Очевидно обяснението й задоволи Нанси.

— Да си дойдем на думата. Празнуваме това, че най-сетне намерихме подходящо място за набирането на средства за благотворителния фонд. А сега да поговорим за твоето участие, а?

Хелън не беше в настроение за това. Винаги бе мразила подобни разговори, свързани с помощта й за каузи, които изобщо не подкрепяше. Но нямаше друг избор, освен да предложи най-доброто, на което беше способна, за да не донесе някакви негативи и да не посрами фамилията Захарис. А това бе нещо, което я караше да мрази този фалш още повече.

Когато сервитьорката изпълни поръчката им, Хелън вдигна чашата си към Нанси за тост за настоящия президент на благотворителната организация — неприятна, приличаща на жаба жена, която веднъж бе изразила мнение пред техни общи познати, че „Хелън е била и винаги ще си остане проста продавачка“, след което отпи глътка с намерението да е единствена.

След двайсетминутния монолог на Нанси за достойнствата на покойния предишен президент на фондацията Хелън се предаде и пресуши коктейла.

Защо не? Питието й позволяваше да прави нещо друго, освен да кима глуповато срещу Нанси и да се смее престорено на плоските й шеги.

Учудващо беше колко често й се налага да води такива разговори, които на всичкото отгоре я караха да се чувства неловко. Още по-учудващ бе фактът, че околните очевидно забелязваха досадата й. Въпреки това, незначителните брътвежи бяха част от живота й и докато Джим продължаваше да се катери все по-нагоре и по-нагоре по политическата стълбица, краят им изобщо не се виждаше.

Затова Хелън прие кръста си колкото може по-спокойно. Хората от обкръжението на съпруга й се движеха в кръг, преследвайки собствените си интереси. Много рядко можеше да се види някой — без значение на възраст, пол, раса или сексуална ориентация — който не би минал и през трупа на родната си баба, за да достигне заветната си цел.

Всяка, която твърдеше, че не плаща висока цена за удобния живот на домакиня, беше изгубила разума си.

Нанси не спираше да говори.

Продължавайки да се усмихва, Хелън направи знак на сервитьорката да й донесе още едно питие.

По-късно щеше да си изпати, задето бе изключила телефона си.

Отпусна се върху облегалката на коженото кресло в отдела за обувки в магазин „Ормондс“ — наградата й за двучасовата среща с Нанси Кабът — и започна да върти из съзнанието си мисълта за гнева на съпруга си така, както допреди малко бе премятала между пръстите си бижуто, което бе решила да си купи.

Той мразеше, когато не можеше да се свърже с нея.

Тя, от своя страна, ненавиждаше, когато успяваше да я намери. А напоследък това се случваше все по-често и по-често. Без значение къде се намираше или какво правеше, телефонът й сякаш звънеше винаги в най-неподходящия момент.

Един път, когато бе натоварена с консервирани храни от Гръцката православна църква за една от обществените трапезарии, спря за момент да се полюбува на спокойната красота на новия витраж, изобразяващ Благовещение. В този момент телефонът й звънна.

Друг път, докато едва балансираше с книжните пакети, пълни с екологично чисти продукти — единствените, които Джим консумираше в последно време, поддавайки се на поредната мода, държеше едновременно дамската си чанта и ключовете и се опитваше да прекоси дългата алея до входната врата, телефонът й отново се раззвъня. Тъй като бе включен на вибрации, неочакваното движение я стресна толкова силно, че бе изпуснала торбата с яйца.

Веднъж поднасяше току-що затоплена на микровълнова фурна домашно приготвена пилешка супа на прикован към леглото пациент в болницата, когато мобилният й отново я накара да подскочи така, че заля с бульона пациента и което в случая не бе толкова важно — новите си лачени обувки.

Дори днес, по време на обяда й с Нанси, Джим й се обади, с което увеличи броя на безсмислените разговори от един на два, само за да й каже, че има късно съвещание и няма да се прибере за вечеря, така че нямало смисъл да го чака.

Нанси на няколко пъти бе отбелязвала колко е мило от негова страна, че си прави труда да я уведоми. Ала тя не владееше езика на Джим, следователно нямаше представа, че късно съвещание означава, че ще се прибере у дома, ухаейки на мартини и нечий чужд парфюм.

Струваше си към психологията да се изучава и раздел Лицемерие.

Джим Захарис (кръщелното му име беше Деметриус, но той бе решил, че звучи прекалено етническо за американски политик) беше харизматичен младши сенатор на Мериленд, но се готвеше за агресивно нашествие към по-висок пост. В град като Вашингтон всичко, което върши една политическа фигура или пък съпругата му, трябваше да бъде искрено и той не искаше Хелън да го излага.

Да, подобно на много други брилянтни, но глупави мъже наивно вярваше, че собствените му прегрешения остават невидими, като в същото време не преставаше да се притеснява какво прави съпругата му, докато е сред обществото.

Откакто се бе омъжила, тя никога не бе давала и най-малък повод за скандал. Никакви случайни запознанства в басейна, никакви лесбийски истории… нищо.

Което не означаваше, че си няма своите тайни. Но ги пазеше, заровени дълбоко в нея.

Междувременно бе сключила сделка още в деня на сватбата си, когато бе прекалено наивна, за да си дава сметка за цената. Не ставаше въпрос за живота й на заможна домакиня, а за нещо много по-лошо. Беше един вид трофей, което я задължаваше винаги да изглежда добре, от време на време да участва в благотворителни акции, понякога да обядва с останалите дами от висшето общество в клуба, да спонсорира различни прояви и — което беше най-важно от всичко — да си държи устата затворена, докато душата й се разпадаше на части.

И тя бе станала обезпокоително добра във всички тези преструвки.

— Хелън!

От размишленията я изтръгна нечий бодър, весел глас. Извърна се и видя Сузи Хауъл, председателката на градския съвет, придружавана от дъщеря си.

— Сузи.

— Спомняш си Луси, нали? — каза Сузи, сочейки към тийнейджърката с подпухнало лице и сплъстена коса, обезцветена от честото използване на силните бои, предлагани напоследък по магазините.

Момичето изглеждаше съвсем не на мястото си в скъпия магазин „Ормондс“ и което беше странно, очевидно си даваше сметка за това.

— Да, разбира се. — Хелън бе забравила името на дъщерята и бе благодарна, че майката сама го спомена. — Как си, Луси?

— Много…

— Тя е много добре — прекъсна я Сузи, отправяйки й поглед, който можеше да е много по-изразителен, ако лицето й не бе сковано от толкова много ботокс. — Всъщност приеха я в университета „Маями“ в Оксфорд, Охайо. Била си там, нали?

О, не. Това не беше разговорът, който Хелън би желала да води. Най-малкото сега, когато беше още замаяна от обяда с Нанси Кабът.

— Естествено — отвърна, надявайки се двете да не усетят миризмата на шампанско в дъха й. След това, тъй като вероятно майката и дъщерята знаеха много повече за мястото, отколкото тя, додаде: — Ходила съм, докато учех в колежа.

— А, значи не си завършила образованието си в „Маями“?

— Не. Посещавала съм го в ученическите си години. Преди цял век.

— Виж ти — промълви разочаровано Сузи. — В такъв случай, къде си завършила?

Хелън си помисли, че би трябвало да си води бележки относно измислената си история.

— В университета „Маршал“ — отговори, защото Дейвид Прайс бе учил там и го бе посещавала достатъчно често, за да познава добре неговото студентско градче.

Дейвид Прайс, любовта на живота й, докато бе преценила, че заслужава повече, и го бе изоставила.

И наистина бе получила точно това, което заслужаваше.

— Намира се в Западна Вирджиния — завърши, усещайки меланхолията в собствения си глас.

— Западна Вирджиния! — Сузи я погледна, сякаш току-що й бе съобщила, че е учила някъде в страна от Третия свят. — Мили боже, как едно възпитано момиче от Охайо се е озовало там?

— Уместен въпрос — усмихнато отвърна Хелън.

— Аз пък не искам да ходя в Западна Вирджиния — изсумтя към майка си Луси, без дори намек за извинение, че би могла по този начин да засегне другата жена.

Това беше отношението към Западна Вирджиния на местните хора, все още вкопчени в закостенялото разбиране, че там живеят само беззъби туземци, които се женят за братовчедите си.

Сузи се разсмя на забележката на дъщеря си, давайки болезнено ясно да се разбере, че споделя нейното презрение към подобна възможност.

— Не се притеснявай, миличка, няма да се наложи. — После се обърна към Хелън със сияеща усмивка: — Би ли написала препоръчително писмо за дъщеря ми? Имам предвид, до университета „Маями“ в Оксфорд, Охайо.

— С удоволствие. — Какво друго би могла да отговори? Нищо. Нейната работа беше единствено да казва „да“. — Но — додаде бързо — може би препоръката на Джим ще има повече тежест?

Радостен блясък озари очите на Сузи.

— Смяташ ли, че ще се съгласи да го направи заради нас? — Съвсем ясно беше, че това бе имала предвид още от самото начало, така че Хелън нямаше за какво да се притеснява.

— О, сигурно. — Всичко щеше да направи, стига името му да се разнася наоколо. Често му се налагаше да слага подписа си под документи, към чието съдържание нямаше никакво отношение.