— Можеш да дойдеш с мен, ако желаеш.

— В гората? Не съм съвсем готова за това, благодаря. Знаеш ли… — Лейла угаси телевизора, преди да се отпусне на стола. — Мислех си за онова, което каза снощи — че не сме страхливки. Никога не съм била страхлива, но докато лежах сгушена под завивките при спуснати щори и врата, затисната с този тъп стол, си помислих, че никога не съм преживявала подобно изпитание. Имах съвсем нормален живот.

— Ти дойде тук и все още не си си тръгнала. Това ме кара да мисля, че определено не си от страхливите. Как спа?

— Добре. Откакто влязох тук, всичко е наред. Никакви сънища, никакви разтърсващи нощни посещения. Сега, разбира се, се питам защо.

— И аз не сънувах нищо. — Куин огледа стаята. Леглото на Лейла бе с леко извита форма и завивки в бледозелено и кремаво. — Можем да предположим, че твоята стая тук е защитена зона, но не се знае, защото моята не е, а е само през две врати. Вероятно просто е решило да си даде една нощ почивка. Да възстанови част от изразходваната енергия.

— Интересна мисъл.

— Имаш моя номер, на Кал и на Фокс. И ние имаме твоя. Можем да… поддържаме връзка. Исках да ти кажи за гостилницата отсреща, защото едва ли ще поискаш да се храниш в ресторанта на хотела. Предлагат чудесна закуска.

— Реших да си поръчам нещо от румсървис и да прегледам някоя от книгите, които ми даде снощи. Не стават за четиво преди заспиване.

— Умно. Добре. Ако ти се прииска да излезеш, хубаво градче е. Има няколко чудесни магазина, малък музей, който все още не съм успяла да разгледам, така че не мога да ти кажа дали си струва, и, разбира се, „Боул-а-Рама“.

На устните на Лейла се появи лека усмивка.

— Боулинг клуб?

— Държи го семейството на Кал. Интересно, че това е най-предпочитаното заведение в града. Е, ще те заведа, когато се върна.

— Добре. Куин… — добави Лейла, когато тя се отправи към вратата, — страхливка или не, не съм сигурна дали щях да остана тук, ако не бях срещнала теб.

— Зная как се чувстваш. Ще се видим после.



Когато Куин се изкачи по алеята, Кал я чакаше. Излезе и тръгна надолу по стъпалата, следван от кучето, докато тя слизаше от колата си. Огледа я, започвайки от обувките й. Здрави, удобни туристически боти, леко издраскани, избелели дънки, дебело сигнално червено яке и шал на разноцветни райета, в тон с прилепналата шапка на главата й. Смешна шапка, която на нея изглеждаше невероятно секси.

Във всеки случай бе очевидно, че знае какво да облече за зимен поход през гората.

— В изряден вид ли съм, сержант?

— Да. — Той измина останалите стъпала. — Като за начало ще кажа, че снощи бях малко объркан. Все още не съм изяснил напълно каква е твоята връзка, а сега се появява и още един човек, който е въвлечен, още едно неизвестно. Когато живееш с това толкова дълго, част от теб свиква, а друга става все по-неспокойна. Особено през седмата година. Затова — моите извинения, ако смяташ, че ти ги дължа.

— Добре. Просто реагира твърде остро. Е, вече няма за какво да се сърдя или мърморя. Държа да ти кажа едно. Пристигнах тук само с идеята за книга, работа, която обожавам до такава степен, че някои биха го нарекли мания. Но нещата станаха по-лични. Разбирам твоята раздразнителност заради навлизането ми в територия, която смяташ за своя, но аз нося нещо важно. Опит и обективност. И смелост. Притежавам впечатляваща смелост.

— Вече забелязах.

— Е, ще направим ли това, за което се уговорихме?

— Да.

Куин разроши козината на кучето, което се търкаше в нея.

— Лъмп е дошъл да ни изпрати на нашето приключение?

— Ще дойде с нас. Обича разходките в гората, когато е в настроение. Ако му омръзне, просто ще легне някъде да поспи, докато реши да се прибере у дома.

— Струва ми се разумно. — Тя взе малката раница, качи я на гърба си и извади диктофона. Бе закачен за джоба й с малка скоба. — Искам да запиша впечатленията си и каквото имаш да ми кажеш. Нещо против?

— Не. — Доста бе размишлявал през нощта. — Нямам нищо против.

— Тогава тръгваме, когато си готов, Тонто7.

— Пътеката ще е разкаляна — предупреди я той, щом закрачиха към гората. — Затова ще ни трябват два часа, може би малко повече, за да стигнем до откритата местност.

— Няма закъде да бързам.

Кал вдигна поглед към небето.

— Ще има, ако времето се развали или се забавим до след залез.

Куин включи диктофона с надеждата резервните касети и батерии да й стигнат.

— Защо?

— Преди години тази част от гората беше любимо място на туристи и ловци. Вече не е така. Хората започнаха да се губят или да се връщат изплашени. Някои твърдяха, че са чули нещо, което помислили за мечка или вълк. Тук няма вълци, а рядко се случва някоя мечка да слезе толкова ниско от планината. Деца, главно тийнейджъри, често се промъкваха да поплуват в Хестърс Пул през лятото или да се натискат. Вече никой не смее. Говореше се, че в езерото витае дух, беше нещо като местна легенда. Сега хората не желаят да чуват за това.

— Вярваш ли, че има дух?

— Зная, че в него има нещо. Видях го с очите си. Ще ти разкажа, когато стигнем там. Няма смисъл да избързваме.

— Добре. По този път ли дойдохте тримата на рождения си ден преди двадесет и една години?

— Дойдохме от изток — посочи той. — Най-близката пътека до града. Оттук разстоянието е по-кратко, но трябваше да преминем с колелата си през целия град. Нямаше нищо… необичайно, преди да стигнем до езерото.

— Ходили ли сте отново тримата заедно оттогава?

— Да, неведнъж. — Кал хвърли поглед към нея. — Мога да те уверя, че връщането всеки път, когато наближат Седемте, не е преживяване, което очаквам с нетърпение.

— Седемте?

— Така наричаме онази седмица през юли.

— Разкажи ми повече за нещата, които се случват през Седемте.

Време бе да стори точно това. Да го сподели откровено с някого, който иска да узнае и може би е част от отговора.

— Хората в Холоу стават зли, агресивни и дори убийци. Вършат неща, които иначе никога не биха извършили. Унищожават обществена собственост, пребиват съседите си, причиняват пожари. И по-лошо…

— Убийства, самоубийства.

— Да. Когато седмицата отмине, нямат ясни спомени. Сякаш гледаш как някой излиза от състояние на транс или продължително боледуване. Някои от тях вече не са същите. Едни напускат града. Други ремонтират магазините или къщите си и просто продължават напред. Не всички се повлияват и не по един и същ начин. Най-доброто обяснение според мен е, че настъпва масова психоза, която всеки път става по-силна.

— А полицията?

Кал се наведе по навик и взе пръчка. Нямаше смисъл да я хвърля и да очаква Лъмп да я донесе, щеше да бъде смущаващо и за двамата, затова направо му я подаде, за да я носи в уста.

— Последния път шериф беше Ларсън. Добър човек, съученик на баща ми. Бяха приятели. На третата нощ се заключил в кабинета си. Мисля, че той или поне част от него е знаела какво се случва с него и не е искал да рискува, като се прибере у дома при съпругата и децата си. Един от заместниците, на име Уейн Хоубейкър, племенник на секретарката на Фокс, го потърсил, защото имал нужда от помощ. Чул Ларсън да плаче в кабинета си. Не могъл да го убеди да излезе. Преди да успее да разбие вратата, Ларсън се застрелял. Сега Уейн е шеф на полицията. Също добър човек.

Колко ли загуби бе видял, запита се Куин. С колко ли страдание се бе сблъскал от десетия си рожден ден досега? И все пак се връщаше в тази гора, на мястото, където е започнало всичко. Не помнеше да е чувала за по голяма смелост.

— А областните ченгета, щатските ченгета?

— Сякаш за седмица сме откъснати от света. — Покрай тях прелетя чинка, яркочервена, безгрижна и свободна. — Понякога идват или си отиват хора, но общо взето сме сами. Като че ли… — Трудно му бе да намери думи. — Като че ли се спуска завеса, зад която никой не вижда ясно. Помощ не идва, а после никой не разследва подробно случилото се. Никой не поглежда трезво и не се запитва защо. Накрая всичко се оказва мълва, която отшумява и се забравя, до следващия път.

— Ти си тук и имаш трезва преценка.

— Това е моят град — просто отвърна той.

„Да, помисли си Куин, това наистина е най-голямата смелост, за която съм чувала.“

— Как спа снощи? — попита я Кал.

— Без да сънувам. Както и Лейла. А ти?

— Аз също. Винаги преди, веднъж започнало, не спираше. Но този път нещата са различни.

— Защото аз и Лейла видяхме нещо.

— Това е странното. А и никога не е започвало толкова рано или толкова силно. — Вървейки, той погледна към нея. — Съставяли ли са ти някога родословно дърво?

— Не. Мислиш, че сме далечни роднини или че имам роднинска връзка с някого, който е участвал в събитията до Свещения камък в миналото?

— Винаги съм мислил, че връзката е в кръвта. — Кал вяло погледна белега на китката си. — Досега това предположение или убеденост не е донесло нищо добро. От къде е родът ти?