Нора Робъртс - Кръвни братя

Куин се сети как създанието отвъд прозореца бе плъзнало език по зъбите си. Бе изпитала уплаха, но не бе побягнала.

— Иска ми се да вярвам, че имам. Моля ви, наричайте ме Куин.

— Куин. Фамилно име.

— Да, моминското име на майка ми.

— От галско-ирландски произход. Мисля, че означава „съветник“.

— Да, така е.

— Помня куп безполезни неща — сподели Естел с пръст на слепоочието си. — Но се питам дали името ви няма някаква връзка. Нужна е обективността и чувствителността на съветник, за да се напише книга за Холоу.

— Защо вие не сте я написали?

— Не всеки, който обича музиката, умее да я свири. Нека ви кажа няколко неща, част от които може би вече знаете. Има едно място в гората, на запад от града, което някога е било свято, свещена и загадъчна земя, преди на нея да стъпи Лазаръс Туис.

— Лазаръс Туис, лидерът на пуританската секта, радикална секта, която се отцепила, или по-точно, била отцепена от свещениците в Масачузетс.

— Да, според историческите сведения за онова време. Коренните жители на Америка ревностно пазели това свято място. А преди тях, както се говори, за този кръг се борили силите на мрака и светлината, доброто и злото, или каквато терминология предпочитате, и в него са останали зрънца и от двете. Тези зрънца дремели под повърхността век подир век и само един камък напомнял за всичко, разиграло се там. С времето спомените за битките избледнели или били изопачени от фолклора и останало само усещането, че тази земя и камъкът в нея не са обикновена пръст и скала.

Естел направи дълга пауза, в която Куин чуваше бръмченето на калорифера и тихото шляпане на подметки по пода на преминаващите покрай вратата на залата.

— Когато Туис дошъл в Холоу, градът носел името на Ричард Хокинс, който със съпругата и децата си бил първият заселник през 1648-а. Важно е да се спомене за най-голямата му дъщеря Ан Хокинс, семейството му и още шепа хора, някои от които избягали от Европа престъпници, политически или не, вече се били установили тук. Сред тях бил Джайлс Дент. Той построил малка къща сред гората, където от земята стърчал камък.

— Онзи, който сега наричат Свещения?

— Да. Дент не пречел на никого и заради лечителските си умения и познания често го търсели да помага на болни и ранени.

— Не сте сигурна дали тези сведения са точни.

— Може би оттогава е наричан с това име, станало част от местния речник. Но камъкът е бил свещен много преди заселването на Джайлс Дент и Лазаръс Туис. Има и други разкази, според които Дент се е занимавал с магии, че омагьосал Ан Хокинс, прелъстил я и тя заченала. Други твърдят, че Ан и Дент наистина са били любовници, но тя е легнала с него по своя воля и е напуснала бащиния си дом, за да заживеят заедно в малката къща до Свещения камък.

— И в двата случая е било много трудно за нея, за Ан Хокинс — замислено каза Куин. — Омагьосана или по своя воля, да живее с мъж без женитба. Ако е бил неин избор, от любов, явно е била много силна.

— Семейство Хокинс винаги са били силни. Ан е трябвало да прояви голяма сила, за да отиде при Дент, да остане с него. А после да е достатъчно силна, за да го напусне.

— Има много противоречиви разкази — започна Куин. — Защо вярвате, че Ан Хокинс е напуснала Джайлс Дент?

— Вярвам, че го е направила, за да опази онова, което е носела в утробата си.

— От кого да го опази?

— От Лазаръс Туис. Туис и последователите му дошли в Хокинс Холоу през 1651-а. Бил влиятелна личност и скоро селището попаднало под негово управление. Забранил всички танци, песни, музика и книги, освен Библията. Никаква църква, освен неговата, никакъв бог, освен неговия.

— Дотук с религиозната свобода.

— Целта на Туис никога не е била свобода. Както е характерно за жадните за власт над всички други, всявал страх, тормозел, наказвал, отлъчвал и използвал своето невидимо оръжие — гнева на избрания бог. Колкото по-голяма власт добивал, толкова по-жестоки ставали наказанията му. Затваряне в бъчви, бичуване, остригване на косите на жена, обявена за грешница, жигосване на мъж, обвинен в престъпление. И накрая, изгаряне на клада за тези, които той заклеймил като вещици. В нощта на седми юли 1652-а, по обвинение на млада жена на име Хестър Дийл, Туис повел хайка от селището към Свещения камък и Джайлс Дент. Случилото се там…

Куин се наведе напред.

Естел въздъхна и поклати глава.

— Е, има много разкази. Както и много смърт. Семена, посети отдавна, се раздвижили в земята. Някои поникнали, но загинали при пожара, опустошил поляната.

— По-малко са… разказите за станалото непосредствено след това и през следващите дни и седмици. Но минало време и Ан Хокинс се върнала в селището с тримата си сина, а Хестър Дийл родила дъщеря осем месеца, след като убийственият огън изпепелил земята около Свещения камък. Скоро, много скоро след раждането на детето, което тя твърдяла, че е изчадие на сатаната, Хестър се удавила в малкото езеро в Хокинс Ууд.

„Като напълнила джобовете си с камъни“, помисли си Куин и едва потисна тръпката, която премина през нея.

— Знаете ли какво се е случило с детето й? Или с децата на Ан Хокинс?

— Има писма, дневници, семейни библии. Но повечето конкретна информация е била загубена или никога не е излязла наяве. Ще ви трябват доста време и усилия, за да я изровите. Мога да ви кажа едно: онези семена са дремели до онази нощ през юли преди двадесет и една години. Тогава се пробудили, а с тях — и онова, което ги посяло. Разцъфтяват за седем дни на всеки седем години и задушават Хокинс Холоу. Съжалявам, напоследък бързо се уморявам. Изнервящо е.

— Да ви донеса ли нещо? Да ви откарам у дома?

— Ти си добро момиче. Внукът ми ще ме вземе. Предполагам, че вече си разговаряла със сина му, Кейлъб.

Нещо в усмивката й щракна ключе в съзнанието на Куин.

— Значи Кейлъб е ваш…

— Правнук. Почетен, би могло да се каже. Брат ми Франклин и съпругата му, най-скъпата ми приятелка Мейбъл, загинаха при катастрофа малко преди да се роди Джим, бащата на Кейлъб. Ние с Джони бяхме като баба и дядо за внуците на брат ми. Трябваше да включа и тях в дългия списък от потомци преди малко.

— Вие сте от рода Хокинс.

— Да, и корените ни тръгват от Ричард Хокинс, основателя на селището, и чрез него сме свързани с Ан. — Замълча за миг, за да даде възможност на Куин да осмисли и анализира. — Добро момче е моят Кейлъб, а носи тежко бреме върху плещите си.

— Както виждам, носи го достойно.

— Добро момче е — повтори Естел и стана. — Скоро ще си поговорим отново.

— Ще ви изпратя до долу.

— Не си прави труда. В барчето за персонала винаги има кафе и сладки за мен. Всички тук ме глезят, в най-добрия смисъл. Кажи на Кейлъб, че сме си поговорили, и че бих искала отново да поговоря с теб. Не прекарвай този хубав ден в четене на книги. Колкото и да ги обичам, животът трябва да се живее.

— Госпожо Абът?

— Да?

— Кой мислите, че е посял онези семена до Свещения камък?

— Богове и демони. — Очите на Естел бяха уморени, но ясни. — Богове и демони, а границата между едните и другите е толкова тънка, нали?

Отново сама, Куин седна. Богове и демони. Това бе голяма, огромна крачка нагоре от призраците, духовете и другите създания, витаещи нощем. Но нима това не се връзваше с думите, които бе запомнила от съня си?

Думи, чието значение бе проверила тази сутрин.

Bestia, на латински означаваше „звяр, животно“.

Beatus, на латински — „благословен“.

Devoveo, на латински — „принасям в жертва“.

„Добре, добре, помисли си тя, щом поемаме в тази посока, може би е време да повикаме подкрепление.“

Извади телефона си. Когато попадна на гласова поща, Куин натисна бутона за прекъсване на поздрава и с нетърпение зачака сигнала, за да остави съобщение.

— Сиб, обажда се К. Намирам се в Хокинс Холоу, Мериленд. И попаднах на златна мина. Можеш ли да дойдеш? Обади ми се за отговор. Кажи ми, ако не можеш, за да те убедя.

Затвори и за момента остави купчината избрани книги настрана. Вместо да се рови в тях, започна трескаво да нахвърля записки върху изложението на Естел Хокинс Абът.