Бет Харбисън - Клубът на анонимните шопинг маниачки

— О, моля ви, не говорете така. Тук не става въпрос за мен, за вас или господин Оливър. Честна дума, момчетата имат нужда да знаят, че някой ги обича и че нищо от това, което се случва, не е по тяхна вина.

— Нищо от кое? — скептично попита Дийна. — Напускаш въпреки договора и се опитваш да изкараш нас виновни?

Джос прехапа езика си, за да не изрече грозната истина, която работодателката й заслужаваше да чуе за собствения й живот, за съпруга й и за рехавата, измамна фасада, която обгръщаше лъжливото им всекидневие.

— Просто искам момчетата да знаят, че ги обичам — каза вместо това. — Смятам, че за тях това е важно.

— Не си приписвай измислени заслуги — сряза я Дийна с неприкрита омраза в гласа.

— Нищо не си приписвам! — възрази Джос. — Господи, нима не мислите, че за мен би било по-лесно да изгоря всички мостове след себе си и просто да си тръгна? Ако не се интересувах искрено от момчетата и не желаех най-доброто за тях, нямаше да ви моля да ми позволите да ги виждам поне от време на време.

— Което означава, че се смяташ за незаменима? — подметна високомерно Дийна, сякаш беше Савската царица.

— Което означава, че всеки, който ги обича, би трябвало да участва в живота им, поне отстрани, за да не останат с впечатлението, че светът е създаден, за да им бъде в услуга — изригна Джос, разтърсвана от гняв. — Тук не става въпрос нито за мен, нито за вас. Или поне не би трябвало.

— Просто се махай — размаха ръка Дийна. — Веднага ще се обадя на съпруга си и ще му кажа, че имаме нужда от нова детегледачка. Много ти благодаря, Джослин. Много ти благодаря.

Джос преглътна с усилие. Не бе свикнала на такива сцени.

— Вижте, наистина смятам, че трябва да поставим децата на първо място. Затова, ако от време на време…

— Казах ти да си вървиш! — изкрещя Дийна. — И имам предвид веднага, иначе още сега ще се обадя в полицията, кълна се. — Отправи й леден поглед. — Събирай си нещата и се махай от къщата ми. Не искам да те видя никога повече.

— Но… Още днес ли?

— Не! Още тази минута!

По дяволите! Къде да отиде? Какво да прави?

Всъщност какво значение има? Всяко друго място е по-добро от този дом.

— Давам ти един час — продължи Дийна. — Каквото не успееш да събереш, ще отиде за благотворителност. Или още по-добре — на боклука.

Само на Дийна Оливър би хрумнало, че сметището е по-добра кауза от благотворителността. Изкушението да й отвори очите за това, доколко няма понятие от нуждите на съпруга си, беше неустоимо. Но независимо от обзелата я ярост, Джос не можеше да се насили да изрече грозните думи.

Вместо това усети как в гърлото й засяда буца. Най-ужасното в цялата история беше, че тази жена се явяваше майка на две момчета, които Джос обичаше от все сърце. Особено едното.

— Бих ли могла поне да се сбогувам с децата? Не искам да мислят, че просто съм ги изоставила.

— Пак всичко опира до теб, нали? — презрително изсумтя Дийна.

— Не, само искам да знаят, че ги обичам. За тяхно собствено добро. — Погледна изкривеното от злоба лице на работодателката си и си помисли какво ли биха казали нейните високопоставени приятели, ако можеха да я видят в този момент. — Важно е да знаят, че хората могат да ги обичат дори когато са принудени да си тръгнат. — Струваше й се унизително да се моли за още няколко часа в тази къща, но усещаше, че трябва да настоява. — Моля ви, госпожо Оливър!

Дийна се изправи с пъхнати между пръстите на краката й тампони памук, изцапани с розов лак, и закуцука към нея.

— Слушай ме много внимателно, госпожичке. Казах ти да се махаш от къщата ми. Ако не го направиш до час, ще се обадя в полицията. Достатъчно ясно ли се изразих?

— Абсолютно — кимна Джос и преглътна буцата, заседнала в гърлото й. Нямаше да позволи госпожа Оливър да стане свидетелка на още едно нейно емоционално преживяване.

Извърна се и излезе от стаята спокойно и хладнокръвно, доколкото вълнението й позволяваше. Щом се озова извън обсега на ледения поглед на работодателката си, се втурна по стълбите и позвъни на Сандра, за да я попита дали може да пренесе багажа й и да й осигури подслон поне за няколко дни.

Събирането на вещите не й отне много време. Надявайки се, че Дийна няма да прояви излишно любопитство, влезе в кабинета и включи компютъра.

Действайки бързо, като всяка минута хвърляше нервен поглед през рамо, написа послание до момчетата:

Натисна бутона за изпращане и забърза надолу по стълбите, надявайки се да не привлече отново вниманието на стопанката на къщата.

Не трябваше да разчита на това.

— Спри! — изкрещя Дийна. Беше застанала на няколко крачки от входната врата, все още боса, но без тампоните от памук.

— Привърших със събирането на багажа — съобщи Джос и вдигна тежкия си сак. — Веднага ще се махна оттук. — Запъти се към изхода, но жената препречи пътя й.

Джос усети, че в гърдите й се надига страх. През съзнанието й се мярнаха сцени от долнопробни филми.

— Повишение на заплатата си ли искаш?

Като се има предвид, че момичето очакваше Дийна да извади нож и да го наръга смъртоносно, осмислянето на въпроса й му отне няколко минути.

— Повишение? Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, повече пари ли преследваш? Затова ли е цялата тази инсценировка?

— Съжалявам, но не ви разбирам. Каква инсценировка?

— Ами тази с напускането. Всъщност изобщо нямаше намерение да си тръгнеш, нали?

Това беше. Дийна се хващаше като удавник за сламка. Джос погледна чантата в ръката си.

— Напротив. Точно това смятам да направя.

— Увеличавам заплатата ти с десет процента.

— Какво?

— Добре, с двайсет. Плюс бонусите. — Очите й проблеснаха налудничаво, докато размишляваше. — Ще удвоя заплащането ти, ако работиш през почивните дни.

— Ами… това е наистина… много щедро от ваша страна. — И злокобно. Много, много злокобно. — Но не мисля, че ще промени решението ми.

Дийна местеше тежестта си от единия крак на другия и приличаше на враждебно настроен тийнейджър.

— Какво искаш, да ти се моля ли?

Ситуацията беше почти сюрреалистична.

— Не.

— Добре. Моля те, не си отивай. Ето, доволна ли си?

— Госпожо Оливър, не искам да ми се молите. Това няма да промени нищо.

Лицето на Дийна пребледня. Сякаш за първи път осъзна, че всичко, което Джос й бе казала, бе истина и детегледачката им действително напуска.

И само човек като нея би видял в това желание за печелене на повече пари.

— Не бих могла да се справя сама — каза тихо, почти шепнейки. — Не мога да се оправя с момчетата.

Джос бе обзета от чувство за вина и в момент на краткотрайна лудост си помисли, че трябва да остане и да защити децата от собствената им майка. Но не можеше. Никой не би могъл да се предпази от Дийна. Или пък от Кърт, ако трябваше да изложи проблема докрай.

— Те са добри деца — каза тя. — Особено Барт. Колин има нужда от повече дисциплина. — Това беше по-скоро констатация. — Но и двамата си имат своя потенциал.

— Не мога да го направя! — изкрещя истерично Дийна. — Не си тръгвай! Ти си единствената, която успя да се задържи у нас повече от три седмици! Мислех, че сме се договорили.

— Съжалявам — повтори Джос, чувствайки се съвсем неловко. — Няма да се получи.

— Ще ти вдигна заплатата с петдесет процента!

— Не, благодаря. — Трябваше веднага да се махне от този дом. Всичко й се струваше толкова зловещо. — Госпожо Оливър, време е да тръгвам…

— Но аз не знам какво да правя с децата! Чакай!

Нямаше начин да остане тук дори минута повече. Обърна се и закрачи към вратата, последвана от истеричния вик на Дийна:

— Не! Джос! Не си отивай!

— Довечера имам среща — заяви Сандра, докато влачеше един от куфарите на Джос от колата си. — Но бих могла да я отменя, ако искаш да постоя с теб.

— О, не ставай глупава! — Джос бе толкова благодарна на приятелката си, че на три пъти беше плакала, докато пътуваше към Адамс Морган. — Ще се оправя. Ще се обадя в агенцията, за да попитам дали биха могли да ми уговорят събеседване с някое семейство. Доста хора имат нужда от детегледачка, която да започне работа веднага, нали!