— Как ги намираш?

— Харесаха ми. Навярно се досещаш, че нямаше да си тук, ако не беше така.

— Тогава щеше да ми е далеч по-трудно с книгата, която искам да напиша. Носиш фамилията Хокинс, потомък си на рода, основал селището, което после се е превърнало в град. И един от ключовите участници в неотдавнашните необясними инциденти, свързани с града. Направих сериозно проучване за историята, слуховете, легендите и различните обяснения — каза тя и пъхна ръка в торбата, която й служеше едновременно за дамска чанта и за куфарче. Извади диктофон, включи го и го нагласи на масата между тях.

Усмивката й бе изпълнена с енергия и интерес, когато сложи бележника в скута си и отгърна на чиста страница.

— Е, кажи ми, Кал, какво се случи на седми юли хиляда деветстотин осемдесет и седма, деветдесет и четвърта и две хиляди и първа година.

Диктофонът го накара да изпита… неудобство.

— Направо по същество, а?

— Обичам да научавам нови неща. Седми юли е твоят рожден ден, както и на Фокс О’Дел и Гейдж Търнър, родени в същата година като теб, с които сте отраснали заедно в Хокинс Холоу. Прочетох статии за теб, О’Дел и Търнър, в които се твърди, че вие сте отговорни за инцидента, изправил на нокти местната пожарна на единадесети юли осемдесет и седма, когато началното училище пламнало, както и че заслугата за спасяването на живота на Мериън Листър, която е била в сградата по това време, е ваша.

Тя продължи да го гледа в очите, докато говореше. Стори му се интересно, че не се налага да прави справка в записките си и явно не се нуждае от миг почивка.

— Според първоначалните доклади вие сте били заподозрени в умишлено причиняване на пожара, но било доказано, че вината е на самата госпожица Листър. Получила е изгаряния втора степен на близо тридесет процента от тялото, както и мозъчно сътресение. Ти и приятелите ти, три десетгодишни момчета, сте я измъкнали навън и сте се обадили на противопожарната служба. В онази година госпожица Листър е била на двадесет и пет години, преподавателка на четвърти клас, без криминално досие и данни за психично заболяване. Вярна ли е цялата тази информация?

„Излага фактите в хронологичен ред“, забеляза Кал. Поне онези, които бяха известни. Но сред тях не присъстваше неописуемият ужас, когато бяха влезли в горящата сграда и бяха заварили симпатичната госпожица Листър да се хили идиотски и да тича през пламъците. Или какво бе да я гонят по коридорите, докато дрехите й горят.

— Получила е нервен срив — отвърна Кал.

— Очевидно. — Усмивката на Куин не изчезна, когато повдигна вежди. — Освен това, през същата седмица е имало десетина сигнала на телефон деветстотин и единадесет за домашно насилие, повече, отколкото през последните шест месеца в Хокинс Холоу. Имало е две самоубийства и четири опита за самоубийство, безброй нападения, три разказа за изнасилвания и шофьор, блъснал пешеходец и избягал. Няколко жилища и офиси са били вандалски опустошени. Никой, буквално никой от хората, замесени в което и да е от документираните деяния, няма ясен спомен за тях. Говори се, че в града е настъпила масова истерия или халюцинации, породени от неизвестна заразна болест, предавана чрез храната или водата.

— Доколкото си спомням, бях десетгодишен и изплашен до смърт.

Тя прие думите му с кратка лъчезарна усмивка.

— Разбира се. — Усмивката изчезна. — Бил си на седемнадесет през деветдесет и четвърта, когато през седмицата около седми юли е настъпила… да кажем, нова криза. Трима души са били убити, единият — обесен в парка, а никой не се е явил като свидетел или за да направи самопризнания. Имало е изнасилвания, побои и самоубийства, две къщи са били изгорени до основи. Има сведения, че ти, О’Дел и Търнър сте успели да натоварите някои от ранените и пострадалите в училищния автобус и да ги транспортирате до болницата. Точни ли са фактите?

— Поне дотук.

— Смятам да продължа. През две хиляди и първа…

— Моделът ми е добре известен — прекъсна я Кал.

— Повтаря се на всеки седем години — кимна Куин. — Трае седем нощи. Денем, доколкото ми е известно, нищо не се случва. Но от здрачаване до изгрев сякаш адът изригва. Едва ли е съвпадение, че тази аномалия възниква веднъж на всеки седем години, като започва на рождения ви ден. Седем се смята за магическо число от онези, които практикуват магия, черна или бяла. Ти си роден на седмия ден от седмия месец на хиляда деветстотин седемдесет и седма година.

— Ако знаех отговорите, щях да предотвратя онова, което се случва. Ако знаех отговорите, нямаше да разговарям с теб. Съгласих се на тази среща, защото може би… може би ти ще ги откриеш или ще ми помогнеш да ги открия.

— Тогава ми кажи какво се случи, кажи ми всичко, което знаеш със сигурност, дори и да ти се струва налудничаво.

Кал остави кафето, наведе се напред и се вгледа дълбоко в очите й.

— Не на първа среща.

„Остроумен е“, каза си тя с възхищение.

— Добре. Следващия път първо ще те поканя на вечеря, но сега би ли влязъл в ролята на екскурзовод, за да ме заведеш до Свещения камък?

— Днес вече е твърде късно за двучасов поход през гората. Няма да се върнем, преди да се стъмни.

— Не се страхувам от тъмнината.

Погледът му стана студен.

— Ще започнеш. Мога да те уверя, че в тази гора има места, където никой не би стъпил по тъмно, по което да е време на годината.

Ледена тръпка пропълзя по тила й.

— Виждал ли си някога момче на същата възраст, на която си бил ти през осемдесет и седма? Момче с тъмна коса. И червени очи. — Видя го да пребледнява и това издаде, че е поразен. — Виждал си го.

— Защо питаш?

— Защото аз го видях.

В този миг Кал скочи на крака, закрачи към прозореца и се загледа в горите. Светлината навън вече бе по-слаба, отколкото преди час.

Никога не бяха разказвали за момчето, мъжа или какъвто и образ да приемаше създанието. Да, беше го виждал, и то не само през кошмарната седмица на всеки седем години.

Беше го виждал в сънищата си. Беше го зървал за миг, с крайчеца на окото си или да се шмугва сред гората. Или с лице, притиснато към тъмното стъкло на прозореца на спалнята му… със зловеща усмивка.

Но никой, никой, освен него, Фокс и Гейдж не го бе виждал през интервалите.

Защо точно тя?

— Кога и къде го видя?

— Днес, малко преди да свия по пътя през гората. Притича пред колата ми. Изскочи изневиделица. Хората винаги казват така, но този път беше истина. Момче, а после куче. Накрая изчезна. След миг вече нямаше нищо.

Чу я да става и когато се обърна, се изуми да види ослепителна усмивка на лицето й.

— И това ти доставя удоволствие?

— Вълнуващо е. Носи тръпка. Въздействието беше невероятно. Изживях нещо, което може да се нарече лична среща със свръхестественото. Страшничко е, безспорно, но все пак вълнуващо. Подобни неща ме зареждат с енергия.

— Очевидно.

— Знаех, че там има нещо, и си помислих, че е голямо. Но да получа потвърждение още първия ден, това е като да намеря златна жила с първата копка.

— Не съм потвърдил нищо.

— Лицето ти го стори. — Куин взе диктофона и го изключи. Днес нямаше да узнае нищо от него. Кейлъб Хокинс наистина бе предпазлив. — Трябва да отида в града, да се регистрирам в хотела, да поразгледам. Би ли приел покана за вечеря днес?

Тя действаше със замах, а той сякаш бе готов да изчаква безкрайно дълго.

— Не е ли по-добре да си починеш? Ще поговорим за вечерята и за други неща в близките няколко дни.

— Харесват ми мъже, с които не се излиза лесно на глава. — Куин пъхна диктофона и бележника си обратно и чантата. — Ще имам нужда от палтото си.

Кал донесе палтото й. Обличайки го, тя дълго се взираше в мъжа срещу себе си.

— Знаеш ли, когато излезе да ме посрещнеш, в първия миг имах странно усещане. Стори ми се познат, сякаш сме се срещали и преди. Сякаш си ме очаквал. Беше много силно. Ти почувства ли нещо подобно?

— Не. Но може би съм бил твърде зает да си мисля: „По-хубава е, отколкото на снимката“.

— Наистина ли? Радвам се, защото страшно се харесвам на онази снимка. Благодаря за кафето. — Куин хвърли поглед към кучето, което тихо бе похърквало през целия им разговор. — Чао, Лъмп. Не се преуморявай.

Той я изпрати до вратата.

— Куин — каза Кал, докато гледаше как слиза по стълбите, — не се прави на смела и не тръгвай сама да търсиш Свещения камък. Не познаваш гората. Аз лично ще те заведа някой ден тази седмица.

— Утре?

— Не мога, графикът ми е претоварен. Вдругиден, стига да не бързаш.

— Почти винаги бързам. — Тя измина последните крачки до колата си заднишком, за да не го изпуска от поглед. — В колко часа?

— Да си уговорим среща тук в девет, при хубаво време.

— Дадено. — Куин отвори вратата на колата. — Впрочем, къщата ти подхожда. Момче от малък град с повече стил, отколкото претенциозност. Допада ми.

Кал я проследи с поглед, докато се отдалечаваше — странната и секси Куин Блек.

И дълго стоя навън, загледан в чезнещата светлина над гората, в която бе създал своя дом.