— Кой не ги обича? Но щом сме на среща… — Куин отпи още глътка, докато той се смееше. — Искам да споделя с теб едно преживяване.

Тя отмести поглед, когато Мег й донесе бяла порцеланова купа, пълна със зърнени фигурки и бананови резени.

— Предположих, че ще искаш нискомаслено мляко.

— Съобразително и правилно, благодаря.

— Да ви донеса ли нещо друго?

— Това ни е достатъчно засега, Мег — отвърна Кал. — Благодаря.

— Само свирнете.

— Преживяването — подкани я Кал, докато Мег пристъпваше покрай бара.

— Имах странен сън.

Обзе го вътрешно напрежение, още преди Куин да започне разказа си и с тих глас да му опише всяка подробност от съня си.

— Знаех, че е сън — заяви тя. — Винаги зная, още докато сънувам. Обикновено сънищата ме зареждат с енергия, дори най-страшните. Защото нещата не се случват наистина. Наяве няма да ми поникне втора глава, за да споря със себе си, нито пък ще скоча от самолет с червени балони. Но това… не беше никак приятно. Не просто сънувах, че ми е студено например. Усещах истински студ. Не просто сънувах, че се търкалям по земята. Тази сутрин открих синини, които нямах, когато си легнах. Пресни синини на хълбока. Как може човек да пострада в съня си, ако е просто сън?

„Може, помисли си Кал, щом е в Хокинс Холоу.“

— Да не би да си паднала от леглото, Куин?

— Не, не съм паднала. — В гласа й прозвуча нотка на раздразнение. — Събудих се, прегърнала таблата, сякаш е отдавна загубен любим. И това беше точно преди да видя отново проклетото малко копеле с червените очи.

— Къде?

Куин замълча, за да хапне лъжица от зърнената закуска. Не бе сигурен дали се намръщи заради вкуса, или заради собствените й мисли.

— Чел ли си „Съдбата на Салем“ на Кинг? Разбира се. Малък град с вампири. Страхотна книга. Помниш ли онази сцена с малките момчета, братя. Единият е бил нападнат на горска пътека и превърнат във вампир. Една нощ идва да навести брат си. Няма нищо по-страховито от дете вампир. Почти. Малкото вампирче сякаш виси зад прозореца. Просто стои във въздуха и драска по стъклото. Беше същото. Хлапакът се притискаше към стъклото, а ще изтъкна, че съм на втория етаж. После направи грациозно задно салто и се изпари.

Кал сложи ръка върху нейната, усети, че е студена, и леко я разтри, за да я стопли.

— Имаш номерата на домашния и мобилния ми телефон, Куин. Защо не се обади?

Тя хапна още малко, а после се усмихна на Мег и повдигна чашата си за още кафе.

— Прекарахме вечерта заедно, Кал, но в три и половина през нощта не бих се обадила на мъж, с когото просто съм поиграла боулинг, за да му разказвам сънища. Бродила съм през мочурища в Луизиана, по следите на призрак на вуду кралица… не си мисли, че не зная как звучи това. Веднъж пренощувах сама в къща в Мейн, за която се говореше, че е обитавана от духове. Интервюирала съм човек, за когото твърдяха, че е обладан от най-малко тринадесет демона. Бях и при семейство върколаци в Талахасе. Но това хлапе…

— Ти не вярваш във върколаци и вампири, Куин.

Тя се завъртя на табуретката, за да бъде с лице към него.

— Съзнанието ми е отворено като денонощен бар, а предвид обстоятелствата, и твоето би трябвало да бъде. Но не, не мисля, че това същество е вампир. Видях го посред бял ден все пак. Не е и човек, което не го прави по-малко реално. Свързано е със Свещения камък. Свързано е с онова, което се случва тук на всеки седем години. Подранило е, нали?

„Да, помисли си той, умът й не престава да работи и е остър като бръснач.“

— Тук не е най-подходящото място за задълбочаване.

— Тогава кажи къде.

— Обещах да те заведа до камъка утре и ще удържа на думата си. Там ще поговорим повече. Днес не мога! — каза той, предвидил реакцията й. — Графикът ми е претоварен, а и утре е по-добре. Казват, че днес и утре ще бъде слънчево и ще се затопли. — Кал се облегна на хълбок и извади портфейла си. — Повечето сняг ще се стопи. — Погледна надолу към ботушите й, докато слагаше на бара банкноти за двете сметки. — Ако нямаш по-подходящи обувки за туризъм, най-добре си купи. Няма да изминеш и километър с тези.

— Ще се изненадаш колко мога да измина.

— Не съм сигурен. До утре, ако не се видим по-рано.

Куин се намръщи след него, докато излизаше, а Мег забърсваше плота с парцала си.

— Потаен. Права беше за това.

— Познавам го отпреди да се роди.

Куин се засмя и се подпря с лакът на бара, докато вяло разбъркваше останалата част от закуската. Очевидно един страшен сън и леко раздразнение след разговор с мъж на сутринта бяха по-ефективна диета от всякакво броене на калории. Мег изглеждаше приятна жена със закръглена фигура под кафявия панталон и памучна риза с ръкави, навити до лактите. Косите й бяха ситно накъдрени като на пудел и приличаха на кафяв облак около благото й лице с дълбоки бръчки. В бадемовите й очи имаше искра, която подсказа на Куин, че ще бъде разговорлива.

— Е, Мег, какво друго знаеш? Кажи ми нещо за Свещения камък.

— Пълни глупости, ако питаш мен.

— Така ли?

— Хората просто стават малко… — завъртя пръст до ухото си тя — … от време на време. Пийват по повечко и откачат. Нощ след нощ. Мълвата е добре дошла за бизнеса, ако ме разбираш. Привлича доста туристи. Разпитват, снимат, купуват сувенири.

— Ти никога ли не си имала странни преживявания?

— Виждала съм хора, които обикновено са трезвомислещи, да се държат като идиоти, а други, които таят злоба, още повече да се озлобяват за известно време. — Сви рамене. — Хората са такива, каквито са, но понякога се разкриват по-явно.

— Мисля, че си права.

— Ако искаш повече, трябва да отскочиш до библиотеката. Има книги за града, за историята му и какво ли не още. А Сали Кийфейфър…

— Боулинг маниачката?

Мег тихо се засмя.

— Обожава боулинга. Тя е директор на библиотеката. Ще те залее с информация, ако й зададеш въпрос. Обича да говори и няма тема, по която да не може да философства, докато ти се прииска да залепиш с тиксо устата й.

— Ще отида. Да ти се намира тиксо?

Мег отново избухна в смях и поклати глава.

— Ако искаш да разговаряш с някого, от когото да узнаеш нещо смислено, обърни се към госпожа Абът. Ръководеше старата библиотека, а сега прекарва почти цялото си време в новата.

Жената взе банкнотите, които бе оставил Кал, и отиде да долее чашите в другия край на барплота.



Кал тръгна направо към офиса си. Чакаше го обичайната сутрешна документация, телефонни обаждания, имейли. Имаше и уговорени срещи с баща си и собственика на игралните автомати, преди центърът да отвори за следобедните състезания.

Спомни си за огъня на главната улица предишната вечер. Като се добавеха и двете видения на Куин — която бе аутсайдер — определено създанието, което тормозеше града, този път бе започнало с номерата си твърде рано.

Сънят й също го обезпокои. Подробностите — мястото и всичко видяно там, му бяха добре познати. Този толкова ярък сън за езерото и камъка, както и синините, според него означаваха, че е свързана по особен начин.

Далечна кръвна връзка не бе изключена, трябваше да може да провери това. Но той имаше роднини, а никой, освен най-близките му, не бе споделял за някакво въздействие, дори през Седемте.

Докато минаваше през залата за боулинг, махна на Бил Търнър, който лъскаше пистите. Дрезгавото бръмчене на голямата грубовата машина отекваше в пустата сграда.

Когато влезе в офиса си, най-напред провери електронната поща и въздъхна с облекчение, щом видя, че има съобщение от Гейдж.

„Прага. Имам малко работа за довършване. Трябва да се върна в САЩ след около две седмици. Не правете по-големи глупости от обичайните без мен.“

Нямаше поздрав, нямаше подпис. Напълно в стила на Гейдж, помисли си Кал. Засега трябваше да се задоволи с това.

Той написа в отговор:

„Обади ми се веднага щом стъпиш на американска земя. Бурята вече се надига. Винаги те чакаме, преди да предприемем някоя глупост, защото ти си специалистът в тази област.“

След като натисна „Изпрати“, написа друго кратко съобщение, до Фокс.

„Трябва да поговорим. У дома, в шест. Имам бира. Доноси нещо за хапване, но не пица.“

Това бе единственото, което можеше да направи засега, защото животът просто трябваше да продължи.



Куин се върна в хотела, за да вземе лаптопа си. Щом щеше да ходи в библиотеката, можеше и да поработи там няколко часа. Когато реши, че е прегледала повечето, ако не и всички книги, съхранявани в градската библиотека, може би тази госпожа Абът щеше да се окаже ценен източник.

Кейлъб Хокинс явно нямаше да проговори до следващия ден.

Влизайки във фоайето на хотела, видя пъргавата администраторка на рецепцията — казваше се Манди, спомни си Куин след кратко ровене във файловете на паметта си — и брюнетка, която се регистрираше, седнала на стол с изящна форма.