Искаше чаша вино, охладено и леко хапливо. Избата на хотела се оказа по-скъпа, отколкото бе предполагала, но не й трябваше цяла бутилка. Намръщи се, четейки списъка с наливните вина. И тъкмо тогава влезе госпожица Разкошна червена чанта.

Беше се преоблякла с черен панталон, забеляза Куин, и кашмирен пуловер на два ефирни пласта, бледосиньо върху тъмносиньо. Имаше страхотна коса, съвсем права, с филирани краища, стигаща малко под брадичката. Куин знаеше, че самата тя би изглеждала проскубана с тази прическа, а на брюнетката стоеше свежо и стилно.

Куин се подвоуми дали да й махне с ръка и да я заговори. Можеше да я покани на масата си. В края на краищата, кой обичаше да вечеря сам? После щеше да я поразпита за някои важни неща. Например откъде се е сдобила с прекрасната чанта.

Докато зареждаше усмивката си, Куин отново го видя.

То се плъзна по лъскавия дъбов паркет и остави ужасяваща кървава диря след себе си. Отначало приличаше на змия, после — на плужек, и накрая тя престана да мисли какво е, когато запълзя нагоре по краката на маса, на която привлекателна млада двойка пиеше коктейли на свещи.

Тялото му, дебело колкото автомобилна гума и черно на червени петна, се уви около масата и остави грозни следи по снежнобялата покривка, докато двамата влюбени се смееха и флиртуваха.

Сервитьорката пъргаво крачеше между масите и премина през червената слуз на пода, за да сервира ордьоври на двойката.

Куин би се заклела, че чу масата да проскърцва под тежестта му.

А очите му, когато срещнаха погледа й, бяха искрящо червените очи на момчето и в тях проблясваше насмешка. После слузестото създание се спусна надолу по покривката и запълзя към брюнетката.

Жената застина, а лицето й стана бледо като восък. Куин скочи на крака и не обръщайки внимание на изненаданото изражение на сервитьорката, прескочи грозната пътека. Сграбчи брюнетката за ръката и я издърпа през вратата на ресторанта.

— Вие също го видяхте — прошепна Куин. — Видяхте онова същество. Да се махаме оттук.

— Какво? Какво? — Брюнетката тревожно поглеждаше назад през рамо, докато бързаха към входната врата. — Значи и вие сте го видели?

— Слузесто, с червени очи и зловещ поглед. Господи, господи! — Куин вдъхна глътка от режещия февруарски въздух на площадката пред хотела. — Другите не го видяха, само вие. И аз. Защо? Проклета да съм, ако зная, но се сещам кой може да знае. Онази кола там е моята. Да вървим. Хайде.

Брюнетката остана безмълвна, докато се качиха в колата и Куин потегли с изскърцване на гумите.

— Коя сте вие, по дяволите?

— Куин. Куин Блек. Писателка съм, пиша основно за паранормалното. От което в този град има в изобилие. А вие?

— Лейла Дарнел. Какъв е този град?

— Точно това се опитвам да разбера. Не зная дали се радвам, че се запознах с теб, Лейла, имайки предвид обстоятелствата.

— Аз също. Къде отиваме?

— При източника… един от източниците. — Куин хвърли поглед към жената до себе си и забеляза, че все още е бледа и трепери. Кой би могъл да я упрекне? — Какво правиш в Хокинс Холоу?

— Не зная, по дяволите, но няма да се застоя дълго.

— Обяснимо. Впрочем… имаш хубава чанта.

Лейла леко се усмихна.

— Благодаря.

— Почти стигнахме. Добре, не знаеш защо си тук, а откъде дойде?

— От Ню Йорк.

— Знаех си, тази изтънченост… Харесва ли ти там?

— Да. — Лейла прокара пръсти през косите си, обръщайки се да погледне назад. — През повечето време. Управител съм на бутик в Сохо. Бях. Или все още съм. И това вече не зная със сигурност.

„Почти стигнахме, отново си каза Куин. Да запазим спокойствие.“

— Сигурно получаваш страхотни отстъпки.

— Да, едно от предимствата. Виждала ли си нещо подобно преди? Като онова същество?

— Да. А ти?

— Не и когато съм будна. Не съм луда — заяви Лейла. — Или съм, и ти също.

— Не сме луди. Всички луди казват така, но ще трябва да приемеш думите ми на доверие.

Куин сви по алеята на Кал и насочи колата по малкия мост към къщата. Слава богу, прозорците светеха.

— Чия е тази къща? — Лейла се вкопчи в ръба на седалката си. — Кой живее тук?

— Кейлъб Хокинс. Потомък на основателите на града. Свестен е. Знае за онова, което видяхме.

— Откъде?

— Дълга история, с много празноти. Сега навярно се питаш: „Какво правя в тази кола, с напълно непозната жена, която ме кара да вляза в тази къща, на това затънтено място?“.

Лейла здраво сграбчи тънката дръжка на чантата си, сякаш можеше да я използва като оръжие.

— Мина ми през ум тази мисъл.

— Твоят инстинкт те доведе в колата с мен, Лейла. Не е зле да се вслушаш в него и при следващата крачка. Освен това е студено. Не взехме палтата си.

— Добре. Да, добре. — Затаила дъх, Лейла отвори вратата и тръгна с Куин към къщата. — Хубаво място. Ако си падаш по самотни къщи в гората.

— Културен шок за една нюйоркчанка.

— Отраснала съм в Алтуна, Пенсилвания.

— Наистина ли? Аз съм от Филаделфия. Почти сме съседки. — Куин припряно почука на вратата, а после просто я отвори и извика: — Кал!

Бе стигнала почти до средата на хола, когато той дотича.

— Куин? Какво те води насам? — Той забеляза Лейла. — Здравейте. Какво има?

— Кой е тук? — попита Куин. — Видях още една кола на алеята.

— Фокс. Какво става?

— Неизменният въпрос. — Гостенката присви ноздри. — На пържено пиле ли мирише? Кал… това е Лейла Дарнел. Лейла, запознай се с Кал Хокинс. Не сме вечеряли. — После мина покрай него и продължи към кухнята.

— Извинявайте, че ви се натрапвам — промълви Лейла. Мъжът нямаше вид на сериен убиец. Но все пак знае ли се? — Нямам представа нито какво става, нито защо съм тук. През последните няколко дни съм адски объркана.

— Спокойно. Е, заповядайте.

Куин вече бе грабнала пилешко бутче и отпиваше от бирата на Кал.

— Лейла Дарнел, Фокс О’Дел. Всъщност не ми се пие бира — каза тя на Кал. — Тъкмо щях да си поръчам вино, когато с Лейла бяхме прекъснати по ужасен начин. Да ти се намира някакво?

— Да, да.

— Добро ли е? Ако е някое евтино, оставам на бира.

— Имам доста добро вино. — Кал извади чиния и я сложи пред нея. — Използвай чиния.

— Голям къщовник е — отбеляза Фокс, ставайки да вземе стол. — Изглеждаш малко уплашена… Лейла, нали? Не е зле да поседнеш.

Не й се вярваше серийни убийци да седят в тази хубава кухня, да хапват пържено пиле и да обсъждат дали ще пият вино или бира.

— Разбира се. Сякаш не съм тук. — Лейла седна и подпря глава на ръцете си. — Може би лежа в шумоизолирана килия и си въобразявам всичко това.

— Кое? — попита Фокс.

— Аз ще започна. — Куин хвърли поглед към Лейла, докато Кал изваждаше чаши за вино. — После ти ще ни разкажеш своята история.

— Добре. Съгласна съм.

— Лейла се настани в хотела тази сутрин. От Ню Йорк е. Само преди малко седях в ресторанта на хотела и мислех да си поръчам зелена салата и риба с чаша хубаво вино. Лейла влезе, предполагам, също за да вечеря. Впрочем, щях да те поканя на масата си.

— Много мило.

— Преди да отправя поканата, същество, което бих описала като плужек, дебел колкото крака на леля ми Кристин и дълъг около метър, пропълзя през ресторанта и по масата на щастлива двойка, която спокойно продължи романтичната си вечеря. После отново се спусна до пода и остави отвратителни петна от бог знае какво след себе си. Лейла също го видя.

— Гледаше ме. Взираше се в мен — прошепна Лейла.

— Не се скъпи с виното, Кал. — Куин се приближи и леко разтри рамото на Лейла. — Единствено ние го видяхме. Загубих желание да вечерям в хотела и предположих, че Лейла също, така че изчезнахме. И сега провалям здравословната си диета с това бутче.

— Изглеждаш толкова… спокойна. Благодаря. — Лейла прие чашата вино, която Кал й подаде, и изпи половината на един дъх.

— Всъщност не съм. Механизъм за самозащита. Затова дойдохме тук и искам да узная дали някой от вас е виждал нещо подобно на онова, което описах.

Последва миг мълчание, а после Кал взе бирата си и отпи.

— Виждали сме доста неща. По-голямата загадка според мен е защо вие двете ги виждате, и то сега?

— Имам теория — обади се Фокс.

Кал се обърна към него.

— Каква?

— Връзки. Самият ти каза, че Куин трябва да е свързана по някакъв начин, за да вижда, да сънува…

— Сънища? — Лейла рязко вдигна глава. — Имала съм сънища!

— Очевидно и ти — продължи Фокс. — Ще включим и Лейла. Може би ще ни трябва известно време, за да открием връзката, но нека просто изхождаме от хипотезата, че има такава. Възможно ли е тази връзка и пристигането на Куин, а после и на Лейла в Холоу, точно през седмата година, да му дава някакъв енергиен тласък? Да го зарежда със силата, която му е нужна, за да се прояви.