— Влез вътре и хвърли едно око на ехолота — нареди Джейк, без да свали бинокъла. — Трябва да знам как изглежда дъното. Ако открия нещо, ще ти кажа.

Онор влезе в кабината и превключи долния екран от морската карта на ехолота. Тя се взираше в яркия синьо-червен екран, докато лодката припълзя по-близо до острова. Джейк избра много плитък ъгъл за достъп. Всеки път, когато дълбочината се променяше с повече от няколко фута, тя произнасяше цифрата на висок глас, за да стигне през отворената врата до кърмата.

— Четиридесет и четири, четиридесет и един, тридесет и два — много бързо спада. Двадесет и пет, двадесет, четиринадесет. Девет!

Джейк постави лоста на заден ход и угаси част от инерцията.

Онор вдигна поглед и се задъха. Назъбената скала беше достатъчно близо, за да я докосне с ръка.

— Джейк, скалите!

— Виждам ги. Можем да се приближим още, ако се наложи. Под корпуса все още има достатъчно вода. Какво показва радарът?

— Остров точно пред нас, какво друго?

— Зад нас — изскърца й той.

Тя си наложи да гледа в екрана на радара, вместо в застрашителната скала. Там също имаше някакъв остров. Опита се да си спомни името му. Но в главата й напираше само чувството за поражение, болезненото усещане, че е била много близо до нещо, но не го е докоснала.

— Виждам също малкия остров, покрай който минахме, за да се доберем дотук — докладва Онор. — Онзи, ненаселения, отляво, на около една миля разстояние. Знаеш ли за какво говоря?

— Да.

Джейк знаеше също, че в радарната сянка на острова можеше доста сполучливо да се скрие малка лодка, но не виждаше смисъл да го изтъква. Онор изглеждаше достатъчно нещастна, за да прибавя още към нейните притеснения.

Освен това не можеше да бъде сигурен, че ги преследват. Може би беше параноик и се притесняваше от някаква обикновена точка в ъгъла на радарния екран. Скорошният му допир със света на Елън явно беше довел до това. Не му харесваше да се движи в среда на фалшиви усмивки, скрити мотиви и тайни цели.

Той нагласи курса така, че да заобиколи носа на малка скала, после се вмъкна в кабината и седна на пилотското място. Онор гледаше през прозореца. Празнотата в изражението й подсказваше реда на нейните мисли.

Джейк й подаде бинокъла. Тя го пое безмълвно и започна да оглежда брега на максималното увеличение, което можеше да понесе стомахът й.

Тумороу бавно си пробиваше път към малкия нос на острова. От другата страна се намираше плитък залив, където по време на отлив вероятно изпъкваше миниатюрен бряг, но в момента имаше прилив. По стръмния склон повяваше лек бриз. Елите се спускаха чак до бреговата линия и протягаха бодливите си зелени ръце над водната повърхност.

— Спри! — каза внезапно Онор.

Джейк нямаше спирачки, но направи каквото можа. Той премести лоста на неутрална позиция, после на задна скорост за няколко секунди и след това отново на неутрална. Лодката се понесе по течението. Той я управляваше по-скоро с лоста, отколкото с щурвала, и я държеше толкова неподвижна, колкото му позволяваха вятърът и течението.

Бреговата ивица се простираше на около тридесет фута разстояние отляво на лодката. Дълбочината беше шестнадесет фута. Джейк наблюдаваше Онор, визьора на ехолота и брега. Без да сваля бинокъла от очите си, тя дръпна крилото на страничния финестрин и се наведе през него.

— Какво има? — извика той.

— Не знам. Върни се на мястото, където елите се спускат до водата, колкото можеш по-близо.

Джейк погледна вляво и видя гъста горичка от млади ели. Внимателно върна лодката назад, докато се изравни с дръвчетата. Изведнъж дъното на моторницата подскочи на бодната повърхност.

— Това е — каза Джейк и върна назад. — Тук има риф. Ако се приближа още малко, ще се кача на скалите.

Онор издаде звук на безсилие и се наведе още повече през прозореца. Тя ожули лактите си в усилието си да вижда по-добре. Брегът беше на десет фута разстояние, елите се поклащаха от вятъра, а лодката се полюшваше неуморно по развълнуваните води.

— Не мога да видя дали е… — подхвана тя. После издаде звук на изненада. — Това е кислородна бутилка!

Джейк не виждаше нищо, освен тила й и скалистия бряг, към който се приближаваха с всяка изминала секунда. Той погледна дъното и взе решение. Можеше за кратко време да хвърли котва. Поне се намираха откъм заслонената страна на острова, докато вятърът не променеше посоката си.

Включи на заден ход, после превключи на неутрална позиция.

— Ще пусна котва тук.

Онор почти не го забелязваше, докато той отиде на носа и хвърли котвата. Звукът от двигателя секна. Тя продължи да се взира през бинокъла с надеждата да види брат си, докато очите я заболяха.

Виждаше единствено редките проблясъци на метал, там, където кислородната бутилка лежеше под прикритието на дръвчетата.

— Кайл! — извика Онор. — Тук ли си? Добре ли си? Кайл! Чуваш ли ме?

Отговориха й само въздишките на вечнозелените дървета и неуморният плисък на вълните в скалите.

— Знаеш ли как да си служиш с пистолет? — попита Джейк.

Онор се отдръпна от прозореца толкова рязко, че си удари главата.

— Знам основните неща, защо?

— Колко основни?

— Крайчето с дупката в края трябва да сочи към целта. Не бива да затваряш очи, когато натискаш спусъка.

— Това са най-основните неща — той се наведе и отвори някакво отделение под масата. — Умееш ли да се прицелваш?

— Ще се справя по-добре, ако завържа пистолета за края на въдицата и го хвърля като примамка.

Ъгълчето на устните му се изби в неохотна усмивка.

— Обзалагам се, че би го направила — той се изправих пистолет в ръка и се насочи към кърмата. — Ще взема това с мен.

— Кое? — тя видя черното оръжие и се забърза след него към кърмата. — Защо ти е това нещо? — изрече, изведнъж пискливо, тя, докато той напъхваше пистолета във водонепропусклива чанта и я закачи с каишка на кръста си. — Кайл няма да те застреля! Защо ти е пистолет?

Джейк вдигна очи. На лицето му нямаше и помен от усмивка.

— Нямам намерение да стрелям срещу скъпоценния ти брат. Обещах ти да не го наранявам. Моята дума може да не означава нищо за теб, но за мен не е така.

— И аз имах предвид същото нещо — кимна Онор и докосна ръката му, покрита с неопрен. — Ти не си застрашен от Кайл. Тогава защо ти е пистолет?

— Защото съм нервен тип.

— По дяволите, Джейк, какво криеш от мен?

Той просъска нещо под носа си и надникна в гневните, тревожни очи на Онор. Щеше да бъде толкова по-лесно и за двамата, ако тя му имаше доверие. Но тя не му вярваше.

— Според Елън Лазарус — рече й Джейк — двама руснаци са били изпратени да се погрижат за Кайл. Единият от тях е изхвърлен мъртъв на брега. Другият не е. По-добре ли се чувстваш, след като ти го казах?

— Не — ръцете на Онор се сключиха около раменете на Джейк. Беше поразена от напрежението и силата в него. — Ако има… убиец, който те чака, не слизай на брега!

Когато Джейк осъзна, че тя се притеснява за него толкова, колкото и за брат си, част от напрежението се изпари от тялото му.

— Ти не разсъждаваш особено трезво, скъпа. Някой трябва да провери онази кислородна бутилка — той се наведе и я целуна бързо и грубо. — Не се разстройвай само защото аз съм притеснен. Аз съм параноик, помниш ли? Това означава повече да не висиш по леерите и да не викаш Кайл.

Тя прехапа горчиво устни, но не се възпротиви.

— Стой тук, докато се върна за теб — нареди Джейк. — Ако чуеш изстрели, включи радиото на честотата на бреговата охрана и остани там, докато видиш някой от тях или от тюлените да се качва по въжената стълбичка. Не се опитвай да слезеш на брега. Разбра ли?

— Не мога ли да ти помогна?

— Разбира се. Ако видиш някой друг, освен мен или Кайл, пусни сирената на лодката.

— Имах предвид да сляза с теб на брега. Мога да понеса студената вода за няколко ярда.

— Ще се изненадаш колко бързо те превзема. Но даже да можеш да я понесеш, искам да останеш на лодката.

— Но…

— Спомняш ли си нощта, в която претърсиха къщата на Кайл? — прекъсна я Джейк.

— Да.

— Не се промъквай към мен — каза той простичко. — В противен случай и двамата ще съжаляваме. Разбра ли?

— Не, но все пак ще остана на лодката — възкликна Онор. — Поне ако някой от вас с Кайл няма нужда от мен. Тогава ще направя каквото смятам за най-добре, включително да сляза на брега.

Това не беше точно отговорът, който Джейк искаше да получи, но беше за предпочитане пред пълния отказ. Той стъпи на планшира и се спусна по въжената стълбичка. Двадесетте фута до сушата не си заслужаваха да слага плавници. Гмурна се толкова дълбоко във водата, колкото му позволяваха възможностите. Когато се добра до скалистия бряг, установи, че грубите обувки не му осигуряваха почти никаква защита, но в момента не разполагаше с ботуши за катерене.

Ругаейки и залитайки по хлъзгавите камъни, Джейк си пробиваше път между бодливите, гъвкави ели. Не му отне много време да открие кислородната бутилка, прикрита сред зелената растителност. На цилиндъра бе гравирано име: Кайл Донован.

Без да помръдне, Джейк огледа гъстата растителност наоколо. Нямаше и следа от отъпкана пътека между дърветата, нито от примитивен лагер, прикрит сред зелената гора.

Нямаше също и труп.

Джейк прехвърли наум бреговата ивица за места, на които можеше да се скрие зодиак. Що се отнасяше за самия остров, не бе забелязал много места, където можеше да се скрие човек, а още по-малко да си направи лагер.

Джейк излезе от укритието на елите и се насочи към върха, като следваше плитката гънка на пролома. Тя продължаваше до самия връх на острова, който беше около двеста фута в най-високата си част. Джейк не отиде чак дотам. След кратко и мъчително изкачване се насочи към друга редица ели.

И се озова точно пред дулото на двадесет и два калибровия пистолет на Кайл.