Нора Робъртс - Кръвни братя

Въздухът затрепери за миг.

— Съжалявам — едва промълви той. — Не напълно, но…

— Изненадан си. — Гласът й бе пресипнал. — Аз също. Безспорно беше неочаквано. Замая ме — прошепна тя. — Не че се сърдя за нещо. Не бяхме ние, а после бяхме. — Куин още веднъж си пое дъх. — Наречи ме мръсница, но и в двата момента ми хареса. — Гледайки го в очите, отново докосна камъка. — Искаш ли да опитаме още веднъж?

— Все пак съм мъж, така че да, по дяволите. Но не мисля, че би било разумно и особено безопасно. Освен това, не ми харесва някой или нещо да въздейства върху хормоните ми. Следващия път, когато те целуна, ще бъдем само ти и аз.

— Добре. Връзки — кимна тя. — По-склонна съм от всякога да приема теорията за връзките. Може да са кръвни, а може би от прераждания. Струва си да се проучи.

После се отдръпна от камъка и от него.

— Е, вече никакъв допир тук и сега. Да се залавяме с това, за което дойдохме.

— Добре ли си?

— Раздвижи кръвта ми, признавам. Но нищо лошо, нищо страшно. — Тя извади бутилката вода и този път отпи голяма глътка. — Желаех те, и в двата момента.

Сниши бутилката и срещна спокойния поглед на сивите му очи. Току-що бе наквасила гърлото си, а изведнъж то отново пресъхна.

— Зная. Не зная само дали това ще бъде проблем.

— Ще бъде. Но няма да ме е грижа.

Сърцето й се преобърна.

— А… може би тук не е мястото за…

— Не е. — Кал направи крачка напред, но не я докосна. Въпреки това кожата й пламна. — Ще има друго място.

— Добре. — Куин прочисти гърлото си. — На работа.

Тя направи още една обиколка, а Кал я гледаше. Беше я накарал да стане малко неспокойна. Нямаше нищо против. Всъщност смяташе го за точка в своя полза. Може би нещо го бе подтикнало да я целуне така, но знаеше, че то няма власт над него. Знаеше какво изпитва още от мига, в който бе слязла от колата си на алеята пред дома му.

Чиста и първична страст. Кейлъб Хокинс към Куин Блек.

— В онази нощ сте си устроили лагер тук. — Очевидно приела на доверие думите му, че няма опасност, Куин спокойно прекоси кръга. — Доколкото познавам и разбирам десетгодишните момчета, хапвали сте вредна храна, разменяли сте шеги и може би сте си разказвали истории за призраци.

— Донякъде. Освен това пихме бира, която Гейдж беше отмъкнал от баща си, и разглеждахме списания с голи снимки.

— Разбира се, макар че смятах тези занимания за по-присъщи на дванадесетгодишните.

— Бързо се развивахме. — Кал си заповяда да престане да мисли за нея и да се върне назад в миналото. — Запалихме огън. Радиото гърмеше. Беше приятна нощ, гореща, но не потискащо задушна. И беше нашата нощ. Мислехме си, че е и нашето място. Свещена земя.

— Както каза прабаба ти.

— Трябваше да има някакъв ритуал. — Изчака, докато тя се обърна към него. — Написахме думи, които съчинихме. Изрекохме клетва, точно в полунощ. Със скаутския ми нож срязахме китките си. Заклехме се и смесихме кръвта си. За да станем кръвни братя. И тогава адът изригна.

— Какво стана?

— Не зная точно. Никой от нас не може да си спомни ясно. Стана нещо като експлозия. Светлината беше ослепителна и някаква сила ме тласна назад. Полетях във въздуха. Отекнаха писъци, не зная дали издавани от мен, Фокс, Гейдж или нещо друго. Пламъците се издигнаха право нагоре и сякаш всичко наоколо гореше, но не пострадахме. Нещо изскочи навън, нахлу в мен. Болка, помня болката. После се надигна някаква тъмна маса и с нея — ужасен студ. След миг всичко изчезна и останахме сами и уплашени върху изпепелената земя.

„Десетгодишен, помисли си тя. Все още дете.“

— Как се измъкнахте оттук?

— На сутринта се върнахме почти както бяхме дошли. С малки промени. Когато излязох на тази поляна, бях на девет години. Носех очила. Бях късоглед.

Веждите й подскочиха.

— Беше?

— Два диоптъра на лявото око и два и половина на дясното. Върнах се на десет, с отлично зрение. Никой от тримата нямаше никакви белези, когато си тръгнахме, а Гейдж беше дошъл с ужасни рани. От онази нощ никой от нас не е боледувал. Ако получим контузия, минава от само себе си.

На лицето й нямаше съмнение, само интерес и известно удивление. Изведнъж осъзна, че тя е единственият човек извън семейството му, който знае. Който вярва.

— Получили сте нещо като имунитет.

— Може да се нарече така.

— Усещаш ли болка?

— Да, по дяволите. Върнах се с идеално зрение, не рентгеново. И при заздравяване болката е убийствена, но за кратко. Виждам неща, които са се случили в миналото, както преди, на пътеката. Не през цялото време, не всеки път, но виждам минали събития.

— Ясновидство.

— Да, но за миналото. Видях случилото се тук на седми юли хиляда шестстотин петдесет и втора.

— Какво е станало тук, Кал?

— Демонът е бил прикован под камъка. И ние с Фокс и Гейдж освободихме проклетото копеле.

Куин пристъпи към него. Искаше да го докосне, да разсее тази тревога от лицето му, но се боеше.

— Дори и да сте го направили, нямате вина.

— Вината и отговорността не са много различни неща.

Прав бе, по дяволите. Тя сложи ръце на лицето му, дори когато потръпна. После леко докосна устните му със своите.

— Нормално е. Носиш отговорност, защото според мен си направил избора да я поемеш. Останал си тук, когато много други мъже биха заминали, ако не и избягали надалеч. Казвам ти, има начин това нещо да бъде върнато обратно там, откъдето е дошло. И бих сторила всичко възможно да ти помогна за това. — Отвори раницата си. — Ще направя снимки, измервания, бележки и ще ти задам доста неудобни въпроси.

Беше го разтърсила. С докосване, с думи, с вярата си. Искаше да я притегли към себе си, да я прегърне, просто да я задържи в прегръдката си. „Нормално“, бе казала тя, и сега, докато я гледаше, Кал копнееше за блаженството на нормалния живот.

„Тук не е мястото“, напомни си той и се отдръпна назад.

— Имаш един час. Ще тръгнем обратно след час. Няма да замръкнем в гората.

— Нямам възражения.

„Този път“, помисли си тя и се зае с работата си.