— Какво има там? — и той посочи с глава към стената, където все още лежеше вързопа.

— Нищо ваше.

— Покажи!

Кит искаше да му се противопостави, но като се взря в лицето му, реши да не рискува, затова издърпа вързопа от тревата и бързо го развърза.

— Дрехи за преобличане, том с есетата на мистър Емерсън, както и револвера на баща ми — тя не спомена за билета за влака, обратно до Чарлстън, мушнат между страниците на книгата. — Както виждате, няма нищо ваше.

— Какво разбира момче, като теб, от есетата на Емерсън?

— Аз съм му последовател.

Ъгълчетата на устните му леко потрепнаха.

— Имаш ли пари?

Тя се наведе над вързопа да го завърже.

— Разбира се, че имам. Мислите ли, че съм толкова глупав, че да дойда в чужд град без нито един цент?

— Колко?

— Десет долара — отвърна тя предизвикателно.

— Няма да изкараш дълго в Ню Йорк с тях — щеше да е още по-критичен, ако знаеше, че тя има само три долара и двадесет и осем цента.

— Нали ви казах, че се оглеждах за работа.

— Това го чух.

Само да не беше толкова огромен. Тя се ненавиждаше, че трябва да направи крачка назад.

— По-добре да си тръгвам сега.

— Знаеш, че влизането в чужда собственост е нарушение на закона. Може би ще те заведа в полицията.

Кит не обичаше да я притискат в ъгъла, затова вдигна смело брадичка.

— Изобщо не ме интересува какво ще направите. Така или иначе, не съм сторил нищо лошо.

Байрън кръстоса ръце пред гърдите си.

— От къде си, момче?

— От Мичиган.

Той избухна в смях и тя се обърка. Но после разбра грешката си и побърза да я оправи.

— Хванахте ме. Всъщност съм от Алабама, все пак загубихме войната и не е нужно да разгласявам това.

— Значи, по-добре да държиш устата си затворена — усмихна се той. — Не си ли прекалено млад да носиш оръжие?

— Не виждам защо. Знам как да го използвам.

— Обзалагам се, че е така — той я огледа по-внимателно. — Защо напусна дома си?

— Там няма повече работа.

— А твоите родители?

Кит повтори историята, разказана на уличния търговец. Когато свърши, Байрън изглеждаше замислен. С усилие на волята тя успя да си наложи, да не се наежи под погледа му.

— Моят помощник-коняр напусна миналата седмица. Искаш ли да работиш за мен?

— За вас? — едва промърмори тя.

— Точно така. Ще получаваш нареждания от моя управител, Магнус Оуен. Той не е с белоснежна кожа, така че, ако ще оскърби твоята южняшка гордост, по-добре ми кажи сега и да не губим повече време — когато тя не отговори, той продължи. — Можеш да спиш в конюшнята и да се храниш в кухнята. Заплатата е три долара на седмица.

Кит упорито риеше земята с върховете на износените си ботуши. Мислите й трескаво се въртяха из главата. Ако бе научила нещо днес, то бе, че нямаше да е така лесно да убие Байрън Кейн, особено сега, когато видя лицето й. Работата в конюшнята му щеше да я държи близо до него, но щеше да направи задачата й двойно по-опасна. Но кога ли опасностите я бяха притеснявали? Тя пъхна палци в колана на панталоните си.

— Петдесет цента отгоре янки и имате помощник-коняр.



Стаята й над конюшнята миришеше приятно на коне, кожа и прах. Беше и комфортно обзаведена — с меко легло, дъбов люлеещ се стол и избелял килим, както и умивалник, който тя предпочете да игнорира. Най-много я интересуваше прозореца, който гледаше към задната част на къщата, откъдето можеше да наблюдава всичко.

Изчака докато Кейн изчезна вътре в къщата, събу ботушите си и се качи на леглото. Въпреки дрямката в конюшнята се чувстваше уморена. Но не успя да заспи веднага. Вместо това започна да се чуди, как би протекъл живота й, ако когато бе осем годишна, баща й не бе пътувал до Чарлстън и не му бе хрумнало да се ожени отново.

От момента, в който Гарет Уестън бе срещнал Розмари, си бе изгубил ума, въпреки че тя бе по-възрастна от него, и под ослепителната си външност на русокоса красавица таеше жестокост и егоизъм, забележими за всеки глупак. Розмари не криеше, че не понася децата и в деня, в който Гарет я доведе в „Райзън Глори“, под предлог, че новобрачните се нуждаят от уединение, тя изпрати осемгодишната Кит да прекара нощта в една постройка, до робските бараки. И никога не й позволиха да се върне обратно.

Ако момичето забравеше, че не е желано повече в къщата, Розмари незабавно й го припомняше с шамар или издърпване на ухото, затова Кит предпочиташе да се ограничава само до кухнята. Дори редките уроци, получавани от съседския възпитател, бяха провеждани в онази барака.

Гарет Уестън никога не се бе държал като особено любящ баща, но сега изобщо не забелязваше, че единственото му дете получава по-малко грижи, дори и от децата на робите. Той бе прекалено обсебен от красивата си, чувствена жена.

Съседите бяха потресени. Това дете расте като диво! Но дори и глупак, като Гарет Уестън трябва да знае, че не може да оставя така едно момиче да обикаля наоколо!

Розмари Уестън не се интересуваше от местното общество и пренебрегваше двусмислените намеци, че вече е време Кит да има гувернантка, или най-малкото прилични дрехи. Обикновено добросърдечните съседки подаряваха на Кит старите дрехи на дъщерите си и й четяха лекции за това, как трябва да се държи една истинска лейди. Кит пренебрегваше наставленията и разменяше роклите срещу панталони и момчешки ризи. Когато стана на десет, можеше да стреля, да се бие, да язди кон без седло и дори пушеше пури.

През нощите, когато самотата я потискаше, тя не преставаше да се самоубеждава, че новият й живот има не малко предимства, за обожаващо приключенията момиче. По всяко време можеше да се покачи на някое прасковено дърво в градината или да се люлее на въжето, вързано към гредите в плевнята. Работниците от плантацията я научиха да язди и да лови риба. Често на разсъмване се промъкваше в библиотеката, докато мащехата й още спеше, за да може без притеснение и наставления, да си избере желаната книга. Когато си ожулеше коляното или удареше крака, тичаше при Софрония в кухнята.

Войната промени всичко. Първите изстрели проехтяха до стените на форт Съмтер, месец преди четиринадесетия й рожден ден. Скоро след това, Гарет Уестън предаде управлението на плантацията в ръцете на Розмари и се записа в армията на Конфедерацията. Тъй като мащехата й не ставаше по-рано от единадесет и почти никога не напускаше къщата, „Райзън Глори“ започна да запада. Кит отчаяно се опитваше да замести баща си. Но войната сложи край на търговията с памук от Юга, а момичето бе прекалено младо, за да намери изход.

Робите избягаха. Гари Уестън бе убит край Шайло. Кит с горчивина узна новината, че е завещал плантацията на жена си. Момичето бе получило няколко години по-рано доверителен фонд от баба си, но това не означаваше кой знае колко за нея.

Не след дълго, войските на янките маршируваха през Ръдърфорд, като грабеха и изгаряха всичко по пътя си. Увлечението на Розмари по красив млад лейтенант от Охайо и последвалата й покана към него в спалнята, пощадиха къщата в „Райзън Глори“, но стопанските постройки вече бяха изгорени. Малко след капитулацията на генерал Ли в Апоматокс, се разрази епидемия от инфлуенца и отнесе живота на Розмари.

Кит бе загубила всичко. Баща си, детството си и начина си на живот. Остана само земята. Остана „Райзън Глори“.

Свита на кълбо върху тънкия дюшек, над конюшнята, собственост на Байрън Кейн, тя знаеше, че това бе всичко, което имаше и щеше да се бори за него. И възнамеряваше да си го върне с цената на всичко. Заспа, представяйки си колко хубав щеше да стане живота, когато „Райзън Глори“ най-накрая станеше нейна.



В конюшнята имаше четири коня: една двойка за екипажа и два за лов. На следващата сутрин, част от напрежението сковаващо Кит се разсея, когато единия кон с дълга елегантна шия завря нос в рамото й. Всичко щеше да бъде наред. Щеше да държи очите си отворени и да изчака подходящото време. Байрън Кейн бе опасен, но тя имаше предимство. Знаеше, че той е нейния враг.

— Името му е Аполон.

— Какво?

Тя се извъртя и видя млад човек с тъмна шоколадова кожа и големи изразителни очи, да стои от другата страна на ниската врата, която отделяше бокса от централната пътека на конюшнята. Той бе на малко повече от двадесет, висок, строен и с тесни рамене. До краката му търпеливо чакаше черно-бял мелез.

— Името му е Аполон. Любимият кон на майора.

— Не е за вярване — Кит бутна вратата и излезе от конюшнята. Кучето започна веднага да я души под критичния поглед на младия негър.

— Аз съм Магнус Оуен. Майорът каза, че те е наел снощи, след като те е хванал да се промъкваш в обора.

— Не съм се промъквал… Е, не точно. Твоят майор е много подозрителен, това е всичко — тя погледна надолу към мелеза. — Това куче, твое ли е?

— Да. Викам му Мерлин.

— Прилича ми на безполезно псе.

Магнус смръщи възмутено високото си чело.

— Защо обиждаш кучето ми, момче? Ти дори не го познаваш!

— Прекарах цялата вечер в конюшнята. Ако Мерлин беше истинско куче, това със сигурност нямаше да му хареса — обясни Кит, протегна ръка и почеса разсеяно мелеза зад ушите.

— Мерлин не беше тук снощи — осведоми я Магнус. — Той беше с мен.

— О, така ли? Е, аз може би съм предубеден. Янките застреляха кучето ми Фъргис. Най-доброто куче на света. Всеки ден скърбя за него.

Лицето на Магнус се смекчи малко.

— Как се казваш?

Тя замълча за миг, после реши, че ще бъде по-лесно да използва истинското си име. На полицата, зад главата му, Кит забеляза голяма кутия със смазка за кожа и сбруи Фини.

— Кит. Кит Фини.

— Много странно име за момче.

— Моите родители бяха големи почитатели на Кит Карсън10, този, който се бил с индианците.

Магнус изглежда прие обясненията й и премина към разясняване на нейните задължения, като помощник-коняр. След това отидоха в кухнята за закуска и той я представи на икономката. Едит Симънс бе пълна жена с оредяваща, почти сива коса и твърдо мнение по всички въпроси. Бе работила като готвачка и икономка при предишния собственик, и се бе съгласила да остане, когато разбра, че Байрън Кейн не е женен и няма кой да й се бърка в работата. Едит вярваше в пестеливостта, добрата храна и личната хигиена. Тя и Кит станаха врагове веднага.