— Сватби?

— Да. Дипломирания, годишнини, банкети…

„Определено има доста материал за статия“, убеди се тя.

— Многоръкият Шива.

— Може да се каже.

— Защо не си женен и не отглеждаш поредното поколение кралски кегли за „Боул-а-Рама“, образно казано.

— Любовта ми убягва.

— О!

Въпреки режещия студ бе приятно да върви до мъж, който естествено следва нейното темпо, да гледа как дъхът им се издига на облаци, които се сливат, преди вятърът да ги разсее.

Той притежаваше непринуден чар и убийствени очи, така че студът, сковал пръстите на краката й в стилните й, но не особено практични ботуши, не бе най-лошото.

— Ще мога ли да те открия, ако утре ми хрумне важен въпрос?

— Ще бъда в движение — отвърна той. — Мога да ти дам номера на мобилния си телефон, ако…

— Почакай. — Куин извади своя от чантата. Докато вървеше, натисна няколко бутона. — Изпрати ми стрела.

Той бързо прекъсна звъненето.

— Не мога да устоя на жена, която не само веднага намира каквото търси в загадъчните дълбини на чантата си, а и борави умело с електроника.

— Това сексистка реплика ли беше?

— Не. Майка ми винаги знае кое къде е, но все още не може да свикне да си служи с универсалното дистанционно. Сестра ми Джен е като факир с всичко — от кола с шест скорости до безжична мишка, но не може да намери нищо без двадесетминутно издирване, а другата ми сестра, Марли, изпитва ужас от електрическата отварачки за консерви. А ето че ти ме изненадваш с двете способности.

— Винаги съм била пълна с изненади. — Куин прибра телефона си обратно в чантата, когато свиха към стъпалата, водещи до дългата площадка пред входа на хотели. — Благодаря, че ме изпрати.

— Няма защо.

Последва един от онези познати мигове. И двамата се чудеха дали да си стиснат ръцете, просто да се обърнат и да продължат, или да се предадат на любопитството и да се приближат един към друг за целувка.

— Да се придържаме към безопасния път засега — реши тя. — Признавам, че устните ти ме привличат, но ако се предам на порива, нещата ще се усложнят още преди да съм се заловила с това, за което съм тук.

— Колкото и да е жалко, си права. — Той пъхна ръце в джобовете си. — Затова просто ще кажа „лека нощ“ и ще изчакам, докато се уверя, че си влязла вътре.

— Лека нощ.

Куин изкачи стъпалата до вратата и леко я отвори. После хвърли поглед назад и го видя да стои там, все още с ръце в джобовете под светлината на старомодната улична лампа.

„О, да, помисли си тя, наистина е жалко.“

— Доскоро.

Кал изчака, докато вратата се затвори зад нея, а после направи две крачки и се загледа в прозорците на втория и третия етаж. Бе казала, че стаята й е с изглед към главата улица, но не бе сигурен къде точно се намира.

След няколко мига един от прозорците на втория етаж светна, което бе очакваният знак, че Куин е в безопасност.

Обърна се и след две крачки видя момчето. Стоеше на тротоара, без палто, шапка или каквато и да е защита от мразовития вятър. Дългата му буйна коса не трепваше.

Очите му светеха, призрачно червени, а зъбите му бяха оголени в злобна гримаса.

Кал чу гласа в съзнанието си, докато лед сковаваше корема му.

„Не е истинско, каза си той. Все още не. Само проекция, като в сън.“ Но дори в сънищата то можеше да ранява и да причинява болка.

— Върви си обратно, откъдето си дошло, копеле — заговори Кал ясно и спокойно, доколкото позволяваха обтегнатите му нерви. — Все още не е настъпило твоето време.

Когато настъпи, ще погълна и теб, и всички вас, всичко, което ви е скъпо.

Устните не помръдваха, докато изричаше думите, стояха застинали в зловеща усмивка.

— Ще видим кой ще бъде ухапаният този път.

Кал пристъпи още крачка напред.

Изригна огън. Заструи нагоре от плочките на широкия тротоар и по улицата се разнесе дим и стена от яркочервени пламъци. Преди да осъзнае, че няма топлина и нищо не изгаря, Кал политна назад с вдигнати ръце.

Смехът отекна в главата му, неудържим като пламъците. После и двете внезапно изчезнаха.

Улицата бе тиха, по плочките и сградите не се виждаше следа. „Номерата му нямат край“, напомни си Кал.

Събра смелост да пристъпи напред, през мястото, където бе горял илюзорният огън. Долови силна задушлива миризма, която се надигна и изчезна като парата от собствения му дъх. Мигновено я разпозна.

Сяра.



Горе, в стаята, която я караше да се чувства блажено щастлива заради огромното легло с пухкав бял юрган, Куин седна на красивото бюро с извити крака и лакиран плот, за да нахвърли на лаптопа си бележки за деня, информация и впечатления.

Харесваха й свежите цветя и малката синя купа с красиво подредени пресни плодове. В банята имаше дълбока вана с лъскави крака и снежнобяла мивка. Намери големи меки хавлии, два сапуна и много стилни малки шишенца с шампоан, крем за тяло и гел за вана.

Вместо скучните плакати серийно производство по стените висяха оригинални картини и снимки, за които на бюрото бе оставена дискретна реклама, в която се казваше, че са на местни художници, чиито творби могат да бъдат открити в магазин на главната улица.

Стаята бе пълна с неща, създаващи усещане за домашен уют, и осигуряваше високоскоростен интернет достъп. Куин си набеляза да резервира същата стая за новите си посещения, планирани през април и после през юни.

Бе постигнала доста през първия си ден, в който освен това бе и пътувала. Беше се запознала с двама от тримата ключови играчи и имаше уговорка за поход до Свещения камък. Вече усещаше атмосферата на града, поне донякъде. И вярваше, че е имала лично преживяване с проявление на неидентифицираната (все още) сила.

Имаше и голия скелет на статия за боулинга, която би свършила работа на приятелите й от списание „Аномалии“.

Не бе зле, особено ако се добавеше, че за вечеря хапна здравословна салата с пиле на грил в столовата на хотела, след като устоя на изкушението да погълне с наслада цяла пица и се задоволи с половин резен. И отбеляза страйк.

За свое лично съжаление, помисли си тя, докато изключваше компютъра, за да се приготви за лягане, устоя и на сексапила на Кейлъб Хокинс, а жадуваше за целувка.

Нима това не говореше за нейния изключителен професионализъм и себеотрицание?

Щом се преоблече по памучната тениска и клин, които й служеха за пижама, прояви достатъчно воля да се позанимава петнадесет минути с пилатес5 (е, добре, десет) и петнадесет с йога, преди да се пъхне под неустоимия юрган сред малка планина от пухени възглавнички.

После взе книгата от нощното шкафче и се вглъби в нея, докато очите й започнаха да се затварят.

Малко след полунощ отбеляза страницата в романа, угаси лампата и се сгуши в уютното си гнездо.

Както обикновено, моментално заспа.

Осъзнаваше, че сънува. Винаги бе приятно да се потопи в многоликия карнавален свят на съновиденията. За нея това бе като да изживее щуро приключение. Затова, когато се озова на криволичеща пътека през гъста гора, където лунната светлина обсипваше листата със сребрист блясък, а по земята пропълзяваха ивици мъгла, част от съзнанието й си каза: „Господи! Ето ни най-сетне тук“.

Стори й се, че чува напев, подобен на отчаян дрезгав шепот, но думите бяха неразличими.

Тя пристъпваше през езерата от мъгла, а въздухът приличаше на коприна. Напевът не стихваше и я привличаше. Една-единствена дума сякаш излетя от лунната нощ: Bestia.

Чуваше я отново и отново, докато следваше криволичещата пътека през копринения въздух и посребрените дървета. Изпита сексуална тръпка, горещ и неудържим порив, който се надигна в корема й към онова или онзи, чийто зов огласяше нощта.

Два пъти, а после и трети, въздухът сякаш прошепна: Beatus. Този шепот затопли кожата й. Тя ускори крачките си.

От озарения от луната гъсталак излетя черна сова и черните й криле раздвижиха спокойния въздух като мразовита хала, която я накара да затрепери. Дори в съня си изпита страх.

Докато леденият вятър свистеше, видя златист елен, проснат на пътеката. Кръвта от прерязаното му гърло се стичаше по земята и по нея проблясваха черни локви.

Сърцето й се сви от жалост. „Толкова младо създание, толкова невинно“, помисли си тя, приближавайки се плахо. Кой бе способен да стори това?

За миг мъртвите, изцъклени очи на елена се проясниха и добиха златист блясък като задницата му. Погледна я с такава тъга и такава мъдрост, че в гърлото й се надигнаха сълзи.

В този миг прозвуча глас, не в мразовития въздух, а в съзнанието й. Единствената дума бе: devoveo.

Дърветата бяха голи, със сковани от скреж стволове и клони, а сребристата светлина стана сива. Пътеката или самата тя се бе обърнала сега с лице към малко езеро. Водата бе мастиленочерна, сякаш дълбините й поглъщаха всяка светлина от небето и я задушаваха.

До езерото стоеше млада жена с дълга кафява рокля. Косите й бяха подстригани късо и тук-там стърчаха кичури. Бе наведена над брега и пълнеше джобовете на кафявата си рокля с камъни.