— Въпреки това много възрастни, дори майки, не биха повярвали на дете, което се прибира у дома с подобна история.

— Не мога да кажа, че Кал никога не ме е лъгал, защото очевидно го е правил. Предния ден ме бе излъгал. Но знаех, че в този момент казва истината, цялата истина, която знае.

— Какво направихте?

— Влязох с него вътре, казах му да се измие и преоблече. Обадих се на баща му, повиках сестрите му. Загорих блата, напълно забравила за тортата. Можех да подпаля къщата, ако Кал не бе усетил мирис на изгоряло. Така и не получи своята ледена планета с десет свещички. Глупаво, а?

— Не, госпожо, никак — прочувствено каза Куин, когато Франи я погледна.

— От този ден нататък не беше съвсем дете — въздъхна Франи. — Отидохме право при семейство О’Дел, защото Фокс и Гейдж вече бяха там. Проведохме нещо, което би могло да се нарече първо заседание на кризисния щаб.

— Какво…

— Трябва да занесем десерта и кафето. Умееш ли да носиш табла?

Разбрала, че темата е приключена, Куин се приближи.

— Разбира се. Изглежда страхотно, госпожо Хокинс.

Раздвоена между чувство за вина и сълзи на радост, докато хапваше пая, Куин насочи чара си към Джим Хокинс. Знаеше, че Кал съзнателно я избягва, откакто се бяха върнали от разходката си до Свещения камък.

— Господин Хокинс, вие сте прекарали целия си живот в Холоу.

— Роден съм и съм отраснал тук. Родът Хокинс е тук, откакто градът е представлявал няколко каменни къщи.

— Запознах се с баба ви, която знае цялата му история.

— Никой не знае повече от нея.

— Хората казват, че сте в течение за всичко, свързано с имоти, бизнес и местна политика.

— Мисля, че да.

— Тогава може би ще ми дадете насока. — Куин погледна крадешком към Кал и продължи да се усмихва на баща му. — Търся къща под наем, нещо в града или наблизо. Не държа на лукс, но бих искала да е просторна. Скоро ще пристигне една приятелка, а и почти убедих Лейла да остане за известно време. Мисля, че ще бъде по-удобно и изгодно за трите ни да наемем къща, отколкото да живеем в хотела.

— За колко време ви е нужна?

— Шест месеца. — Забеляза как нещо проблесна на лицето му, както и смръщените вежди на Кал. — Ще остана до юли, господин Хокинс, и се надявам да намеря къща, която може да приюти три жени. Евентуално три — добави тя с поглед към Лейла.

— Предполагам, че си обмислила това.

— Да. Ще напиша тази книга и едно от нещата, на които ще наблегна, е фактът, че градът оцелява и хората, поне повечето от тях, остават. Остават, приготвят ябълков пай и канят гости за вечеря в неделя. Играят боулинг, пазаруват. Карат се и правят любов. Живеят. За да се получи така, както желая, трябва да съм тук, преди и по време на събитията, и след тях. Затова искам да наема къща.

Джим набоде парче пай и го преглътна с кафе.

— Случайно зная за една, съвсем близо до главната улица. Стара е, основната част е построена преди Гражданската война. Има четири спални и три бани. Хубави тераси, отпред и отзад. Преди две години беше направен нов покрив. Кухнята е с място за хранене, въпреки че в съседство има малка трапезария. Уредите не са последна дума на техниката, но имат още пет години живот. Наскоро беше пребоядисана. Последните наематели се изнесоха преди месец.

— Звучи идеално. Изглежда, знаете всичко за нея.

— Разбира се. Ние сме собствениците. Кал, трябва да заведеш Куин. Можеш да я покажеш на нея и Лейла на път за вкъщи. Знаеш къде са ключовете.

— Да — каза той, когато Куин го погледна с ослепителна усмивка. — Зная къде са.



Както бе най-разумно, Куин се качи в колата на Кал, а Лейла и Фокс ги последваха. Тя изпъна крака и въздъхна.

— Ще започна с това, че родителите ти са страхотни хора. Късметлия си, че си отраснал в дом, изпълнен с толкова топлота и уют.

— Съгласен съм.

— Баща ти напомня за Уорд Клийвър и същевременно за Джими Стюърт. Бих го хапнала като ябълковия пай на майка ти, за който заслужава повече овации от Марта Стюърт или Грейс Кели в ролята на Джулия Чайлд.

Устните му трепнаха.

— Тези сравнения биха се харесали и на двамата.

— Ти знаеше за къщата в центъра.

— Да, знаех.

— Знаел си, а не ми каза.

— Точно така. А ти си разбрала за нея преди вечерята и затова приложи хитрата тактика да се обърнеш направо към баща ми, вместо към мен.

— Правилно. — Куин го потупа с пръст по рамото. — Очаквах да ми предложи тази къща. Харесва ме. Да не би ти да го премълча от опасения какво ще напиша за Хокинс Холоу?

— Донякъде. По-скоро се надявах да се откажеш от намерението си и да си тръгнеш. Защото и аз те харесвам.

— Харесваш ме и затова искаш да си замина?

— Харесвам те, Куин, и не искам да се излагаш на опасност. — Кал отново извърна глава към нея и задържа погледа си. — Но някои от нещата, които каза за Холоу по време на десерта, прозвучаха почти като ехо на думи на майка ми по-рано днес. Това напълно елиминира опасенията ми какво ще решиш да напишеш. Но ме накара да те харесвам още повече, което е проблем.

— Трябваше да знаеш, че след случилото се в гората за нищо на света няма да си тръгна.

— Права си.

Колата сви по къса стръмна алея.

— Това ли е къщата? Наистина е идеална! С тези каменни зидове, с тази голяма тераса… И прозорците са с капаци.

Бяха боядисани в тъмносиньо, което се открояваше върху сивия камък. Малката градина отпред бе разделена на две от три бетонни стъпала и тясна пътека. Грижливо подрязвано дърво, навярно дрян, красеше левия квадрат от двора.

Когато пикапът на Фокс паркира зад тях, Куин скочи от колата и застана с ръце на кръста.

— Просто великолепно. Нали, Лейла?

— Да, но…

— Никакво „но“. Да я разгледаме отвътре. — Жената наклони глава срещу Кал. — След теб, хазяино.

Когато се изкачиха до терасата, той извади ключовете, които бе грабнал от куката в домашния кабинет на баща си. На халката имаше окачена табелка с адреса.

Фактът, че вратата се отвори без скърцане, подсказа на Куин, че собствениците зорко следят за поддръжката.

От вратата се влизаше направо във всекидневната, която бе двойно по-дълга, отколкото широка, и от нея тръгваха стълбите за горния етаж, две крачки вляво. Паркетът на пода изглеждаше изтъркан, но безупречно чист. Въздухът бе хладен и носеше лек мирис на прясна боя.

Малката тухлена камина веднага привлече вниманието на Куин.

— Можеш да използваш усета на майка си за цветосъчетания — отбеляза тя.

— Жилищата под наем се нуждаят от често обновяване. Семейство Хокинс дава пълна свобода на наемателите да я боядисват както желаят. Тяхно дело е.

— Разумно. Искам да започна от горния етаж и после да сляза надолу. Лейла, ще отидем ли горе да се скараме кой в коя спалня ще се настани?

— Не. — Кал долови негодувание и смущение на лицето й. — Аз си имам спалня в Ню Йорк.

— Сега не си в Ню Йорк — просто каза Куин и се втурна нагоре по стълбите.

— Тя не ме слуша — промърмори Лейла. — И самата аз не се вслушвам в гласа на разума, който ми казва да се върна.

— Оставаме тук — Фокс сви рамене — да поразгледаме. Обожавам празни къщи.

— Аз отивам горе.

Кал тръгна по стълбите.

Откри я в едната от спалните, с изглед към малкия заден двор. Стоеше до дългия тесен прозорец, притиснала пръстите на дясната си ръка към стъклото.

— Мислех, че ще предпочета стая откъм улицата, за да виждам кой минава, накъде отива и с кого. Обикновено това ме привлича. Просто трябва да зная какво става навън. Но моята спалня ще бъде тази. Сигурно по светло човек може да застава тук, да гледа градините и другите къщи, чак до планината.

— Винаги ли толкова бързо вземаш решения?

— Да, обикновено. Дори когато се изненадвам от себе си, както сега. Банята също е чудесна. — Куин се обърна и посочи към вратата на страничната стена. — Само момичета сме и няма да бъде проблем, че е обща за двете спални от тази страна.

— Сигурна ли си, че другите няма да имат нищо против?

Обърна се с лице към него.

— Увереността е първата крачка към получаването на това, което искаш. Надявам се Лейла и Сиб да се съгласят, че е изгодно, практично и по-удобно да делим квартира няколко месеца, отколкото да живеем в хотела. Особено откакто ние с Лейла се зарекохме да не стъпим повече в ресторанта там след Плужек фест.

— Нямате мебели.

— За какво са битпазарите? Ще си купим най-необходимото. Кал, живяла съм и при далеч по-скромни условия и съм издържала в името на една-единствена цел — хубава история. Тук открих много повече. По някакъв начин съм свързана с историята, с това място. Не мога да се откажа и да си тръгна.

Искаше му се да можеше, но знаеше, че тогава чувствата му към нея нямаше да са толкова силни и сложни.