Замъкнаха багажа към стълбите на блока, в който живееше Сандра, и някакъв млад мъж, излизащ от съседния вход, се втурна към тях, поемайки куфара от ръцете й.

— Нека ви помогна, Санди. — Изглеждаше приятен, приближаващ трийсетте. Малко нисък и набит, с прилежно разделена на път коса и огромни сини очи, които придаваха особен вид на иначе обикновеното му лице. Но гледаше към Сандра, сякаш беше богиня.

— Благодаря ти, Карл, ще се оправя сама. — Тя махна с ръка към Джос. — Между другото, това е моя приятелка. Ще остане при мен за известно време.

— О, много ми е приятно — протегна ръка младият мъж. Беше мека и топла. Казвам се Карл Ейбрамсън. Живея в апартамента над Санди.

— Радвам се да се запознаем — отвърна Джос, загледана в лицето на Сандра за някаква индикация, че проявява интерес към него, но изражението на приятелката й говореше точно за обратното. — Надявам се, че ще се виждаме често.

Той кимна.

— Сигурни ли сте, че нямате нужда от помощ?

Сандра поклати глава.

— Ще се оправим. Но ти благодарим все пак.

— Виж, Санди — приближи се към нея той и заговори шепнешком за по-голяма увереност, макар че през цялото време чертаеше кръгове с върха на обувката си. — Чудех се, дали ще си свободна да отидем на кино този уикенд?

Сандра изглеждаше изненадана.

— Карл, толкова си мил. За мен би било удоволствие… — Забелязала обнадежденото изражение на лицето му, побърза да добави: — … но приятелят ми ще започне да ревнува. Наистина съжалявам.

— О, нищо. Но не можеш да ме обвиниш, че поне опитах. Трябваше да се досетя, че си имаш приятел.

Сандра пламна, но каза усмихнато:

— Благодаря ти.

Той я погледна още веднъж, после се обърна и тръгна по тротоара.

— Уоу! — прошепна Джос. — Този е хлътнал по теб до уши.

— Мислиш ли? — загледа се след него Сандра. — Забавното в случая е, че му хвърлих око още преди няколко месеца, когато се нанесе тук, но така и не събрах смелост да го заговоря. А сега, когато не изпитвам нищо, той непрекъснато търси контакт с мен.

— Бедното момче. Съвсем сигурно е, че сърцето му е разбито.

— Съмнявам се — изсумтя Сандра. — Хайде да вървим.

Щом спряха пред вратата на апартамента й, тя се обърна към Джос:

— Знаеш ли какво си мислех? Извинявай, ако не съм те разбрала правилно, но ми се струва, че вече не искаш да работиш като детегледачка на пълен работен ден.

Момичето се засмя:

— Всъщност е така! Но не мога да се сетя за друга работа, която може да ми осигури покрив над главата и сносна заплата в тежък момент като този.

Сандра смръщи вежди.

— Виж, както знаеш, аз имам една свободна стая. Можеш да останеш колкото си искаш, в случай че все пак решиш да потърсиш нещо друго.

— Господи, оценявам предложението ти, но не искам да те притеснявам — отговори Джос, трогната.

— Впрочем би ми било приятно да сме заедно. Живея сама в тази бърлога от доста дълго време. — Сандра се засмя. — Освен това имам интерес да те държа наблизо във връзка с бизнеса с обувки. Трябва да си ни подръка. Ти си единствената, която има представа от компютърен дизайн.

Джос усети как лицето й пламна.

— Много бих искала да се заема с това, защото може да се окаже шансът на живота ми.

— Значи е решено. Оставаш тук. Може да си намериш почасова работа, но през останалото време ще си на наше разположение. — Сандра протегна ръката си. — Сделка?

— Сделка — веднага се отзова Джос. Никога в живота си не се бе чувствала по-щастлива.

— След като се разбрахме, мога да тръгвам. И бездруго закъснявам. Може би тази вечер ще се окаже съдбовна за мен и Майк.

Съдбовна? О, не!

— Не искам да ви преча — каза Джос. — Бих могла да изляза или да отскоча до Лорна, когато се прибере от работа.

Сандра вдигна успокоително ръка.

— Не се тревожи за това. Майк има апартамент. Просто ми пожелай късмет.

Джос все още се притесняваше, че е застанала на пътя на приятелката си, но не искаше да спори.

— Късмет!



— Деби ще дойде тази вечер — съобщи Майк, като наблюдаваше Сандра над ръба на чашата си.

Споменаваше това име при всяка тяхна среща. Този път не бе изчакал да изминат дори три минути. Дали не се опитваше да й каже нещо? Трябва да го попита. Предишната Сандра беше прекалено свенлива, но новата действаше директно, право към целта. Самоуверено. Поне донякъде.

— Майк, отдавна исках да поговоря с теб по този въпрос.

— За Деби ли? — Изглеждаше така, сякаш знае какво ще последва. И го бе очаквал.

— Да. Нямаше как да не забележа, че я споменаваш някак преднамерено. Да не би да искаш да ми намекнеш нещо?

Лицето му придоби озадачено изражение.

— Аз… Не съм сигурен, че разбирам. Какво имаш предвид?

Самоуверено. Дръзко. Направо към целта.

— Имаш ли връзка с нея?

— Питаш дали ние…? — Майк имаше вид на човек, току-що паднал от стълба. — В какъв смисъл да имаме връзка?

— Питам дали ти е приятелка. Затова ли постоянно ми говориш за нея?

Почти можеше да види как върху лицето му застива маска на отчуждение. Ако не внимава, можеше да остане така завинаги.

— Не… Деби не ми е приятелка. — И после — това беше най-трудната част, додаде с глас, който би трябвало да звучи уверено: — Но мислех, че ти проявяваш интерес към нея.

— Аз? — Като корабокрушенка от „Титаник“, която с последни усилия се мъчи да се докопа до спасително парче дърво, преди да се предаде на ледената вода, Сандра се запита дали той не е от онези мъже, които искат да видят любовниците си с друга жена. Но знаеше, че не е. По-скоро е от онези момчета, които не искат да виждат приятеля си с друга жена. Бе хранила измамна надежда, ала в никакъв случай не беше глупава. Майк се беше изчервил.

— Значи не си обратна.

— Но затова пък ти си.

Той кимна, покри лицето си с ръце и изстена:

— Санди, толкова съжалявам.

— Кое, по дяволите, те накара да помислиш, че съм? — Разочарованието й мигом изчезна, пометено от възмущение. — Нима съм толкова непривлекателна за мъжете?

— Не, разбира се! Но дори и да беше, това не те прави автоматично лесбийка.

В него имаше нещо дразнещо и сега вече можеше да си го признае. Мразеше дребнавото му, винаги коректно отношение към всичко. Не беше склонен към обобщения.

— Но не в това е въпросът — побърза да каже той, най-сетне разкривайки някои свои уязвими страни.

— Не. Въпросът е във всичкото това време, през което си мислех, че ходим, а ти си се опитвал да ме пробуташ на някаква жена. — Сандра изсумтя презрително. — И при това дори не е хубава.

— Марго дори я намира за красива.

— Марго? Тя ли е любовницата й?

— Ами… не. Марго е… Марго е моята приятелка…

— Но аз си мислех, че…

— Някога се казваше Марк.

Сандра го изгледа мълчаливо, опитвайки се да си припомни дали случайно не бе попаднала на хапче с надпис „Изпий ме!“, след което се бе озовала в нереален, абсурден свят.

И все пак, дори да бе погълнала някоя от таблетките от „Алиса в Страната на чудесата“, пак не би могла да каже точно с кого разговаряше и какво означаваше всичко това…

— Добре. Схванах. — Това съвсем не отговаряше на истината. — Значи ти се опитваш да ми кажеш, че Деби е лесбийка…

— Точно така.

— … а ти си гей…

— Определено.

— После, Марго някога е била той, но сега е хетеросексуална и спи с теб. Въпреки че, технически погледнато, сега е жена, а ти си мъж.

— Д-да — кимна в знак на съгласие Майк. — Допуснах, че ще приемеш нещата по този начин. Макар всъщност да го направих само за разнообразие с надеждата, че нещата ще потръгнат и начинът ми на живот ще стане по-приемлив за майка ми. Истината е, че обикновено си падам по по-груби мъже.

— Аз също — каза тя. Господи, не можеше да повярва. Но не искаше да го обиди. В края на краищата не беше негова вината, че през цялото време си бе затваряла очите за истината. Разпери ръце и повдигна рамене. — Извинявай, просто се опитвам да си изясня всичко докрай.

Майк потисна напиращата усмивка.

— Съмнявам се, че ще успееш докрай, поне що се отнася до тази група.

Противно на волята си, Сандра се разсмя.

— Добре де, добре. Само дето не мога да разбера как можа да сбъркаш така по отношение на мен. Имам предвид, че през цялото време си мислех, че ти и аз…

Той й протегна ръка.

— Знам, знам и повярвай ми, чувствам се ужасно заради това. Какво мога да кажа? Когато преди доста години ми спомена, че се срещаш с жена, реших, че говориш за сексуалната си ориентация. Доверих се на заключения отпреди повече от петнайсет години, вместо да видя онова, което стои пред мен.

— Когато съм ти казала… какво? — Направо не можеше да повярва. Дали през цялото време Майк не я бе вземал за някоя друга? Наред с това, че изобщо не я бе обичал и дори не бе проявявал интерес към нея, дали не я бе сбъркал с Лили Маккълски или нещо подобно?