

— Тогава и двете ще вървим назад. Защо ти не го хванеш от онази страна?

— Защото така аз поемам по-голямата част от тежестта.

— Аха.

Тя пусна края и се провря между бюрото и стената.

Кал не си направи труда да попита защо то трябва бъде пренесено горе. Бе живял с майка си твърде дълго, за да си хаби езика. Вместо това, пръхтейки, изрече няколко команди, за да предотврати удар на ръба в стената, когато завиха наляво над стълбите. После изпълни наставленията на Куин да го сложат под прозореца в най-малката спалня.

— Виждаш ли, бяхме прави. — Задъхана, Куин придърпа надолу памучния пуловер с емблемата на държавния университет в Пенсилвания. — Тук му е мястото.

Имаше стол от седемдесетте, който бе видял и по-добри дни, лампион с розов стъклен абажур с кристални висулки и ниска етажерка, лакирана в черно преди десетилетия, която се разклати, когато той опря ръка на нея.

— Зная, зная. — Куин махна с ръка, срещайки навъсения му поглед. — Нуждае се само от заковаване или нещо подобно и просто ще се впише идеално в обстановката. Мислехме да си направим малка всекидневна, но после решихме, че тази стая е по-подходяща за кабинет. Тогава първото бюро, на което се спряхме, трябва да отиде в трапезарията.

— Добре.

— Лампионът прилича на нещо от „Най-добрият малък публичен дом в Тексас“. — Лейла разклати една от кристалните висулки. — Но точно затова ни хареса. Столът е ужасно грозен.

— Но удобен — настоя Куин.

— Но удобен, а за другото има покривки.

Кал изчака няколко мига, когато и двете очакващо приковаха погледи в него.

— Добре — повтори той, както бе свикнал да приема обясненията на майка си за едно или друго разположение.

— Не сме си поели дъх. Върнахме наетата кола на Лейла и отидохме на битпазара в покрайнините на града… златна мина! Обаче решихме, че матраците няма да са втора употреба. Поръчахме ги и ще пристигнат днес следобед. Както и да е, ела да видиш как сме се устроили.

Куин сграбчи ръката му и го задърпа по коридора към стаята, която си бе избрала. Имаше дълго бюро, отчаяно нуждаещо се от лакиране, а над него — голямо огледало. До отсрещната стена бе сложен голям скрин, някой го бе боядисал в убийствено и лъщящо червено. Върху скрина имаше лампа с тялото на героиня от комикси.

— Уютно.

— Ще бъде приятно за живеене, когато сме готови.

— Да. Знаеш ли, мисля, че тази лампа беше на сестра ми Джен преди двадесет — двадесет и пет години.

— Класическа е — отбеляза Куин. — Кичозна.

Той се върна към стандартното: „Добре“.

— Мисля, че картината, която купих, е в стил датски модернизъм — отбеляза Лейла от вратата. — Или фламандски. Ужасна е, питам се защо я взех.

— Сами ли пренесохте всичко тук?

— О, моля те. — Куин отново тръсна глава. — Разчитаме повече на ум, отколкото на мускули. Както и на малка инвестиция. Знаеш ли какъв товар биха пренесли няколко тийнейджъри за по двадесет долара на човек и възможността да позяпат мацки като нас?

Куин зае поза на модел, с ръка на хълбока.

— Аз бих свършил работата и за десетачка. Можеше да се обадиш.

— Такова беше намерението ни всъщност. Но момчетата сами предложиха услугите си. Ще поседнем ли на новия ни диван трета-четвърта ръка?

— Доста се поизпотихме — добави Лейла. — Имаме чисто нова кафемашина и разнообразна колекция от чаши.

— Бих пийнал кафе.

— Аз ще го направя.

Кал остана загледан след Лейла.

— Май е направила завой на сто и осемдесет градуса относно оставането.

— Убедителна съм. А ти си щедър. Мисля, че заслужаваш награда.

— Давай. Готов съм да я получа.

Тя се засмя, сложи ръце на раменете му и го целуна страстно и звучно.

— Това вместо десетте долара ли беше?

Усмивката й засия, когато го смушка в корема.

— Ще се задоволиш с една целувка. Наистина част от причината за решението на Лейла да остане са парите. Беше… все още е трудно решение за нея. Но идеята да вземе дълъг неплатен отпуск и да живее в тази къща без наем, като запази апартамента си в Ню Йорк, я накара да се замисли.

Застанала до яркочервения скрин, Куин включи и изключи кичозната лампа. Съдейки по изражението й, Кал би казал, че това й доставя удоволствие.

— И така, перспективата да живее тук без наем отстрани един от проблемите в списъка й — продължи Куин. — Не е решила окончателно. Днес е денят й за размисъл.

— Ще ви кажа нещо, заради което може да се окаже последният й ден.

— Случило се е нещо. — Тя отпусна ръка и се обърна към него. — Какво?

— Ще го кажа и на двете ви. Искам да се обадя на Фокс, да видим дали може да намине. За да разкажа на всички наведнъж.



Наложи се да го направи в отсъствието на Фокс, който по думите на госпожа Хоубейкър имал дело в съда. Затова Кал седна в странно обзаведената всекидневна, на толкова мек и потъващ диван, че започна да си представя как разсъблича Куин върху него. Съвзе се и им описа видението си на главната улица.

— ПИТ — реши Куин.

— Какво?

— Съкращение, като НЛО. Преживяване извън тялото. Изглежда, това ти се е случило или може би кратко пътуване между измеренията, при което си се озовал в алтернативен Хокинс Холоу.

Бе прекарал две трети от живота си, обсебен от нещо непонятно за здравия разум, но никога не бе чувал друга жена да говори като Куин Блек.

— Не беше нищо алтернативно и през цялото време се намирах в тялото си.

— Правя проучвания и пиша за паранормалното от доста време — отвърна Куин и замислено отпи глътка кафе.

— Може би е разговарял с дух, който е създал илюзията, че са сами на улицата, и е направил така, че всички други там да… станат невидими за няколко минути. — Лейла сви рамене, когато Куин я изгледа с присвити очи. — Новачка съм в тази област и все още ми е трудно да престана да се крия под завивките в очакване някой да ме събуди и да ми каже, че всичко е било сън.

— За новачка теорията ти е доста добра — увери я Куин.

— А моята: че онова, което каза тя, е далеч по-важно точно сега от начина, по който ми го каза?

— Приемам забележката — кимна Куин на Кал. — Сега е моментът. Три пъти по седем. Лесно е да се пресметне.

— Двадесет и една години. — Кал стана и закрачи. — Тази година през юли ще станат двадесет и една.

— Три, както и седем, се смятат за магически числа. Вероятно ти е казала, че е било писано да бъде сега, през този юли. То е по-силно, както и ти, те — също.

Куин стисна клепачи.

— Значи и то, и тази жена, този дух, са успели…

— … да се проявят — довърши Куин мисълта на Лейла. — Такава е логиката.

— Тук няма нищо логично.

— Напротив. — Куин отвори очи и погледна Лейла снизходително. — В тази сфера съществува съвършена логика. Не онази, която познават всички или повечето от нас във всекидневието си. Миналото, настоящето и бъдещето. Неща, които са се случили, случват се и биха могли да се случат като част от решението, като начин да се сложи край.

— Мисля, че има нещо повече. — Кал се обърна с гръб към прозореца. — След онази нощ до камъка ние тримата вече бяхме различни.

— Не се разболявате и почти всяка рана заздравява моментално. Куин ми каза.

— Да. И аз виждах.

— Без очила.

— И по-рано съм виждал разни неща. Започна… точно там, няколко минути по-късно започнах да получавам проблясъци от миналото.

— Като онзи, който получи… който двамата получихме — поправи се Куин, — когато едновременно докоснахме камъка. И по-късно, когато…

— Подобни. Невинаги толкова ясни и толкова ярки. Понякога — докато съм буден, понякога — насън. Понякога — съвсем неочаквано. А Фокс… Разбра го много по-късно. Господи, бяхме десетгодишни. Сега вижда… — Кал поклати глава с известно угризение — вижда или по-скоро усеща мислите и чувствата на околните.

— Фокс е телепат? — попита Лейла.

— Адвокат с телепатични способности. Затова е толкова търсен.