— Кит е моят помощник-коняр, Дора. Взех го със себе си да пази конете в случай, че желаеш да се разходиш из парка.

Лентите по шапката на Дора негодуващо потрепнаха.

— Днес е много горещо, за да се ходи пеш.

Кейн безразлично сви рамене. Дора пооправи чадърчето си и потъна в мълчание, изразявайки по този начин недоволството си. Кит злорадо забеляза, че Кейн не обръщаше никакво внимание на дамата.

За разлика от Дора, тя не се цупи дълго и се отдаде на удоволствието от яркия летен следобед, отново оглеждайки интересния пейзаж около себе си. Това бе единственият й шанс да разгледа Ню Йорк Сити, и макар да се налагаше да се примири с присъствието на най-заклетия си враг, възнамеряваше да се наслаждава на момента изцяло.

— Това е Сентръл Парк.

— Не разбирам, защо го наричат така. Всеки глупак може да види, че се намира в северния край на града.

— Ню Йорк се разраства бързо — поясни Кейн. — Сега, тук няма нищо, освен свободна площ, няколко стопанства и бараки. Но скоро градът ще запълни всичко и парка ще се окаже в самия център.

Кит искаше да отправи някоя скептична забележка, но Дора се извърна и я прониза с унищожителен поглед. Посланието ясно гласеше, че Кит не трябва да си отваря повече устата. Като нагласи на лицето си изкусна и лъскава усмивка, тя се обърна към Кейн и го погали по рамото с ръка, облечена в дантелена ръкавица.

— Байрън, не съм ти разказала още интересната случка с Шугър Плъм!

— Шугър… кой?

— Не си ли спомняш? Моят малък сладък мопс.

Кит се намръщи и потъна назад в седалката, наблюдавайки играта на светлосенки по залесената с дървета алея на парка, по която се движеше каретата. Погледът й попадна върху бонето на Дора. Защо някой би носил нещо толкова глупаво? И, защо не можеше да откъсне очи от него?

Две дами, возещи се в черно ландо, преминаха покрай тях в обратна посока. Кит забеляза, как жадно огледаха Кейн. Явно жените оглупяваха, когато го видеха. Трябваше да признае, че той знаеше как да се справя с конете, въпреки че това едва ли имаше значение за противоположния пол. Те бяха много по-заинтересувани от външността на един мъж.

Момичето се опита да го погледне обективно. Беше хубав, кучия му син, нямаше съмнение в това! Косата му бе с цвят на пшеница точно преди жътва и се къдреше отзад в края на яката му. Когато се обърна да изкоментира казаното от Дора, профилът му се открои на фона на небето, и Кит реши, че в него има нещо езическо, подобно на викинга, който бе видяла в едно списание — гладко високо чело, прав нос и агресивна линия на челюстта.

— … и тогава Шугър Плъм бутна с носа си малиновото бонбонче и вместо него избра лимоновото! Не е ли това, най-сладкото нещо, което си чувал?

Мопс и малинови бонбони! Жената беше проклета глупачка. Кит силно въздъхна. Кейн се обърна назад и я погледна.

— Нещо не е наред ли?

Тя се опита да бъде вежлива.

— Просто не харесвам мопсовете.

Кейн леко повдигна ъгълчетата на устата си.

— Това пък сега, защо?

— Искате ли честното ми мнение?

— О, разбира се!

Кит с отвращение спря погледа си върху гърба на Дора.

— Мопсовете са мекушави кучета.

Кейн се засмя.

— Това момче е нагло!

Кейн не обърна внимание на Дора.

— Предпочиташ мелезите ли, Кит? Забелязвам, че прекарваш много време с Мерлин.

— Мерлин прекарва времето си с мен, а не обратното. И все ми е тая, какво казва Магнус. Това куче е безполезно, като корсет в бордей!

— Байрън!

Кейн издаде странен, съскащ звук, преди да възстанови самообладанието си.

— Бъди внимателен! Не трябва да забравяш, че тук има дама.

— Да, сър! — промърмори Кит, въпреки че не разбираше какво общо има това, с присъствието на дамата.

— Това момче, не си знае мястото! — отсече Дора. — Аз бих уволнила всеки слуга, който се държи така безобразно!

— Значи, има късмет, че работи за мен, тогава!

Той не повиши глас, но намекът беше толкова очевиден, че Дора почервеня.

Отпред се появи езерото и Кейн дръпна юздите.

— Моят помощник-коняр е необикновен слуга — продължи той, сякаш нищо не се бе случило. — Той е последовател на Ралф Уолдо Емерсън.

Кит отмести погледа си от семейство лебеди, които плуваха между лодките, за да види дали не й се присмива, но Кейн бе съвършено сериозен. Вместо това, той положи ръката си върху гърба на кожената седалка и се обърна към нея.

— Мистър Емерсън, единствения писател ли е, който си чел, Кит?

Възмутеният гняв на Дора, направи Кит бъбрива.

— О, прочел съм всичко, до което успях да се добера. Бен Франклин разбира се, но него всеки го знае. Хенри Дейвид Торо, Джонатан Суифт. Едгар Алън По, когато съм в настроение. Не съм голям любител на поезията, но иначе, като цяло, имам ненаситен апетит.

— Разбирам. Може би просто не четеш правилните автори. Уолт Уитман, например.

— Никога не съм чувал за него.

— Той е от Ню Йорк. По време на войната беше санитар.

— Мисля, че няма да мога да се справя с поезията на един янки.

Кейн вдигна развеселено очи.

— Разочарован съм. Нима такъв интелектуалец като теб, би позволил на предразсъдъците си, да развалят впечатлението от истинската литература?

Той явно й се подиграваше и Кит незабавно се наежи.

— Много съм изненадан, че знаете дори и тези имена майоре, защото не ми изглеждате на голям поклонник на литературата. Предполагам, че с всички огромни мъже е така. Изглежда мускулите отиват в телата им, а за мозъка им, не остава нищо.

— Какво нахалство! — изстреля Дора и хвърли на Кейн многозначителен поглед от типа на „нали ти казах“.

Той я пренебрегна и продължи да изучава Кит с по-голямо внимание. Момчето имаше смелост, трябваше да му се признае. Не беше по-голямо от тринадесет години. На същата възраст, Кейн бе избягал от дома си. Тогава бе почти толкова висок, колкото сега, докато Кит бе нисък, малко повече от метър и петдесет.

Кейн забеляза, колко деликатни бяха чертите на мръсното му лице, което имаше сърцевидна форма, малко, почти чипо носле, невероятно гъсти мигли и тъмновиолетови очи. Жените биха дали всичко за такъв необичаен цвят, но на лицето на момче, те изглеждаха глупаво, и щяха да изглеждат дори още по-необичайно, когато Кит пораснеше и станеше мъж.

Момчето не трепна под изучаващия му поглед и Кейн почувства искра на възхищение. Смелостта му явно имаше връзка с изяществото на чертите му. Всяко момче, което изглеждаше толкова деликатно, би трябвало да умее да защитава себе си с юмруци.

И все пак, хлапето беше твърде младо, за да води самостоятелно съществуване, и Кейн знаеше, че би било по-добре да го изпрати в приют. Но дори и да смяташе идеята за най-разумна, разбра, че няма да го стори. Имаше нещо в Кит, което му напомняше за самия него на тази възраст. Той също беше борбен и упорит, и вървеше през живота, готов да раздава юмруци на всеки, който го закачеше. Ако изпратеше в сиропиталище това момче, щеше да е като да отреже крилата на птица, за да не може тя да лети. Освен това, малкият се справяше добре и с конете.



Желанието на Дора, да бъде насаме с любовника си, най-накрая победи омразата й към ходенето и тя помоли Байрън да я придружи до езерото. Там сцената, която той се надяваше да избегне, се разигра със скучна предсказуемост. Всичко бе по негова вина. Бе допуснал похотта да вземе превес над здравия разум.

Беше облекчение да се върне обратно при каретата, където Кит оживено разговаряше с мъжа, даващ под наем лодките, и две дами, очевидно работещи нощем и облечени в яркочервено, решили да се освежат преди работа. Хлапето със сигурност можеше да говори.



По-късно, след вечеря, Кит се разположи на любимото си място, пред вратата на конюшнята и положи ръка върху топлия гръб на Мерлин. Спомни си нещо странно, което бе казал Магнус, когато се беше възхитила от Аполон.

— Майорът няма да го задържи дълго.

— Защо, не? — бе попитала тя. — Аполон е истински красавец.

— Точно така. Но той не си позволява да се привързва към това, което обича.

— Какво означава това?

— Той подарява конете и книгите си, преди да се превърже твърде много към тях. Просто си е такъв.

Кит не можеше да си го представи. Това бяха неща, заради които живота си струваше. Но може би майорът не ценеше живота.

Посегна да се почеше по главата под шапката, и образът на розово-бялото боне на Дора ван Нес се появи пред очите й. То беше глупаво. Нищо повече от няколко парчета дантела и сатенени панделки. Но не можеше да си го избие от главата. Още повече, опитваше се да си представи, как би изглеждала самата тя с него.

Какво не беше наред с нея?

Издърпа от главата си оръфаната шапка и я бухна в земята. Мерлин я погледна учудено.

— Не ми обръщай внимание Мерлин. Всичките тия янки са ми размътили главата. Като че ли си нямам достатъчно друга работа, освен да мисля за някакви глупости.

Кучето се вторачи в нея с влажни, кафяви очи. Кит не искаше да си признае, че псето щеше да й липсва, когато се прибереше у дома. Мислеше за това как „Райзън Глори“ я чака. По това време догодина, щеше да е изправила плантацията на крака.

Решил, че кризата на тайнственото същество, наречено човек е приключила, Мерлин положи обратно глава върху бедрото на момичето. Тя лениво прокара пръст по копринената козина на дългото му ухо. О, как мразеше този град! Повдигаше й се от янките и непрекъснатия шум от движението по улиците — дори нощем. Повдигаше й се и от старата й филцова шапка, и най-вече й бе дошло до гуша от хората, които я наричаха „момче“.

Това беше жестока ирония. През целия си живот бе мразила всичко свързано с женствеността, а сега, когато я мислеха за момче, ненавиждаше това обръщение. Може би, нещо не беше наред с нея.

Разсеяно прокара пръсти през сплъстената си коса. Всеки път, когато днес, копелето-янки, я наричаше „момче“, стомаха й се свиваше на възел от болка и я обземаха неприятни чувства. Той бе толкова арогантен и толкова сигурен в себе си! Бе видяла пълните със сълзи очи на Дора, след като се върнаха от разходката при езерото. Тази жена беше глупачка, но Кит почувства моментна симпатия към нея. Поради различни причини и двете страдаха заради него.