Нора Робъртс - Кръвни братя

Набитото й око веднага прецени възрастта на брюнетката, между двадесет и пет и тридесет години, и забеляза, че изглежда уморена от пътуване, но това не загрозяваше доста симпатичното й лице. Дънките и черния пуловер стояха чудесно на атлетичното й тяло. В краката й стояха струпани куфар, лаптоп в калъф, малък сак, може би с козметични и други женски принадлежности, и страхотна дамска чанта от лъскава червена кожа.

След кратък миг на завист Куин се усмихна.

— Добре дошли отново, госпожице Блек — обърна се към нея Манди. — Ако имате нужда от нещо, почакайте само минута.

— Всичко е наред, благодаря.

Тръгна към стълбите и докато се качваше, чу Манди любезно да казва:

— Регистрирана сте, госпожице Дарнел. Само ще се обадя на Хари да ви помогне с багажа.

По навик Куин започна да се опитва да отгатне нещо за госпожица Дарнел с разкошната червена чанта. Може би се бе отбила тук на път за Ню Йорк. Не, твърде странно място за почивка по пътя и твърде рано за настаняване за нощувка.

Ако гостуваше на приятели или роднини, защо просто не бе отседнала при тях? Но самата тя имаше няколко такива, при които за нищо на света не би спала.

Може би пътуваше по работа, предположи Куин, докато влизаше в стаята си.

Е, ако „Дамата с кожената чанта, която с удоволствие бих откраднала“ останеше повече от няколко часа, щеше да разбере коя е, откъде е и защо е тук. Все пак в това Куин бе най-добра.

Затвори лаптопа си, добави резервен бележник и моливи, в случай че има късмет. Изрови телефона си и го нагласи на вибрация. Малко неща я дразнеха повече от звъна на мобилни телефони в библиотека и театър.

Пъхна в чантата си карта на областта, в случай че реши да я опознае.

Напълно въоръжена, потегли с колата си към другия край на града и библиотеката на Хокинс Холоу.

От собствени проучвания Куин знаеше, че старата каменна сграда на главната улица, някогашна библиотека, сега приютява общината и фитнес клуба, който възнамеряваше да посети. Новата бе построена в началото на века на кокетното възвишение в южния край. Също бе каменна, макар Куин да подозираше, че това е само облицовка върху бетон или нещо подобно, а не истински камъни. Беше двуетажна, с къси крила от двете страни и издаден напред вход. Би нарекла стила атрактивно старомоден. Навярно местното историческо дружество бе водило голяма борба.

Докато спираше на паркинга отстрани, с възхищение огледа скамейките и дърветата и си представи колко приятни кътчета за четене има през подходящия сезон.

Миришеше на библиотека. На книги, малко прах и тишина.

Видя обява с ярки букви за „Час на приказките“ в детския отдел в десет и тридесет.

Продължи навътре. Компютри, дълги маси, няколко души, които оглеждаха рафтовете, двама старци, прелистващи вестници. Чуваше се тихо бръмчене на копирна машина и приглушеният звън на телефоните на информацията.

Напомни си, че трябва да се съсредоточи, защото ако тръгнеше да обикаля из залите, щеше да попадне в плен на магията, която вярваше, че притежават всички библиотеки, и се отправи към информацията. Почти шепнешком, както бе прието да се говори в библиотека или църква, поздрави кльощавия служител.

— Добро утро. Търся книги за местната история.

— На втория етаж, в западното крило. Стълбите са вляво, а асансьорът — в дъното. Нещо конкретно ли търсите?

— Благодаря, но просто ще поровя. Госпожа Абът тук ли е днес?

— Госпожа Абът е в пенсия, но идва почти всеки ден около единадесет. Като доброволна сътрудничка.

— Отново благодаря.

Куин се качи по стълбите. Бяха извити на красива спирала, като в „Отнесени от вихъра“. Мислено сложи капаци на очите си, за да не се изкушава от купчините книги в читалните, преди да стигне до отдела за литература с местна тематика.

Беше нещо повече от зала или отдел, по-скоро мини библиотека. Удобни меки кресла, маси, лампи с кехлибарени полилеи, дори столчета за крака. И беше по-голяма от очакванията й.

Но трябваше да има предвид, че в и около Холоу се водили битки по време на Революцията и Гражданската война.

Посветените на тези периоди книги бяха подредени в отделни секции, както и тези за областта, щата и града.

Освен това имаше внушителна секция за местни автори.

Първо надникна в нея и се оказа, че е попаднала на съкровище. Откри десетки заглавия, на които не се бе натъкнала при предварителните си проучвания. Бяха публикувани в ограничен тираж от малки местни издателства.

Заглавия като „Кошмарите на Холоу“ и „Холоу, цялата истина“ я накараха да затрепери от вълнение. Включи лаптопа си, извади бележника, диктофона и взе пет книги. В този миг забеляза дискретната бронзова табела:

Франклин и Мейбъл. Със сигурност от рода на Кал. Струваше й се логично те да са били щедрите дарители дали средства за обзавеждането на тази зала. Точно на тази зала.

Настани се до масата, избра напосоки една от книгите и зачете.

Бе изписала няколко страници от бележника си с имена, дати, разкази за събития и безброй версии, когато усети аромат на лавандула и бебешка пудра.

Вдигна поглед и видя елегантна възрастна дама с консервативни черни обувки, скръстила ръце над талията на лилавия си костюм. Оредяващите й коси приличаха на снежна топка, а стъклата на очилата с прозрачни рамки бяха толкова дебели, че Куин се запита как малкият нос и ушите й издържат тежестта им.

На шията си носеше перлена огърлица, а на ръката — златна венчална халка. Имаше часовник с кожена каишка и огромен циферблат, който изглеждаше практичен като обувките с платформи.

— Аз съм Естел Абът — заговори тя с дрезгав глас. — Младият Денис каза, че сте питали за мен.

По преценка на Куин, Денис от информацията бе прехвърлил шестдесетте, което означаваше, че щом го нарича „младия“, жената е най-малко с две десетилетия по-възрастна.

— Да. — Куин се изправи, приближи се и й подаде ръка. — Куин Блек. Госпожо Абът, аз…

— Да, зная. Писателката. Харесвам книгите ви.

— Много благодаря.

— Няма защо. Ако не ми допадаха, щях да ви го кажа откровено. Правите проучване за книга относно Холоу.

— Да, госпожо.

— Тук ще намерите доста информация. Част от нея е полезна. — Естел огледа книгите на масата. — Останало са пълни глупости.

— Тогава, за да мога да отделя сеното от плявата, бихте ли намерили малко време да поговорим? С удоволствие ще ви поканя на обяд или вечеря, когато…

— Много мило от ваша страна, но не е нужно. Какво ще кажете да поседна при вас за малко и да видим как ще потръгнат нещата?

— Чудесно.

Естел пристъпи към един стол, седна със съвършено изправен гръб и събрани колене и отпусна ръце в скута си.

— Родена съм в Холоу — започна тя. — Прекарала съм всичките си деветдесет и седем години тук.

— Деветдесет и седем? — Нямаше нужда Куин да се преструва на изненадана. — Обикновено имам точна преценка за възраст, а бих казала, че сте поне с десетилетие по-млада.

— Здрави кости — каза Естел с непринудена усмивка. — Загубих съпруга си Джон, също роден и отраснал тук. На пети другия месец ще станат осем години. Бяхме женени седемдесет и една години.

— Каква беше тайната ви?

— Или се научи да им се надсмиваш, или ги смачкай с чук при първа възможност.

— Ще запиша това.

— Имаме шест деца, четири момчета и две момичета, всичките са все още живи и не са в затвора, слава богу. Те ни дариха с деветнадесет внуци, а от тях имаме двадесет и осем правнуци, пет от следващото поколение и още две на път.

Куин просто ококори очи.

— Сигурно на Коледа е истинска лудница, в добрия смисъл на думата.

— Разпилени сме по света, но от време на време успяваме да се съберем всичките на едно място.

— Денис каза, че сте в пенсия. Библиотекарка ли бяхте?

— Започнах работа в библиотеката, когато и най-малкото ми дете тръгна на училище. Тогава тя се намираше в старата сграда, на главната улица. Работих там повече от петдесет години. Завърших висше образование. С Джони попътувахме, видяхме свят. Известно време крояхме планове за преместване във Флорида. Но корените ни тук са твърде дълбоки. Когато Джони се разболя, минах на половин работен ден, а после се пенсионирах. След като почина, отново се върнах на работа, все още в старата библиотека, докато новата беше в строеж, като доброволна сътрудничка, или по-скоро като жива история. Разказвам ви това, за да добиете представа за мен.

— Обичате съпруга си, децата си и техните деца. Обичате книгите и се гордеете с работата си. Обичате този град и цените живота, който сте прекарали тук.

Естел я погледна с одобрение.

— Имате забележителна дарба да правите обобщения. Не казахте „обичали сте съпруга си“, а употребихте сегашно време. Това разкрива, че сте наблюдателна и чувствителна млада жена. От книгите ви разбрах, че имате отворен и търсещ ум. Кажете ми, госпожице Блек, имате ли и смелост?