— Главно от Англия, и малко ирландска кръв.

— Моят също. Но много американци са с английско потекло.

— Може би трябва да проуча дали сред предците ми няма някой Дент или Туис? — Куин сви рамене, когато той се намръщи. — Прабаба ти ме насочи по този път. Ти опитвал ли си се да откриеш нещо за потомците на Джайлс Дент и Лазаръс Туис?

— Да. Вероятно Дент е имал наследници, ако наистина той е бил бащата на тримата сина на Ан Хокинс. Няма сведения за него. Освен в разкази от онова време и някои стари семейни писма и дневници, името Джайлс Дент не се среща никъде другаде. Няма дата на раждане и смърт. Същото се отнася и за Туис. Ако съдим по това, което сме открили досега, сякаш и двамата са паднали от Марс.

— Имам приятелка, която е истински факир в проучванията. Изпратих й съобщение да дойде. Не ме гледай така. Познавам я от години и сме работили заедно по други проекти. Все още не зная дали може и желае да участва, но повярвай ми, ако се съгласи, ще бъдеш благодарен. Гениална е.

Вместо да отговори, Кал остана дълбоко замислен. До каква степен негодуванието му се дължеше на чувството, че губи контрол над положението? А дали някога и изобщо го бе имал? Знаеше, че колкото повече хора се намесват, толкова по-голяма става отговорността му.

А може би на първо място се боеше как ще се отразят всички тези разкрития на града?

— Холоу получи известна публичност през годините във връзка с цялата тази история. Така слуховете са достигнали до теб. Но материалите бяха посредствени и не послужиха за нищо друго, освен да привлекат заинтригувани туристи. Сега, с твоето участие, а вероятно и на още две лица, в туристическите справочници може да се появят глупави измислици за привличане на внимание.

— Знаеше за този риск, когато се съгласи да разговаряш с мен.

Куин успяваше да върви в крак с него по калната земя. И пристъпваше към неизвестното без капка страх.

— Щеше да дойдеш и без моето съгласие.

— Значи донякъде съдействието ти се дължи на опасения да не причиня вреда — кимна тя. — Не бих те упрекнала. Но може би трябва да видиш нещата в по-широк план, Кал. Колкото повече хора участват, толкова повече умове и по-голям шанс има да се намери начин да спрем онова, което се задава. Искаш ли да го спреш?

— Повече, отколкото мога да ти опиша.

— Търся история. Няма смисъл да те заблуждавам относно това. Но и аз искам да го спра. Защото въпреки прословутата ми смелост то ме плаши. Мисля, че ще имаме по-голям успех, ако работим заедно и използваме всички източници. Сибил е един от моите и е адски добра.

— Ще си помисля. — Засега й бе дал достатъчно. — Ще ми кажеш ли какво те накара да се насочиш към свръхестественото, да пишеш на тази тема?

— Лесно е. Винаги съм се интересувала от мистерии. Като малка, ако трябваше да избирам, да кажем, между „Суийт Вали Хай“ и Стивън Кинг, несъмнено би спечелил Кинг. Съчинявах страшни приказки, заради които приятелите ми сънуваха кошмари. Хубави години бяха — каза тя и го накара да се засмее. — Повратният момент настъпи може би когато на Хелоуин влязох с приятели в къща, за която се говореше, че витаят духове. Бях на дванадесет. Голяма дързост. Сградата се рушеше и беше набелязана за събаряне. Сигурно сме имали късмет, че не пропаднахме през дъските на пода. Разглеждахме, пищяхме, плашехме се едни други и се заливахме от смях. Тогава я видях.

— Кого?

— Призрака, разбира се. — Приятелски го смушка с лакът. — Дръж се. Никой от другите не я видя, само аз. Слизаше по стълбите. Цялата беше в кръв. Гледаше ме — продължи Куин с тих глас. — Сякаш гледаше право към мен и мина покрай мен. Усетих студа, който излъчваше.

— Какво направи ти? Ако трябва да отгатна, последвала си я.

— Разбира се. Приятелите ми бягаха, издаваха страшни звуци, но аз я последвах в полусрутената кухня, по изпочупените стълби към мазето, с джобното си фенерче „Принцеса Лиа“. Не се подсмихваш.

— На какво да се подсмихвам? Аз имах фенерче „Люк Скайуокър“.

— Добре. Намерих само паяжини, миши изпражнения, умрели буболечки и мръсен циментиран под. После циментът изведнъж изчезна и остана гола земя, с изкопан гроб в нея. До него имаше лопата с черна дръжка. Тя застана до гроба, отново ме погледна и легна в него, сякаш с наслада се потопи във вана с много пяна. После отново стоях върху цимент.

— Какво направи?

— Имаш ли предположение?

— Предполагам, че ти и принцеса Лиа бързо сте се изнесли.

— Отново позна. Излетях от мазето като ракета. Казах на приятелите си, които не ми повярваха. Решиха, че просто се опитвам да ги изплаша както винаги. Не казах на никого другиго, защото родителите ни щяха да разберат, че сме ходили в къщата, и да ни оставят под домашен арест, докато навършим пълнолетие. Но когато разрушиха къщата, при разбиването на циментирания под я откриха. Била е заровена там през тридесетте. Съпругата на собственика, който твърдял, че е избягала с друг мъж. Вече беше покойник, така че не можеше да бъде разпитан как и защо го е направил. Но аз знаех. От време на време я виждах, преди да намерят костите й. Сънувах убийството й, виждах го. Не споделих с никого. Твърде много се страхувах. Оттогава разказвам за всичко, което открия, потвърждавам или опровергавам. Може би до някъде от чувство за дълг към Мери Байнс, това беше името й. А донякъде — защото вече не съм на дванадесет и никой няма да ме накаже да стоя затворена у дома.

Кал дълго мълча.

— Винаги ли виждаш какво се е случило?

— Не зная дали е видение или интуиция, или просто плод на въображението ми, което е още по-прословуто от смелостта ми. Но съм свикнала да се доверявам на усета си и да го следвам.

Той спря и посочи с ръка напред.

— Ето тук пътеките се кръстосват. Дойдохме от тази посока и от кръстопътя продължихме насам. Бяхме натоварени с провизии. Майка ми беше натъпкала цяла кошница за пикник, като мислеше, че ще си устроим лагер в семейната ферма на Фокс. Носехме старо радио, неговите покупки от пазара и раниците ни, пълни с неща, без които мислехме, че не можем. Току-що щяхме да навършим десет години, хлапета, които нямаха страх почти от нищо. Това се промени, преди да излезем от гората на следващия ден.

Изведнъж Куин го сграбчи за ръката.

— Кръв ли тече от онова дърво, или просто в тази част на света имате странна смола?

Той се обърна. От кората на стар дъб бликаше кръв, която образуваше локва до корените.

— Ето такива неща се случват тук от време на време, те плашат туристите.

— Нищо чудно. — Куин видя как Лъмп се спря до дървото само за миг и след кратко подушване спокойно продължи. — Защо на него не му пука?

— Свикнал е.

Куин понечи да заобиколи дървото отдалеч, но се спря.

— Почакай, почакай. Това е мястото. Точно тук видях елена на пътеката, сигурна съм.

— Той го е призовал, чрез магия. Невинност и чистота.

Жената отвори уста, но погледна лицето на Кал и не каза нищо. Очите му бяха потъмнели, лицето му — бледо.

— Единение чрез кръв. Кръвта на животното, неговата кръв, кръвта на съществото от мрака. Изпитвал е болки, докато е прерязвал гърлото и докато кръвта се е стичала по ръцете му в чашата.

Кал почувства световъртеж и се приведе от кръста. Молеше се да не повърне.

— Трябва ми секунда време да си поема дъх.

— Спокойно. — Куин бързо свали раницата си и извади бутилката с вода. — Пийни глътка.

Гаденето почти отмина, когато тя хвана ръката му и пъхна бутилката в нея.

— Видях го, почувствах го. Минавал съм покрай това място и друг път, дори съм го виждал да кърви, но не бях видял тези неща. Не бях ги почувствал.

— Този път сме двама. Може би това го е отключило.

Кал бавно отпи и си помисли: „Не просто двама“. Бе вървял по тази пътека с Фокс и Гейдж. „Ние двамата“, реши Кал. Причината бе, че е тук с нея.

— Еленът е бил принесен в жертва.

— Зная това. Devoveo, думата, която изрече на латински. Кърваво жертвоприношение. Не е характерно за бялата магия. Бил е принуден да прекрачи границата, да прибегне до черна, за да стори това, което е чувствал, че е нужно. Дали е бил Дент, или някой далеч преди него?

— Не зная.

Когато забеляза, че руменината му постепенно се връща, сърцето й се успокои.

— Виждаш ли събития от по-далечното минало?

— Отделни моменти, проблясъци. Не всичко. Обикновено след това леко ми се гади. Ако се напрегна повече става много по-лошо.

— Тогава не се напрягай. Можеш ли да вървиш?

— Да, да. — Стомахът му все още бе малко неспокоен, но не му се виеше свят. — Остава още малко до Хестърс Пул.

— Зная. Ще ти го опиша, преди да стигнем. Уверявам те, че никога не съм била там в действителност, но съм го виждала в съня си, преди две нощи стоях на брега. Има папур и диви треви. Малко е отдалечено от пътеката, зад храсталаци и тръни. Беше нощ и водата изгледаше черна. Мрачна. Формата му не е съвсем кръгла. По-скоро е като дебел полумесец. Има много камъни. Някои — доста едри, а други — съвсем ситни. Тя пълнеше джобовете си с тях — големи колкото юмрук и по-малки — докато дрехата й увисна от тежестта. Косите й бяха остригани, като окастрени, а очите й издаваха лудост.