Тереза Медейрос - Крадец на сърца

Лявата вежда на адмирала се вдигна неодобрително.

— Защо не?

— Каква полза би имала дъщеря ви, ако спя в избата? Трябва ми подслон, от който да виждам прозореца й.

Луси веднага се закле, че през цялото време ще държи завесите спуснати.

Адмиралът промърмори нещо под носа си, но накрая се предаде.

— Предполагам, че ще може да се уреди. Имаме портиерска къщичка. Добрият Фен сигурно ще се разсърди, че го гоня, но…

— Ако този Фен не желае да поеме моята работа, ще се наложи да настоя на своето, сър.

— Добре, добре — кимна адмиралът. — Започвате утре сутринта. Смити ще ви връчи копие на дневния режим на Луси. Дъщеря ми става точно в шест и слиза на закуска точно в осем. От девет до единадесет е в библиотеката и преписва мемоарите ми.

— Уверен съм, че това е възхитително занимание.

Луси смръщи чело. В изразителния глас на мистър Клермон ясно се усещаше сарказъм. Добре, че баща й не улавяше подобни нюанси.

— Естествено — кимна адмиралът и продължи: — От единадесет и половина до тринадесет обядваме и Луси има достатъчно време да се подготви за евентуалните си обществени задължения следобеда.

Очите на Клермон, едва видими зад стъклата, потъмняха или поне така се стори на Луси.

— В случай, че няма такива задължения — продължи с гръмкия си глас адмиралът, — в петнадесет пием чай, а от шестнадесет до седемнадесет може да се посвети на дилетантските си рисувателни опити. След това се преоблича за вечеря, която ни сервират точно в деветнадесет. По това време аз често съм извън къщи, тъй като обсъждам стратегически въпроси с господата от адмиралтейството. В случай, че имаме гости, от Луси се очаква да изпълнява задълженията си на домакиня и по време на късната вечеря. Тя се сервира точно в двадесет и два. Естествено всички дейности на дъщеря ми се ограничават в рамките на обществените правила, които важат за момичета на нейната възраст и с нейното положение. Тя посещава следобедни чайове, балове, театрални представления, излети и други подобни. — Адмиралът, явно в добро настроение, благоволи да се усмихне на почтително слушащата го аудитория. — По моето скромно мнение продуктивният живот е щастлив живот. Вие сте съгласен с мен, или?

— Без съмнение. — Усмивката на Клермон изглеждаше искрена. Строгият месингов часовник на камината удари кръгъл час.

Луси се изправи и се поклони пред баща си.

— Мога ли да се оттегля, татко? Време е да се преоблека за вечеря.

Адмиралът погледна хронометъра си и кимна величествено. Луси беше стигнала почти до вратата, когато Клермон й препречи пътя. Тя беше принудена да отметне глава назад, за да отговори на погледа му. Топлите му пръсти се сключиха около нейните и той притисна здраво стиснатата й в юмрук ръчичка не към устните, а към сърцето си. Луси можа само да го изгледа унищожително, твърде шокирана от подобна интимност, за да изтръгне ръката си.

— Не се страхувайте, мис Сноу — проговори задушевно мъжът, но гласът му преливаше от подигравка. — Обещавам, че ще пазя живота ви като зеницата на окото си.

Занимание с текущата кореспонденция — 7.00 ч. Подреждане на визитните картички по ранг и азбучен ред — 12.30 ч.

Жерар Клермон се взираше изумено в разписанието на Луси. Изпълнено с акуратния военен почерк на иконома, то беше мушнато рано сутринта под вратата на портиерската къщичка. Както по всичко личеше, съставяйки дневния режим на дъщеря си, невероятният му работодател беше пропуснал някои от най-вълнуващите детайли. Например да преглежда вестниците, за да отбелязва къде се споменава името му, или да лъска месинговите копчета на униформата му. Жерар беше изненадан, че адмиралът не беше разписал минута по минута кога дъщеря му трябваше да използва нощното гърне.

— „Продуктивният живот е щастлив живот“ — повтори злобно той, смачка елегантния пергамент и го хвърли в огъня, който трябваше да прогони студа на есенната нощ.

Когато от хартията остана само пепел, той кимна доволно. В засенчените очи на момичето нямаше и капчица радост.

Той потърка замислено гладко избръснатата си брадичка и направи няколко крачки по стаята. Обзаведена също така спартански като помещенията в голямата къща, дългата, тясна стая в портиерската къщичка беше идеална за намеренията му. Никъде не се виждаха отрупани с възглавници дивани, в които човек можеше да се спъне, нямаше и порцеланови фигурки, които можеше да закачи с лакът. Само дървено легло със стар пухеник и износена, но функционална покривка, висок гардероб, кръгла маса, нощно шкафче и четири издраскани стола, вероятно изнесени от господарската трапезария. Нито следа от мрачния кочияш, който беше живял тук тридесет и една години и беше принуден да отстъпи жилището си на Жерар.

Грубите дъски на пода скърцаха под гневните му стъпки. Целият му грижливо изработен план беше отишъл на вятъра. Очакваше, че ще му възложат да охранява властния адмирал, прославения герой от войните, който отдавна беше прекрачил зенита на славата си. Как да осъществи плановете си, след като беше назначен за бавачка на една сладка госпожичка, която беше изцяло под ботуша на баща си? Адмиралът твърдеше, че искал да опази дъщеря си от Дуум, но Жерар хранеше подозрението, че старият иска по-скоро да се предпази от разкритията, които пиратът щеше да направи пред Луси, ако му се удадеше да я отвлече още веднъж.

Веднага беше разбрал, че Луси е единствената жена, която Лусиен Сноу търпеше в близост до себе си. Даже домашната прислуга се състоеше от бивши моряци, които някога бяха служили на корабите на адмирала, изпитваха страхопочитание към него и му се подчиняваха сляпо. Също като дъщеря му.

Колкото повече нарастваше гневът му, толкова повече портиерската къщичка около него се смаляваше. Високите стаи бяха просторни и в сравнение с досегашните му квартири почти луксозни. Но усещането за теснота се увеличи дотолкова, че черният дим и пламъците на огъня в камината се размазаха пред очите му и го заслепиха.

Той отвори с трясък вратата и избяга под лунната светлина, изпълнена с ароматите на есента. Въздъхна дълбоко и разпери ръце пред очите си, за да се увери, че не бяха кости на скелет.

Прокле слабостта си, извади от джоба си пура и я запали с надеждата ароматният дим да успокои треперещите му пръсти и опънатите до скъсване нерви.

Някъде далече излая куче — тъжно и все пак странно утешително. В сянката на тухления зид, който обграждаше малкото имение, мъжът отметна глава назад и огледа небесния свод. Добре познатите съзвездия танцуваха пред неспокойните му очи като късчета кристал. Те го бяха отвели на много места, някои екзотични, други опасни, трети замайващо красиви — ала никога не беше предполагал, че ще го доведат тук, в този град, в тази къща.

Той погледна сърдито към прозореца на втория етаж, където живееше адмиралската дъщеря. Той беше единственият на фасадата на жълтеникавата каменна къща, който имаше завеси, даже двойни, дантелени и от дамаска. Сега бяха вдигнати и разкриваха осветената вътрешност на стаята. Той бе поискал да живее в портиерската къщичка, за да не се излага на любопитството на домашните прислужници. Може би трябваше да потърси начин да използва лошия обрат на съдбата в своя изгода, вместо да се взира в прозорците на Луси, преследван от спомена за големите сиви очи и пълните устни, които никак не подхождаха на дребното й личице.

Припомни си хладните й пръсти, изискания светски тон, дръзките искри в прекрасните очи винаги когато го поглеждаше.

Той бе очаквал със затаен дъх тиранията на баща й да запали искри на непокорството в душата й. Но нищо такова не се получи. Луси се подчиняваше на баща си като добре дресирано кученце. Повтори урока си като таблицата за умножение, оповести равнодушно волята си да загине геройски в случай, че попадне отново в ръцете на Дуум. Жерар веднага си представи как събитията ще бъдат отбелязани час по час в дневното й разписание:

8.00 — устояване на мъченията

8.30 — скачане през борда

9.00 — изяждане от акулите

За уважаемия адмирал Сноу и за военната флота на Негово величество никоя жертва не беше прекалено голяма!

Хапещ дим изгори гърлото му и развали удоволствието от пурата. Той я изгаси със същата безогледност, с която Лусиен Сноу убиваше жизнеността на дъщеря си, и запрати крайчето надалеч в мрака.

В този момент горе на прозореца се появи силует и Жерар спря да диша. Ала много скоро лицето му помрачня. Момичето беше безтелесно като призрак, макар че под добродетелната нощница се очертаваха привлекателни женски извивки. Светлата коса, прибрана в две дълги плитки, блестеше на лунната светлина като сребро.

Тя се обърна в посока към портиерската къщичка и Жерар се запита дали пък не търсеше него. Това беше невъзможно, но той бе готов да се закълне, че погледите им се срещнаха в мрака. След минута тя дръпна завесите с гневно движение.

Ако не беше толкова зает да обмисля новия си план, Жерар можеше да изпита успокоение. Не искаше да отклонява вниманието си, но не забравяше нито за миг, че дъщерята на адмирала не е суха прахан, а влажен фитил върху бъчва с барут — горящ съвсем бавно, но непредвидим и опасен.