Мъжът излезе през вратата на постройката и тази любов озари лицето му. Жената се спря, предизвикателно отметна глава назад и продължи да пее, докато той върнеше към нея.

„… и в прегръдката си скромна девойка да държи.

Омайваше я с ласки, нежно й мълвеше:

Целуни ме, хубавице, мила с мен бъди.“

Тя вдигна глава и подаде устни. Мъжът ги докосна със своите и смехът му бликна като звезден дъжд. Взе ведрата от ръцете й, сложи ги на земята и обви ръце около нея.

Нали съм ти казвал, че не бива да носиш дърва и вода? Имаш достатъчно тежък товар.

Ръцете му погалиха заобления й корем и се спряха там, когато тя ги обхвана със своите.

Синовете ни са здрави и силни. Ще ти даря синове, любов моя, умни и смели като баща си. Любов моя, сърце мое.

След миг Кал видя как в издължените й очи заблестяха сълзи.

Наистина ли трябва да се разделим?

Никога не ще се разделим истински. Не плачи.

Той попи с устни сълзите й и Кал почувства пронизваща болка в сърцето.

Стига сълзи.

Не. Обещах да не плача. Тя се усмихна. Има още време. Нежни утра и дълги летни дни. Това не е смърт. Ще се закълнеш ли, че не е?

Не е смърт. Хайде. Аз ще нося водата.

Когато образите изчезнаха, Кал видя, че Куин е приклекнала пред него, и я чу да изрича името му припряно и многократно.

— Върна се. Сякаш беше другаде. Очите ти… Стават черни и… дълбоки, това е единствената дума, която ми хрумва, когато се пренасяш някъде другаде. Къде беше, Кал?

— Не беше ти.

— Добре. — Преди не се бе осмелила да го докосне, страхувайки се да не пренесе и себе си на това друго място или да не го изтръгне преди края на видението. Сега сложи ръка на коляното му. — Какво не бях аз?

— Онази, която целувах. Започнах, после се превърна в теб, но отначало… Господи! — Потърка слепоочията си длани. — Главоболие. Страшно главоболие.

— Наведи се назад, затвори очи.

— Ще… Ще отмине за минута. Както винаги. Ние не сме онези хора. Не става дума за прераждане. Не го чувствам така. Спорадично обсебване може би, което никак не ми харесва.

— Кои бяха?

— Откъде да зная, по дяволите? — Ушите му бучаха, докато почувства нужда да наведе глава между коленете си, за да прогони внезапното, силно гадене. — Бих ти нарисувал скица, ако можех да рисувам. Дай ми минута.

Куин се изправи, застана зад него и коленичейки, започна да разтрива врата и раменете му.

— Добре, добре. Съжалявам. Господи! Сякаш в главата ми се забива свредел, през слепоочията. Сега е по-добре. Не зная кои бяха. Не се обърнаха един към друг по име. Най-логичното ми предположение е за Джайлс Дент и Ан Хокинс. Очевидно са живели тук и тя е била в много, много напреднала бременност. Пееше — добави Кал и й разказа какво е видял.

Куин продължи да разтрива раменете му, докато слушаше.

— Значи са знаели какво се задава и според това, което казваш, той я е изпратил някъде, преди да се случи. „Не е смърт“. Интересно, трябва да проучим въпроса. Но засега мисля, че не бива повече да оставаш тук. Аз също.

Кал седна на земята и шумно вдиша и издиша.

— Докато те нямаше, така да се каже, то се обади отново — отрони Куин.

— Боже мой!

Кал понечи да скочи на крака, но тя сграбчи ръката му.

— Отиде си. Да поседим тук, докато можем да стоим здраво на краката си. Чух го да ръмжи и се обърнах. Ти беше далеч и потиснах първоначалния си импулс да те разтърся, за да не бъда повлечена заедно с теб.

— Тогава и двамата щяхме да сме беззащитни — просъска той.

— И сега господин Отговорност се самообвинява, защото не го е предвидил и не се е преборил с магическите сили, за да остане тук, в настоящето, и да защити момичето.

Въпреки главоболието погледът му не трепна.

— Нещо такова.

— Оценявам това „нещо такова“, макар и да ме дразни. Имам удобно ножче, което макар и да не отговаря на военните стандарти, има хубав тирбушон и клещи — все неща, които не знаеш кога ще ти потрябват.

— На духовита ли се правиш?

— Просто бърборя, за да се успокоя, и почти успях. Всъщност то просто крачеше заплашително. „Ще те изям, малката, заедно с голямото ти мързеливо куче“. Шумолеше, ръмжеше, виеше. Но не се показа. После спря и ти се върна.

— Колко време?

— Не зная. Мисля, че около две минути, макар и да ми се стори по-дълго. Няма значение колко, готова съм да тръгваме. Дано можеш да вървиш, Кал, защото колкото и да съм силна и издръжлива, няма да те нося на гръб.

— Мога да ходя.

— Добре, тогава да се махаме оттук, и щом се върнем при цивилизацията, Хокинс, ще ме почерпиш едно голямо питие.

Събраха багажа си. Кал подсвирна, за да събуди Лъмп. Когато поеха по пътеката обратно, се запита защо не й бе казал за зеления камък на червени петна — трите парчета, които той, Фокс и Гейдж пазеха. Трите парчета, за които сега знаеше, че са части от камъка на амулет, носен от Джайлс Дент по времето, когато е живял до Свещения камък.



Докато Кал и Куин вървяха през Хокинс Ууд, Лейла се разхождаше безцелно из града. Странно бе просто да върви, накъдето я отведат краката й. През годините си в Ню Йорк винаги бе имала ясна посока, конкретна задача или няколко задачи, които да изпълни за определено време.

Сега имаше на разположение цяла сутрин, а не бе свършила друго, освен да прочете няколко откъса от странните книги, които Куин й бе оставила. Можеше да остане там, в хубавата си стая, „защитената зона“, както я бе нарекла Куин.

Но бе почувствала нужда да се откъсне от книгите. Поне трябваше да даде възможност на камериерката да приведе стаята в ред и на себе си — да разгледа града, към който бе така притеглена.

Нямаше желание да влиза в магазини, макар и да й се струваше, че преценката на Куин е добра. Можеше да попадне на доста интересни находки.

Но дори разглеждането на витрините я накара да се почувства виновна, че бе оставила персонала на бутика без надзор. Че бе заминала така внезапно, с кратко обаждане по пътя, за да уведоми собственика, че спешно трябва да уреди личен въпрос и ще отсъства през следващите няколко дни.

„Личен въпрос“ бе задоволително обяснение, реши тя.

Но бе напълно възможно да я уволнят заради това. Все пак, макар и да го знаеше, не можеше да се върне обратно, да продължи живота си, да забрави за случилото се.

Щеше да си намери друга работа, ако се наложеше. Все щеше да намери. Имаше малко спестявания, можеше да поживее от тях известно време. Ако шефът не бе склонен на компромис, нямаше и да иска да запази глупавата си работа.

О, господи, вече се виждаше безработна.

„Не мисли за това, заповяда си Лейла. Не мисли за това точно сега.“

Престана да мисли и не се подвоуми, когато краката й решиха да продължат и след магазините. Нямаше представа защо им хрумна да спрат пред сградата, на която в каменната плоча над входа бе издълбан надпис „Библиотека“, но на лъскавата табела пишеше „Общински център Хокинс Холоу“.

„Нищо обезпокоително“, каза си тя. Но когато по гърба й пробягна тръпка, заповяда на краката си да продължат.

Поколеба се дали да влезе в музея, но не прояви интерес. Можеше да премине на отсрещната страна, където имаше салон за красота, и да убие малко време с маникюр. Но просто не я бе грижа за състоянието на ноктите й.

Уморена и сърдита на себе си, едва не направи кръгом и не тръгна обратно. Но надписът на табелата, която привлече погледа й, този път я накара да се приближи.

„Фокс О’Дел, адвокат“

Поне един човек, когото познаваше, макар и слабо. Симпатичният адвокат със състрадателен поглед. Може би бе зает с клиент или не бе в кантората си, но все едно, щеше да влезе, за разнообразие, вместо да се шляе и самосъжалява.

Влезе в красивата, уютна приемна. Жената зад разкошното старо бюро й се усмихна приветливо.

— Добро утро… всъщност добър ден. С какво мога да ви помогна?

— Всъщност… — „Какво, запита се Лейла, какво правя тук?“ — Надявах се да поговоря с господин О’Дел, ако е свободен.

— В момента има клиентка, но едва ли ще разговарят дълго. Ако желаете…

От кабинета излезе жена с тесни дънки, прилепнал розов пуловер и буйни огненочервени коси, чаткайки с високите токчета на ботушите си и обличайки късо кожено яке.

— Искам да го одереш, Фокс, чуваш ли? Отдадох на онзи кучи син най-хубавите две години и три месеца от живота си и искам да остане гол като пушка.

— Ще направя каквото мога, Шели.

— Как можа да ми причини това?

Жената захленчи и се отпусна в ръцете на Фокс.

Той също бе с дънки и риза на тънки райета. На лицето му личеше примирение, когато хвърли поглед към Лейла.

— Спокойно, спокойно — каза той, потупвайки ридаещата Шели по гърба. — Спокойно.