— Да я отворя, а? — извика Джейк към Резников. — Лесно е да се каже. Обаче нямам лост за разбиване.

— Използвай ножа си. Когато свършиш, го хвърли във водата.

Без да каже и дума, Джейк извади ножа от калъфа и се зае с кутията. Отварянето й бе много по-лесно, отколкото бе предполагал. И кутията, и гвоздеите бяха изработени от долнопробен материал. Вече бяха започнали да хващат ръжда.

Той смъкна капака и го захвърли настрани. В останките от кутията лежеше плътна, непрозрачна полиетиленова чанта. Приклекнал досами земята, Джейк внимателно разряза чантата с върха на ножа. Щом свърши, прибра ножа обратно в калъфа.

— Не — извика Резников. — Хвърли ножа в морето.

— Имам още работа с него.

Руснакът се поколеба за момент, после додаде остро:

— Продължавай. Но няма да забравя за ножа, Джейкъб.

— Доста си нервен за човек, който държи снайпер.

— Виждал съм те, когато се развъртиш — отвърна Резников, — в онази кръчма в Калининград. Освен за Кайл Донован, беше много поучително и за мен.

— Слез на земята — изръмжа Джейк. — Ти си двойно по-бърз от мен.

— Някога и аз си мислех така. Сега не искам да пробвам.

Джейк се зарови в полиетилена, докато извади отвътре мокро опаковано парче с размери около три на четири фута и дебело не повече от един фут. Изключително внимателно той сряза широката лента, която придържаше краищата на подгизналата опаковка.

От отвора проблесна ослепителна светлина.

— Хвърли ножа във водата! — кресна Резников.

Джейк погледна нагоре към хълма. Не можеше да види очите на другия мъж, но снайперът изглеждаше стабилен в ръцете му. Светлата му коса проблясваше на слънчевата светлина в оттенъците на кехлибара. Снайперът нямаше блестящи участъци, които да привличат вниманието. Той не беше предназначен за изложба, не беше и предмет на съвременното военно изкуство. Беше създаден да върши работа, а работата му беше да убива.

— Мисля, че под тази опаковка има още — каза Джейк.

— Тогава ще ти се наложи да използваш зъбите си. Ножа, Джейкъб. Веднага.

Джейк хвърли ножа във водата. Той потъна извън полезрението му. Джейк бавно се обърна обратно към кутията. За първи път в живота си не изпитваше нетърпение да види кехлибара, който лежеше в уютното си гнездо от въздушни мехурчета и полиетилен. Джейк започна да отстранява опаковката, докато остана единствено кехлибарът.

Приличаше на отрязан къс от слънцето.

В ръцете му горяха стотици отсенки на златистото. Въпреки че Джейк отбеляза необикновеното умение на неизвестния творец, който бе създал кехлибарената мозайка, по тялото му мина тръпка на благоговение. Косъмчетата на ръцете му настръхнаха в първичен рефлекс.

Той вдигна мозайката и я наклони първо на едната, после на другата страна. Слънчевите лъчи пробягаха по повърхността й. Върху ослепително златистото късче с червен кехлибар бе гравирана изящна главна буква R. Над нея се намираше едната от короните на Романови, също от червен кехлибар — обикновена, но не и непретенциозна. Пищният червен кехлибар свидетелстваше за присъствието на една от най-великите владетелски фамилии в историята на човечеството.

Велики и отдавна мъртви. Мощта бе сабя без надеждна ръкохватка и с много смъртоносни остриета.

— Оригинал ли е? — извика Резников.

— Истинско или фалшиво, това нещо е дяволски необикновено — отвърна Джейк отчетливо и завъртя панела, поглъщайки го с очи, сякаш наистина излъчваше топлина.

Светлината, стремежът към богатство и гордостта са в основата на света. Това е едно доказателство за вечна сила, което само потвърждава колко преходна всъщност е силата. Вижте моето име и узнайте колко съм велик… или колко велик бях, защото аз съм мъртъв, а с мен и моята империя.

— Оригинал ли е? — попита руснакът.

— По дяволите, Петя, как бих могъл да знам?

— Недей да проверяваш търпението ми.

— В момента не бих могъл да проверя нищо. Принадлежностите ми са в пикапа. Слез долу и го погледни сам.

Моля те, добави безмълвно Джейк. Само за секунда влез в обсега ми. Само една секунда.

— На място ли си? — извика високо Резников.

— Какво… — подхвана Джейк. После спря.

Въпросът не беше насочен към него. Беше отправен към жената, която излезе от прикритието си на по-малко от двадесет фута разстояние с пистолет в ръка.

Изведнъж нещата започнаха да се подреждат. За съжаление беше твърде късно.

— Здрасти, Джоунс — поздрави Джейк. — Тъкмо се питах как Резников ще слезе по този хълм, без да свали мерника си от нас. Но вече знам. Сигурно си пъхнала проследяващо устройство в раницата на Онор, докато плачеше на рамото й.

Марджи се усмихна.

— Но разбира се. Тя толкова прилича на Кайл. Толкова е наивна.

Онор погледна Марджи и й се прииска само да сключи пръсти около нежната й шия. Вбесяваше я мисълта, че самата тя бе довела враговете на Кайл право при него.

— Наивна, а? — избъбри Джейк. — Но и това е повече от онова, което си ти.

— И каква съм аз?

— Глупава. Наивността може да се надживее, докато глупостта лежи дълбоко в човек, до мозъка на костите.

— Значи аз съм глупава? Кой държи оръжие и кой не?

— Е… — проточи Джейк, докато се изправяше.

— Да не ставаш! — кресна Резников към Джейк. — Да не махаш ръце от панела. Седиш на земята с краката напред. Веднага!

Въпреки че английският на Резников ставаше по-лош от напрежението, не беше проблем да се схване мисълта му. Джейк седна.

Зад прикритието на панела той освободи краката си от неудобните плавници. После хвана панела и зачака Марджи да демонстрира глупостта си, като се приближи близо до него. Без да си дава вид, той я наблюдаваше съсредоточено, докато тя минаваше покрай Кайл, съвсем близо до обсега на по-младия мъж.

Не го прави, Кайл, помисли си напрегнато Джейк. Петя все още е насочил снайпера към Онор.

— Нямам такова намерение — каза Кайл. — Научих се да разпознавам кога ме предизвиква. Не бих я докоснал и с тояга.

Джейк въздъхна прикрито. Очевидно Кайл бе стигнал до дъното, без да си загуби ума. Това беше едно от нещата, които Джейк харесваше у Кайл: когато в нещата не бе замесен чаталът му, той беше доста умен. Разбира се, същото нещо можеше да се каже и за другия мъж — Дж Джейкъб Малори.

С ъгълчето на окото си Джейк наблюдаваше Марджи. Тя избра позиция между самия него и Кайл. Това означаваше, че ще обърне гръб на Онор, но явно литовката не се притесняваше от този факт. Пистолетът й бе недвусмислено насочен към двамата мъже.

— Готова съм, Пьотър — извика тя.

Резников бавно свали снайпера. Той знаеше много добре, че най-опасният за него момент е, докато се спуска по склона, защото през това време няма да може да си служи с пушката.

Джейк също го знаеше. Искаше му се да извика на Онор да помълчи още мъничко, само още една минута, докато Резников съсредоточи съзнанието си върху стръмния склон и престане да мисли за всичко друго. Но да каже това, означаваше да привлече вниманието към Онор.

А това бе последното нещо, което би искал да се случи. Така че той продължи да седи безмълвно, докато под водолазния костюм избиваше студена пот и се стичаше на струйки по тялото му.

Със снайпера в едната ръка, вдигнал другата за равновесие, Резников започна да се спуска по склона. Джейк го наблюдаваше с такова наситено напрежение, че можеше да го реже с нож. Обикновено движенията на руснака бяха координирани като у гимнастик, но в момента мускулите му се бяха стегнали от продължителното лежане върху студените скали. На третата крачка той залитна, но мигновено се овладя и вдигна поглед към хората долу.

Никой не беше помръднал.

Още по-внимателен с отломките от скали, Резников отново се отправи надолу. Марджи може да беше проявила глупостта да повярва на Резников — или той на нея, — но наистина разбираше от тактика. Малко търкаляне по склона, подобно лавина, и руснакът вече нямаше да й се пречка.

Кракът на Резников се подхлъзна, закрепи се и отново се подхлъзна. Беше загубил равновесие. Ругаейки, той полетя към земята.

Онор мигновено дръпна въдицата и запрати примамката с всичката си сила. Осем унции и тройно по-тежка кукичка се удариха с тъп звук в главата на Марджи. Тя залитна и извика от болка и изненада.

Джейк се изправи със скоростта на светкавица. С едно бързо движение на ръката си той просна Марджи в безсъзнание на земята, грабна пистолета й и го насочи към Резников.

Кайл вече бе върху руснака.

— Махай се оттам! — изкрещя Джейк с насочен пистолет. — У мен е пистолетът на Марджи.

Последва бъркотия от колене и лакти. После Кайл се изтърколи настрана и се изправи на крака. От устата на руснака излизаха свистящи звуци и нищо повече.

— Не се притеснявай за него — изхриптя с усилие Кайл. — В момента единствената му грижа е да вдиша малко въздух.

Самият Джейк си пое въздух, после издиша.

— Кайл! — извика Онор. — Добре ли си?

— Изморен. Жаден. Отвратен. Изненадан. Кога се научи да хвърляш въдица?

— Джейк ме научи.

Кайл погледна мъжа, който закачваше пистолета на Марджи на пояса на водолазния си костюм.

— Научил си я да хвърля въдица? Трябва да си някакъв… хм, учител.

Тонът му подсказваше, че е обърнал внимание на факта, че Резников говореше за тях двамата като за любовници.

— Може би тя е дяволски схватлива ученичка.

Той се приближи до Резников и го изгледа скептично. Без предупреждение, ръката на Джейк се издигна във въздуха и се озова върху главата на руснака. Той издаде приглушен звук и се отпусна.

— Завържи ги, преди да се съвземат — каза Джейк и се обърна към лодката. — Трябва да се обадя на едно място.

— На Елън? — попита Онор.

— Да. Не се притеснявай. Ще направя добра сделка. Когато свърша, брат ти ще бъди герой.

— А какво ще стане с Марджи и Петя? — попита Онор.

— С кого? — попита Джейк иронично.