— Току-що му бях купила нови гуми за пикапа! Ще ги разрежа всичките.

— Недей. — Фокс я задържа здраво, когато, обляна в сълзи, Шели понечи да се отскубне. — Не искам да правиш това. Не се доближавай до пикапа му и засега, скъпа, стой далеч от него. И от Сами.

— Онази долна разгонена кучка…

— Да. Остави всичко на мен. Връщай се на работа, аз поемам нещата. Нали затова ме нае?

— Разбира се. Но се постарай да го одереш, Фокс. Накарай онова копеле да си блъска главата в стената.

— Веднага започвам — увери я той, докато я придружаваше до вратата. — Ти само стой настрана, това се иска от теб. Ще се обадя. — След като затвори вратата, опря гръб на нея и въздъхна. — О, боже!…

— Трябваше да я отпратиш — отбеляза Алис.

— Не мога да отпратя първото момиче, с което съм ходил, когато подава молба за развод. Противоречи на божиите и човешките закони. Здравей, Лейла, адвокат ли ти трябва?

— Не, надявам се. — Беше по-привлекателен, отколкото си го спомняше, което само издаваше в какво състояние е била вечерта. Освен това нямаше вид на адвокат. — Не се обиждай.

— Няма за какво. Лейла… Дарнел, нали?

— Да.

— Лейла Дарнел, Алис Хоубейкър. Госпожо Х., имам ли малко свободно време?

— Имаш.

— Заповядай, Лейла. — Покани я с жест. — Обикновено не правим циркове толкова рано сутрин, но старата ми приятелка Шели влязла в офиса зад гостилницата, за да види близначката си Сами, и заварила съпруга си Блок да държи парите от бакшиша на Сами.

— Подава молба за развод, защото съпругът й е държал бакшиша на сестра й?

— Банкнотите са били в сутиена й „Викториас Сикрет“.

— Аха.

— Това не е поверителна информация, защото Шели подгонила и двамата с парцал в ръка по главната улица, като Сами била по въпросния сутиен чудо. Искаш ли кока-кола?

— Не, не мисля, че имам нужда от нещо ободряващо.

Тъй като тя крачеше напред-назад из стаята, Фокс не й предложи стол и самият той стоеше облегнат на ръба на бюрото си.

— Неспокойна нощ?

— Не, точно обратното. Просто не мога да си обясня какво правя тук. Не разбирам нищо от това, което става, особено своето участие. Преди два часа си казах, че трябва да събера багажа си и да се върна в Ню Йорк като разумен човек. Но не го направих. — Обърна се към него. — Просто не можах, което също не разбирам.

— Ти си там, където трябва да бъдеш. Това е най-простото обяснение.

— Страхуваш ли се?

— През голяма част от времето.

— Аз не помня да съм се страхувала от нещо. Може би нямаше да съм толкова нервна, ако имаше с какво да се занимавам. Някаква работа, някаква задача.

— Слушай, трябва да отида при клиентка на няколко километра от града, за да й занеса някои документи.

— О, извинявай. Само ти досаждам.

— Не, когато започна да мисля, че една красива жена ми досажда, обади се на близките ми да дойдат до смъртното ми легло, за да се сбогуват с мен. Щях да ти предложа да ме придружиш, което все пак е занимание. И да си пийнем чай от лайка с малко вкиснат лимонов сок у госпожа Олдинджър, което е задача. Тя обича компания и това е истинската причина да ме помоли да впиша петнадесета добавка в завещанието й.

Продължаваше да говори, защото знаеше, че това е начинът да успокои човек, който изглежда сякаш всеки момент ще се пръсне от напрежение.

— Междувременно може да се отбия и при друг клиент, който е почти на път, и да му спестя идването до ада. Предполагам, че Кал и Куин ще се върнат, докато свършим това. Ще наминем да видим какво става.

— Можеш ли да бъдеш извън кантората толкова време?

— Не се безпокой. — Той взе палтото и куфарчето си. — Госпожа Х. ще ми позвъни, ако някой има нужда от мен там. Ако нямаш по-добро занимание, ще й кажа да разпечата файловете, които ми трябват, и тръгваме.

„По-добре от мрачни размисли“, реши Лейла. Струваше й се странно, адвокат, дори от малък град, да кара стар пикап „Додж“ с въргалящи се опаковки от шоколадови десертчета вътре.

— Какво ще правиш при втория клиент?

— Чарли Дийн ли? Чарли пострадал при пътнотранспортно произшествие, докато се прибирал с колата си от работа. Застрахователната компания се опитва да избегне покриването на част от медицинските разходи. Няма да стане.

— Разводи, завещания, телесни повреди… Не си се специализирал в една област.

— Правото, винаги и по всяко време — отвърна той с усмивка, която бе едновременно чаровна и лукава. — Е, освен данъчно право, което избягвам, когато мога. Оставям го на сестра си. Тя се занимава с данъчни и фирмени дела.

— Но нямате обща кантора.

— Трудно би било. Сейдж замина за Сиатъл и стана обратна.

— Моля?

— Извинявай. — Фокс натисна газта, когато излязоха от града. — Семейна шега. Имах предвид, че сестра ми е лесбийка и живее в Сиатъл. Активистка е и с… хм, с партньорката й имат кантора, наречена „Жени за жени“. Сериозно — добави той, когато Лейла не каза нищо. — Специализират се в данъчно и фирмено право за хора като тях.

— Семейството ти не одобрява?

— Шегуваш ли се? Родителите ми го приеха без проблем. Когато Сейдж и Пола се… ожениха, по-точно заявиха официално съжителството си, всички отидохме там и си устроихме щуро празненство. Щастлива е и това е важното. По-различният начин на живот според родителите ми е просто въпрос на избор. Като заговорихме за семейство, ето там е къщата на малкото ми братче.

Лейла видя дървена постройка, почти скрита сред дърветата, с табела на завоя, на която се четеше: „Керамика Хокинс Крийк“.

— Брат ти е майстор на керамика?

— Да, доста добър. Майка ми също, когато е в настроение. Искаш ли да се отбием?

— О, аз…

— По-добре не — реши той. — Ридж ще се разбъбри, а госпожа Х. вече се е обадила на госпожа Олдинджър да ни очаква. Друг път.

— Добре. — Разговор, помисли си тя. Най-обикновен разговор. Донякъде й помагаше да запази малко здрав разум. — Значи имаш брат и сестра.

— Две сестри. Малката е собственичка на вегетариански ресторант в града. Добър е за този тип заведение. От четирима ни аз най-много се отклоних от осеяния с цветя път, прокаран от свободомислещите ни родители. Все пак ме обичат. Толкова за мен. Нещо за теб?

— Е… нямам интересни роднини като твоите, но мисля, че майка ми пази няколко стари албума на Джоан Бейз.

— Отново странно и съдбоносно пресичане на пътища.

Тя понечи да се засмее, но затаи дъх в захлас, когато съзря елените.

— Виж! О, погледни. Великолепни са, просто си пасат край гората.

За да й достави удоволствието да ги погледа по-отблизо, Фокс отби встрани от пътя.

— Сигурно си свикнал да виждаш елени — каза Лейла.

— Това не означава, че не ги забелязвам. Когато бях малък, трябваше да гоним цели стада от фермата.

— Отраснал си във ферма.

В гласа й прозвуча тъгата на градски човек, който с умиление си представя красиви елени, сладки зайчета и весели пиленца, а не оране, плевене и прибиране на реколта.

— Малка семейна ферма. Отглеждахме зеленчуци, пилета, кози, пчели. Продавахме част от продукцията, някои от творенията на майка ми и мебели, изработени от баща ми.

— Все още ли я държат?

— Да.

— Моите родители имаха малък магазин за дрехи, когато бях дете. Продадоха го преди близо петнадесет години. Винаги съм мечтала… О, господи, боже мой!

Изви се към него и сграбчи ръката му.

Вълкът изскочи от гората и се хвърли на гърба на млад елен. Жертвата се гърчеше, пищеше — пронизителните викове на страх и болка отекваха в съзнанието й — и кръвта му изтичаше, а събратята му спокойно продължаваха да пасат.

— Не са истински.

Гласът на Фокс прозвуча като далечно металическо ехо. Пред ужасения й поглед вълкът повали елена и го разкъса.

— Не са истински — повтори той. Сложи ръце на раменете й и Лейла почувства как нещо в нея щракна. Нещо я тласна към него и я отдалечи от потресаваща гледка край гората. — Погледни право натам — заговори Фокс. — Погледни и проумей, че не е реално.

Кръвта бе толкова червена, толкова прясна. Грозни пръски обагриха зимната трева на тясната ливада.

— Не е реално.

— Не е достатъчно да го изречеш. Повярвай. То лъже, Лейла. Живее в лъжи. Не е реално.

Лейла вдиша и издиша.

— Не е реално. Лъжа е. Долна лъжа. Малка, жестока лъжа. Не е реално.

Ливадата бе пуста, зимните треви стърчаха сухи и неопетнени.

— Постоянно ли живееш с това? — Лейла рязко се завъртя на седалката си и впери поглед в него. — Как издържаш?

— Също както знаех, че онова е измамно видение, зная, че някой ден, по един или друг начин ще го надвием.

Гърлото й бе пресъхнало и пареше.

— Ти направи нещо с мен. Когато сложи ръце на раменете ми, докато ми говореше, направи нещо.