Нищо не можеше да попречи на Франи Хокинс да бъде на ниво.

Може би, помисли си Кал, докато влизаше в хола, това бе една от причините — най-важната — самият той все още да се държи. Защото каквото и да се случеше, майка му щеше да запази чувството си за ред и здравия си разум.

Както и баща му. Те му бяха дали тези непоклатими устои, които дори демон от ада не можеше да разруши.

Тръгна към стълбите за горния етаж да потърси баща си, който навярно бе в домашния си кабинет. Но когато погледна навън, видя пикапа на Фокс.

Спря се и проследи с поглед Куин, която слезе първа, с букет от цветарски магазин в зелен целофан. Лейла я последва с нещо, което приличаше на бутилка вино, опакована като подарък. Майка му щеше да хареса и двете. Самата тя държеше в безупречно подредената си работилница внимателно подбрани подаръци за спешни случаи, разноцветни опаковки и множество ленти и панделки.

Когато Кал отвори вратата, Куин направо влезе.

— Здравей. Харесва ми тази къща и дворът! Личи си откъде си наследил усета си за оформление на градина. Страхотно място. Лейла, виж тези стени. Като на италианска вила.

— Последното им превъплъщение — отбеляза Кал.

— Изглежда уютен дом, обзаведен с много стил. Можеш да подремнеш, свит на кълбо на този диван, но може би, след като разгледаш някое списание за интериор.

— Благодаря. — Франи излезе да ги посрещне. — Страхотен комплимент. Кал, би ли взел палтата им? Аз съм Франи Хокинс.

— Толкова се радвам да се запозная с вас. Аз съм Куин. Благодаря за любезната покана. Дано харесвате смесени букети. Винаги ми е трудно да се спра само на един вид.

— Прекрасни са, благодаря.

Франи прие цветята и се усмихна на Лейла в очакване.

— Аз съм Лейла Дарнел. Благодаря, че ни поканихте в дома си. Надявам се, че виното е подходящо.

— Сигурно. — Франи надникна в пакета. — Любимото каберне на Джим. Умни момичета сте. Кал, отиди да кажеш на баща си, че гостите пристигнаха. Здравей, Фокс.

— И аз ти нося нещичко. — Гостът обви ръце около нея, галантно я наведе назад и я целуна по двете бузи. — Какво готвиш, скъпа?

Както в детството им, Франи разроши косите му.

— Скоро ще разбереш. Куин и Лейла, заповядайте, настанете се удобно. Фокс, ти ще дойдеш с мен. Искам да натопя тези цветя.

— Можем ли да помогнем с нещо?

— Няма нужда.

Когато Кал слезе с баща си, Фокс се бе вживял в ролята на самоуверен френски келнер, поднасяйки предястието. Жените се смееха, свещите бяха запалени, а майка му донесе най-красивата кристална ваза на баба си, в която цветята на Куин засияха като разноцветна феерия.

Понякога, помисли си Кал, светът изглеждаше съвършен.



По средата на вечерята и непринудения разговор Куин остави вилицата си и поклати глава.

— Госпожо Хокинс, това е най-вкусното печено, което съм яла, и не мога да не попитам къде сте се учили? Да не би да сте работили като майстор готвач в луксозен ресторант или просто днес сте надминали себе си?

— Посещавах курс известно време.

— Франи е посещавала курсове по какво ли не — изтъкна Джим. — Но притежава вроден талант за готвене, градинарство и вътрешен дизайн. Всичко тук е нейно дело. Боядисването, шиенето на пердетата… извинявай, оформлението на прозорците — поправи се той с намигване към съпругата си.

— Вие сте създали тези сложни цветови съчетания? Сама?

— Доставя ми удоволствие.

— Намери този стар бюфет на битпазара преди години и ме накара да го домъкна у дома. — Джим посочи към лъскава махагонова витрина. — Няколко седмици по-късно поиска да го сложа тук. Помислих, че е похарчила цяло състояние за някаква антика.

— Марта Стюърт8 ряпа да яде. Приемете го като комплимент.

— Благодаря.

— Тези неща никак не ми се удават. Не мога дори да лакирам ноктите си сама. А ти? — обърна се Куин към Лейла.

— Не мога да шия, но обичам да боядисвам. Стени. Лепила съм и тапети, получи се доста добре.

— Единственото нещо, което съм успяла да залепя за стената, е бившият ми годеник.

— Била си сгодена? — попита Франи.

— Така мислех. Но се оказа, че представите ни за това състояние са доста различни.

— Трудно е да съчетаваш кариера и личен живот.

— О, не зная. Много хора се опитват, с различна степен на успех. Мисля, че просто трябва да срещнеш подходящия човек. Номерът, може би първият от многото, е да го откриеш. Нали и с вас е било така? Намерили сте се.

— От пръв поглед разбрах, че Франи е жената за мен. — Джим ласкаво се усмихна на съпругата си над масата. — Е, тя беше малко по-късогледа.

— Малко по-практична — поправи го Франи, — като се има предвид, че тогава бяхме на осем и на десет. Освен това ми харесваше да те карам да тичаш след мен. — Франи отново погледна Куин. — Да, права си. Двама души трябва да се намерят, да видят един в друг нещо, което да ги накара да поемат риска и да повярват, че могат заедно да се справят с живота.

— Но понякога човек си въобразява, че е открил това нещо — отбеляза Куин, — а се оказва просто… самозаблуда.



Куин наистина умееше да постига своето със сладки приказки. Франи Хокинс не бе лесна мишена, но тя успя да я убеди да приеме помощ от нея за сервирането на десерта и кафето.

— Обичам кухните. Като готвачка съм пълна трагедия, но обичам уредите, джаджите и всички лъскави повърхности.

— Работещо момиче като теб трябва да хапва добре.

— Всъщност през повечето време се храня навън или си поръчвам готова храна. Преди около две години реших да направя промяна в начина си на живот, най-вече на хранене. Започнах да ям по-здравословни храни, вместо първата ми грижа да е да се натъпча бързо с нещо пакетирано. Напоследък се научих да правя доста добри салати. Това е начало. О, господи, господи, ябълков пай! Ще трябва да се потя двойно повече във фитнес клуба като наказание за голямото парче, което ще поискам.

С очевидно задоволство, Франи дяволито се усмихна.

— Както е модерно, с глазура от ванилов сладолед?

— Да, но само за да покажа безупречните си маниери. — Куин се поколеба за миг, ала събра смелост. — Ще ви задам няколко въпроса, но ако ви причинявам неудобство, докато се радвам на гостоприемството ви, просто ми кажете. Трудно ли е да поддържате нормален живот, да запазите семейството си, себе си и дома си, като знаете каква заплаха е надвиснала?

— Много трудно. — Франи се залови с парчетата пай, докато чакаше кафето да заври. — Но няма друг начин. Исках Кал да замине някъде и ако го бе направил, щях да убедя Джим да напуснем града. Мога да постъпя така, мога да избягам от всичко. Но Кал не може. И толкова се гордея с него за това, че държи да остане тук, не се предава.

— Ще ми кажете ли какво стана, когато той се прибра у дома онази сутрин, на десетия си рожден ден?

— Бях навън.

Франи застана до прозореца с изглед към задния двор. Виждаше всичко, всяка подробност. Зелената трева, синьото небе. Хортензиите й бяха надигнали глави и започваха да разцъфват, а рапиците стърчаха високо с екзотично сините си цветове.

Подрязваше розите си и отстраняваше прецъфтели жълтички. Чуваше отчетливото „кръц-кръц“ на градинските си ножици и бръмченето на косачката на съседите, които тогава бяха семейство Питърсън, Джак и Лойс. Помнеше, че се бе замислила за Кал и тържеството за рождения му ден. Блатът за тортата му се печеше във фурната.

Торта с два пласта шоколадов крем, спомни си тя. Бе решила да оформи бялата глазура като ледената планета от „Междузвездни войни“. Кал от години обожаваше филмите от поредицата. Бе купила малки фигурки на главните герои, които щеше да подреди върху нея, и десетте свещички вече бяха извадени в кухнята.

Чу го — или по-скоро го усети — вероятно и двете, но изведнъж вдигна поглед и го видя да се задава с бясна скорост с колелото си, блед, мръсен и плувнал в пот. Първо помисли, че е станала злополука. Скочи на крака и докато тичаше към него, забеляза, че синът й е без очилата си.

— От една страна, бях готова да му чета конско. Но сърцето ми се сви, когато той слезе от колелото и побягна към мен. Щом стигна, здравата се вкопчи в мен. Трепереше, мъничкият ми, трепереше като лист. Коленичих и го побутнах назад, за да проверя дали има кръв или счупени кости.

Какво има, какво се е случило, пострада ли? Бе изрекла всичко това на един дъх, като порой. В гората, бе казал той. Мамо, мамо! В гората.

— Отново се обади онова гласче. Помислих си: „Каква работа си имал в гората, Кейлъб Хокинс?“. Бързо си призна всичко, как с Фокс и Гейдж са планирали това приключение, какво са направили и къде са отишли. И онази част от мен започна хладнокръвно да мисли за наказание, съответстващо на престъплението, въпреки ужаса и облекчението, огромното облекчение, което изпитах, докато прегръщах своето мръсно и потно момче. После ми разказа останалото.

— Повярвахте ли му?

— Не исках. Опитах се да си внуша, че просто е сънувал кошмар, който напълно заслужава, след като се е натъпкал със сладки и други боклуци. Дори, че някой ги подгонил в гората. Но когато погледнах лицето му, не можах да повярвам в това. Не можах да повярвам, че е нещо толкова лесно поправимо. И разбира се, забелязах промяната с очите му. Загледа се в една пчела, която летеше над рапиците в другия край на двора. Под нечистотията и потта нямаше и драскотина. Деветгодишното хлапе, което бях изпратила предния ден, имаше ожулени колене и синини по краката. Онова, което се върна — само тънък белег от зараснала рана на китката, който преди не беше там.