— Добре, но нека се разберем, тук и сега, че ако промениш решението си и направиш точно това, никой няма да дължи обяснения.

— Дадено. Е, да поговорим за наема. Колко ще ни е струва тази къща?

— Ще плащате консумативите. Отопление, ток, телефон, кабелна телевизия.

— Естествено. И?

— Това е.

— Как така?

— Няма да ви искам наем, защото сте тук, поне отчасти, заради мен. Заради моето семейство, моите приятели, моя град. Няма да извличам печалба от това.

— Пословично честен. Такъв си, а, Кейлъб?

— Почти винаги.

— Аз ще извлека печалба, оптимистично погледнато, от книгата, която възнамерявам да напиша.

— Ако оцелеем след юли и успееш да напишеш тази книга, ще бъде заслужено.

— Е, трудно е човек да се пазари с теб, но май се договорихме.

Куин пристъпи напред и му подаде ръка.

Той я пое, а с другата си ръка обхвана тила й. В очите й затанцува изненада, но не се съпротиви, когато Кал я приближи към себе си.

Движенията му бяха бавни, както и допирът на телата, сливането на устните, закачливото преплитане на езици. Не беше необуздан порив, както в онзи миг до камъка. Нямаше внезапно, отчаяно желание, а плавен преход от любопитство през наслада до копнеж, докато главата й се замая и кръвта й закипя. Всичко в нея замълча и остана единствено тихото мъркане в гърлото й, когато той промени ъгъла на целувката.

Чувстваше все по-пълното й отдаване, отпускането на ръката, която държеше в своята. Напрежението, което го бе сковавало през целия ден, изчезна, за да изживее блаженството на този миг, тих и безкраен.

Дори когато се отдръпна, запази това вътрешно спокойствие. Очите й се отвориха и срещнаха неговите.

— Този път бяхме само ти и аз.

— Да. — Ласкаво погали тила й. — Само ти и аз.

— Държа да изтъкна, че имам принцип да не се обвързвам романтично, интимно или сексуално с човек, пряко свързан с историята, която проучвам.

— Може би е разумно.

— Разумна съм. Освен това държа да споделя, че в този случай съм склонна да наруша принципите си.

Кал се усмихна.

— Вече успях да те накарам.

— Вироглавец. Е, значи съм на път да се обвържа с пословично честния герой и би трябвало да ми харесва. За съжаление, трябва да се върна в хотела. Имам много… неща. Подробности, които трябва да уредя, преди да се нанеса тук.

— Разбира се. Мога да почакам.

Той задържа ръката й в своята и угаси лампата, докато излизаха.

Единадесета глава

Кал изпрати голям букет розови рози на майка си. Франи обичаше традиционните цветя за Свети Валентин и той знаеше, че баща му винаги избира червени. Ако някога забравеше, Ейми Йост от цветарския магазин неизбежно щеше да му го напомни, както всяка година.

— Баща ти поръча червени миналата седмица, за доставка днес, саксия с мушкато за баба си и от специалната ни празнична аранжировка за сестрите ти.

— Този подмазвач — каза Кал. Знаеше, че това ще я накара да се засмее. — Какво ще кажеш за букет жълти за баба ми? Във ваза, Ейми. Не искам да се суети с тях.

— А, много мило. Имам адреса на Еси в компютъра, само надпиши картичката.

Кал избра една от изложените и след минута размисъл написа: „Червени са сърцата, а жълти са цветята. В празничния ден дар са те от мен“.

„Банално“, реши той, но щеше да хареса на баба му.

Посягаше към портфейла си, за да плати, когато забеляза лалетата на червени и бели ивици зад стъклените врати на хладилната витрина.

— Тези лалета изглеждат… интересни.

— Красиви са, нали? Създават усещане за пролет. Няма проблем, ако искаш да сменя някои от розите с тях. Мога да…

— Не, не, може би… Ще взема и от тях. Още една доставка във ваза, Ейми.

— Добре. — Веселото й закръглено лице засия от любопитство и очакване на интересна клюка. — Коя е избраницата ти, Кал?

— По-скоро са подарък за нов дом.

Не виждаше причина да не изпрати цветя на Куин. „Жените обичат цветята“, помисли си той, докато попълваше формуляра за доставка. Беше Свети Валентин и тя се нанасяше в новата си квартира. Не бе като да й купи годежен пръстен или венчална халка.

Беше просто хубав жест.

— Куин Блек. — Ейми закачливо повдигна вежди, когато прочете името. — Мег Стенли я срещнала на битпазара вчера с онази нейна приятелка от Ню Йорк. Мег казва, че изкупили половината стока. Чух, че ходиш с нея.

— Не… — Дали не беше истина? Най-добре бе да си трае. — Какво лошо има, Ейми?

Прибирайки кредитната си карта в движение, Кал излезе и закрачи приведен заради студа. Вече се продаваха шарени лалета, но по нищо не личеше, че майката природа мисли за пролет. От небето се сипеше ситна и грозна суграшица, от която улиците и тротоарите ставаха хлъзгави като полети с мазнина.

Бе излязъл от боулинг центъра както всеки път — точно навреме, за да бъде пред цветарския магазин при отварянето му. Това бе най-добрият начин да избегне паническото струпване на други клиенти, чакали до последния момент да поръчат изненада за празника.

Очевидно нямаше причина за безпокойство. Не само в магазина не бе влязъл нито един друг клиент, докато купуваше розите и импулсивно привлеклите го лалета, а и нямаше нито пешеходци по тротоарите, нито коли, пълзящи към бордюра, за да спрат пред „Цветарницата“.

— Странно.

Гласът му прозвуча глухо сред съскането на суграшицата по асфалта. Дори в най-ужасните дни срещаше хора по улиците. Пъхна голите си ръце в джобовете и мислено се упрекна, че не бе нарушил обичая си и не бе дошъл с колата.

— Който робува на навици, нека да мръзне — промърмори той на себе си. Искаше час по-скоро да стигне до офиса си, да пийне кафе и да се подготви за отмяна на заплануваното парти с музика на живо, в случай че валежът се усили. Ако просто се бе качил в проклетото возило, вече щеше да е там.

С тези мисли погледна към центъра и видя, че светофарът до площада не работи.

„Ниско напрежение“, помисли си Кал. Това бе проблем. Ускори крачките си. Знаеше, че Бил Търнър ще се погрижи да се включи аварийният генератор, но той трябваше да е там. Учебните занятия бяха отменени, което означаваше, че залата за игри ще е пълна с хлапета.

Съскането на суграшицата се усили, докато зазвуча като маршови стъпки на армия от гигантски насекоми. Въпреки хлъзгавия тротоар Кал започна да подтичва и изведнъж си зададе въпроса защо няма коли до площада или паркирани до бордюрите. Защо не се виждаха никакви коли?

Спря и в този миг съскането престана. В настъпилата тишина пулсът му отекваше като удари на юмрук по стомана.

Тя стоеше толкова близо, че можеше да посегне към нея и да я докосне, но знаеше, че ако опита, ръката му ще премине през образа й като през вода.

Косите й бяха тъмноруси, дълги и разпуснати, както когато носеше ведрата с вода към малката къща сред гората. Когато пееше за някаква зелена градина. Но тялото й бе стройно и изправено, в дълга сива рокля.

Хрумна му глупавата мисъл, че явно отново вижда призрак, но този път поне не е бременна.

Сякаш чула това, тя се усмихна.

— Аз не съм твоят страх, а ти си моята надежда. Ти и другите части от цялото. Онова, което живее в теб, Кейлъб Хокинс, принадлежи на миналото, настоящето и бъдещето.

— Коя си ти? Името ти е Ан, нали?

— Аз съм онова, което е било преди теб, и ти си създаден с любов. Знай, че дълго, дълго преди да се появиш на света, си бил обичан.

— Любовта не е достатъчна.

— Така е, но тя е скалата, върху която се крепи всичко останало. Трябва да прогледнеш, трябва да видиш. Дошло е времето, Кейлъб. Дългоочакваното време.

— Време за какво?

— За края. Седем пъти по три. Смърт или живот.

— Кажи ми какво трябва да направя.

— Само да можех. Само да можех да те избавя от бремето. — Жената повдигна ръка и отново я отпусна. — Нужна е борба, саможертва и голяма смелост. Нужна е вяра. И любов. Смелостта, вярата и любовта са го възпирали досега и не са му позволили да погуби всички същества, които живеят и дишат на това място. Сега съдбата им е във вашите ръце.

— Не знаем как. Опитвали сме.

— Дошло е времето — повтори тя. — То е по-силно, но вие също, както и ние. Използвайте всичко, което имате, вземайте това, което то е посяло, но никога не ще притежава. Провалът е немислим.

— Лесно е да го кажеш. Ти си мъртва.

— Но ти не си. И те не са. Не го забравяй.

Когато образът започна да избледнява, той все пак протегна ръка, но напразно.

— Почакай, за бога! Почакай. Коя си ти?

— Твоя съм — отвърна тя. — Твоя и негова завинаги.

Изчезна, а суграшицата отново засъска по пътната настилка. Край него профучаха коли, когато светофарът до площада светна зелено.