Пепеляворусите му коси бяха напълно посребрели през последните няколко години и на всеки две седмици ги подстригваше в местната бръснарница. В работни дни рядко сменяше обичайното си облекло — спортен панталон, риза и обувки с грайфери.

Някои биха нарекли Джим Хокинс обикновен, дори скучен човек. Кал го наричаше „стабилен“.

— Засега месецът е добър — отбеляза Джим с бавния си провлачен говор. Пиеше кафето леко и подсладено и по изрично настояване на съпругата си приключваше с кофеина точно в шест вечерта. — При такова време никога не се знае дали хората ще се затворят в бърлогите си или няма да ги свърта у дома.

— Беше добра идея да обявим специална промоция през февруари.

— Хрумва ми по някоя такава от време на време — усмихна се Джим и множеството бръчки около очите му станаха по-дълбоки. — Както и на теб. Майка ти иска да наминеш за вечеря в някой от близките дни.

— Разбира се. Ще й се обадя.

— Вчера се чух с Джен. Как е тя?

— Достатъчно добре, за да злорадства, че в Сан Франциско е двадесет и четири градуса. Роузи се учела да пише букви, а на бебето му пониквало ново зъбче. Джен обеща да ни изпрати снимки.

Кал долови тъгата в гласа му.

— Вие с мама трябва да им погостувате отново.

— Може би, може би след месец-два. В неделя ще отскочим до Балтимор да видим Марли и челядта й. Днес се видях с прабаба ти. Каза ми, че добре си е побъбрила с писателката, която е в града.

— Баба е разговаряла с Куин?

— В библиотеката. Намира я за симпатично момиче. Харесва й и идеята за книга.

— А на теб?

Джим поклати глава и остана замислен, докато Сара наливаше кока-кола на няколко тийнейджъри, дошли да си починат от игрите.

— Не зная какво да мисля, Кал, това е самата истина. Питам се каква полза би имало някой, при това страничен човек, да опише всичко това, за да го прочетат хората. Казвам си, че всичко, което се е случвало преди, няма да се повтори отново…

— Татко…

— Зная, че вероятно не е истина.

За миг Джим просто се заслуша в гласовете на момчетата в другия край на бара, шегите и закачките, които си разменяха. Познаваше тези момчета. Познаваше родителите им. Ако животът вървеше нормално, един ден щеше да познава и съпругите, и децата им.

Нима самият той не се бе шегувал и закачал с приятели тук преди време, над чаша наливна кола и пържени картофи? Нима и неговите деца не бяха преминали оттук? Сега момичетата бяха омъжени и живееха със семейства си. А синът му бе мъж, който седеше до него с тревога в очите заради проблеми, твърде сложни за разбиране.

— Трябва да сме подготвени, че отново ще се случи — продължи Джим. — Но за повечето от нас всичко тъне в мъгла и смътно си спомняме какво е станало. Не и за теб, зная. Ти имаш ясни спомени, а ми се иска да не беше така. Щом вярваш, че тази писателка може да ни помогне да намерим отговорите, заставам зад теб.

— Не зная в какво да вярвам. Все още не съм наясно.

— Ще намериш отговор. Е, аз ще нагледам Сай. Някои от вечерните играчи ще пристигнат скоро и ще искат да хапнат по нещо преди загрявката.

Оттласна се от плота и бавно се огледа наоколо. Дочу ехото на своето детство и виковете на децата си. Видя сина си, слабичко момче, да седи на бара с двамата си връстници, с които бяха като братя.

— Това е добро място, Кал. Струва си да работим за него. Струва си да се борим, за да го запазим.

Джим потупа сина си по рамото и се отдалечи.

„Не само центърът“, помисли си Кал. Баща му бе имал предвид града. А той се боеше, че този път битката за запазването му ще бъде жестока.

Прибра се направо у дома, където повечето сняг по храстите и камъните се бе стопил. Част от него искаше да издири Куин и да изкопчи от нея за какво са си говорили с прабаба му. По-добре бе да изчака, реши Кал, докато подрънкваше с ключовете си, да изчака и утре да я попита на спокойствие. По пътя към Свещения камък.

Хвърли поглед към гората, където в сенките на дърветата се бяха задържали локви и ручеи от разтопен сняг и той знаеше, че пътеката ще бъде разкаляна.

Дали то беше там сега и събираше сили? Дали бе намерило начин да напада и по друго време, освен през Седемте? Може би, може би, но не тази нощ. Не бе усетил присъствието му тази нощ. А винаги го усещаше.

Все пак не можеше да отрече, че се чувства по-защитен, когато е в къщата и е запалил лампите, за да разсее мрака.

Продължи към задната врата, отвори я и подсвирна.

Лъмп не бързаше, както обикновено. Но изпълзя от колибката си и дори намери енергия да помаха два пъти с опашка, преди да повлече крака през задния двор към стълбите за терасата.

Издаде дълбока кучешка въздишка, преди да изкачи няколкото стъпала. После се облегна с цялата си тежест на Кал.

„Това се казва любов“, помисли си Кал. Това бе начинът на Лъмп да го посрещне с „Добре дошъл, как я караш?“.

Приклекна да погали и разроши козината му и да го почеше между клепналите уши, докато животното го гледаше с обожание.

— Как е? Свърши ли всичката си работа? Какво ще кажеш за по една бира?

Влязоха заедно. Кал сипа от кутията с гранули в купичката, а кучето чакаше послушно, макар Кал да знаеше, че до голяма степен добрите му маниери се дължат просто на мързел. Когато купичката беше сложена пред него, Лъмп започна да се храни, бавно и съсредоточено.

Кал извади бира от хладилника и я отвори. Облегнат с гръб на плота, бавно отпи първата глътка, която отбелязваше край на работния ден.

— Имам сериозни грижи, Лъмп. Не зная какво да правя, нито какво да мисля. Дали трябваше да намеря начин да разубедя Куин, преди да дойде тук? Не съм сигурен, че щях да успея, защото явно не позволява на никого да й казва къде да ходи и къде не, но можех да изиграя картите си по друг начин. Да се засмея или преувелича, за да излезе, че всичко е измислица. Дотук играя честно и да видим докъде ще стигна.

Чу входната врата да се отваря и Фокс извика:

— Хей! — Той влезе с кутия пържено пиле и голяма бяла кесия за храна. — Донесох нещо крилато, донесох и картофки. Искам бира.

След като стовари храната на масата, Фокс си взе бира.

— Командата ти беше твърде рязка, синко. Ами ако имах среща със страхотно гадже тази вечер?

— Не си имал среща от два месеца.

— Почивам си. — След първата глътка Фокс свали палтото си и го преметна върху един стол. — Какво има?

— Ще ти кажа, докато вечеряме.

Твърде силно повлиян от лекциите на майка си, за да ползва картонени чинийки, най-добрия приятел на неженения мъж, Кал извади две порцеланови в бледосиньо. Седнаха пред пърженото пиле с картофи, а Лъмп, чиято единствена слабост бе похапването, успяваше да изпроси по някое картофче, опирайки глава до коляното на Кал или Фокс.

Кал разказа на приятеля си всичко — от огнената стена и съня на Куин до днешния й разговор с неговата прабаба.

— Твърде много появи на гадното копеле за февруари. — Фокс се замисли. — Това не се е случвало досега. Сънува ли нещо снощи?

— Да.

— И аз. Сънят ми беше повторение на първия път, първото лято. Но сега не стигнахме до училището навреме и вътре не беше само госпожица Листър. Всички бяха там. — Потърка лице, преди да отпие дълга глътка бира. — Всички от града, моето семейство, твоето — всички. Като затворени в капан, удряха по прозорците, пищяха, лицата им бяха залепени на стъклата, докато сградата гореше. — Фокс даде на Лъмп още едно картофче и очите му станаха тъмни и влажни като на кучето. — Не беше действително, слава богу, но сякаш беше. Знаеш за какво говоря.

— Да — въздъхна Кал. — Да, знам. Моят сън беше от същото лято и всички карахме колелата си през града, като тогава. Къщите бяха изпепелени, със счупени прозорци, колите — смачкани и димящи. Навсякъде имаше трупове.

— Не беше истинско — повтори Фокс. — Вече не сме на десет и няма да допуснем да се случи.

— Напоследък се питам докога ще издържим. Докога ще успяваме да го спрем? Този път, следващия… Още три? Колко пъти още ще гледаме как хора, които познаваме и виждаме почти всеки ден, се преобразяват? Полудяват, стават зли. Нараняват се едни други, посягат на живота си…

— Докогато е нужно.

Кал побутна чинията си встрани.

— Този отговор не ми харесва.

— Засега няма друг.

— Сякаш е някакъв вирус, инфекция, която се предава от човек на човек. Къде е проклетото лекарство?

— Не всички се заразяват — напомни му Фокс. — Сигурно има причина.

— Досега не сме я открили.

— Не сме, така че може да си прав. Може би наистина ни е нужен свеж поглед, на аутсайдер, обективност, на която ние просто не сме способни. Все още ли възнамеряваш утре да заведеш Куин до камъка?

— И да не я заведа, ще отиде. По-добре е да съм с нея.

— Искаш ли и аз да дойда? Мога да отменя някои ангажименти.

— Ще се справя сам.

Трябваше да се справи.



Куин разгледа менюто в полупразния ресторант на хотела. Беше й хрумнало да си вземе нещо готово и да хапне и стаята си, докато работи на лаптопа, но знаеше, че твърде лесно ще й стане навик. Пък и за да пише, трябваше да опознае града, което бе невъзможно, ако се затваряше в уютната си стая да яде студени полуфабрикати.