Елизабет Лоуел - Кехлибареният бряг

Джейк я погледна косо.

— Да не би да сте търговец?

— Не, дизайнер съм. Мъжете от семейство Донован не биха позволили наивни жени да скитат по големия свят и да купуват необработени скъпоценности.

— Много умно от тяхна страна.

— Въпрос на гледна точка.

— Брат ви не се е изгубил в Дисниленд.

Онор присви устни. Телефонът иззвъня. Тя посегна към него с облекчение. Ако отново беше някой репортер, щеше с удоволствие да му затръшне слушалката.

— Донован.

— Здрасти, Онор. Как си?

От слушалката прозвуча дълбокият, нетърпелив, заглушен от разстоянието глас на най-големия й брат.

— Чувам те така, сякаш се намираш на друга планета — каза тя.

— Петропавловск, автономна област Коряк.

— Я повтори?

— В Източна Русия съм, при мои приятели, които не живеят тук. Полуостров Камчатка.

Онор стисна здраво слушалката, а в изтънелия й глас се долавяха страх и надежда.

— Откри ли Кайл? — попита сковано.

— Не.

— Полицията — също.

— Полицията! Да не си им си се обаждала, след като ти казах да не…

— Нямаше нужда — прекъсна го тя. — От три дни ченгетата дебнат като лешояди около къщата на Кайл. Какво става?

Слушалката мълчеше. Тя почти дочуваше мислите, които пробягаха в съзнанието на Арчър.

— Какво искаха? — попита я накрая.

— И те като теб не отговарят на въпроси. Само ги задават.

— Какви въпроси?

— Коя съм аз, какво правя тук, кога последно съм видяла Кайл, кога последно съм се чула с него, дали съм получавала някакви пратки…

Джейк внимателно остави парчето кехлибар обратно в кутията и я сложи на бюрото.

— … дали познавам човек с два липсващи пръста на лявата ръка… — нареждаше Онор, сякаш рецитираше заучен урок.

На Джейк му идваше да изкрещи. Всяка нейна дума му казваше повече, отколкото той искаше да знае за Кайл, за Онор, за кехлибара… но не и всичко. Тя беше или изкусна актриса, която знаеше къде е скрил кехлибара Кайл, или невинна жертва, подмамена в игра за професионалисти.

Надяваше се да е актриса. Но без значение дали беше невинна или виновна, Онор оставаше единственият шанс за Джейк да открие липсващия кехлибар.

— … дали съм сигурна, че нито съм виждала, нито съм чувала Кайл — продължи тя с монотонен глас, — кога се е върнал, защо не се е свързал с мен, когато е кацнал в Сиатъл…

— Какво? — прекъсна я Арчър. — Кога Кайл е…

— Питай ченгетата — сопна се рязко тя. — Това е тяхната версия, не моята. Не съм виждала и косъм от Кайл. Доколкото разбирам, паспортът му е минал през Сийтак. Предполага се, че и той е бил с него.

Брат й избълва поредица от афгански ругатни.

— Сигурна съм, че щях да се съглася с теб, ако говорех този език — изсумтя тя. — Какво става?

— Провери ли пощата на Кайл?

Онор стисна здраво слушалката.

— Пак те питам: какво става?

— А телефонния секретар?

Линията натежа от напрежение и тишина. Както Винаги, Арчър изчака по-малката си сестра.

— Да и пак да — процеди тя през зъби.

— И?

— Не и пак не.

— Продължавай!

— Би било добре, ако знаех какво търся.

— Брат си. Спомняш си го, нали? Кайл, с невероятните очи и очарователната усмивка.

— И откраднатия кехлибар — каза язвително тя.

— Моля?

— Откраднат. Кехлибар.

— Какъв кехлибар?

— Питай ченгетата.

— Това ли е всичко, което казаха? — долетя гласът ми Арчър. — Откраднат кехлибар?

— Да.

— Обработен или не?

— Не ми казаха. Какво е имало в пратката, която изчезна с Кайл?

— Кой е казал нещо за изчезнала пратка с кехлибар?

— Ченгетата.

— Лошо — изсумтя Арчър. — Някой разпространява небивалици.

— Не си и помисляй за мен. Не си ми казал нищо друго, освен да дойда тук и да чакам. Вярно ли е това?

— Кое?

— Наистина ли Кайл е изчезнал с краден балтийски кехлибар на стойност един милион долара?

— Не знам. Така ли казват ченгетата?

— Това намекват — изрече тя отчетливо. — Има разлика. Разлика между това да ти задават въпроси и да те обвиняват за нещо. А Лоуи? Той къде е?

— Когато се чухме за последно, беше все още в Литва.

— А Джъстин?

— В Калининград — каза Арчър. — Фейт с теб ли е?

— Не. Връща се от Токио в Сан Франциско. Пътьом ще остане няколко седмици в Хаваите.

— Благодаря ти, господи!

— Какво искаш да кажеш?

— Имам предвид, че ти и твоята близначка създавате повече проблеми заедно, отколкото разделени.

— Същото може да се каже за Лоуи и Джъстин — изрече тя натъртено. — Но погледни на нещата откъм добрата им страна.

— Каква е тя?

— Мама можеше да има три дъщери. Фейт4, Онор и Частити5.

Представяш ли си колко по-лошо би се чувствал със сестра на име Частити?

За изненада и на двамата брат й се разсмя.

— Благодаря ти. Имах нужда от това.

— От какво?

— От смях.

Усмивката на Онор беше тъжна като очите й.

— Арчър?

— Да.

— Смяташ, че все още е жив, нали?

Тишината бе по-изнервяща отвсякога. Тя притаи дъх в очакване.

— Докато не видя трупа… — гласът му заглъхна.

— Да. — Тя рязко пое въздух. — Кайл не е крадец или убиец.

Тишината се проточи. Онор почувства по тялото си студени тръпки.

— Арчър?

— Кайл е мислил с хормоните си.

— Какво означава това?

— Някаква досадна никаквица му е взела ума.

— Искаш да кажеш, че Кайл обича тази жена достатъчно, за да открадне заради нея? — попита Онор.

Затвори очи и зачака със затаен дъх отговора на Арчър. Последваха безмълвие и тишина. Мина доста време, докато брат й уморено изруга и разпръсна тишината. Представи си как той прокарва пръсти през тъмната си коса — жест, който издаваше чувство на неудовлетвореност, присъщо на всички мъже в семейството.

— Не знаем какво се е случило — въздъхна той. — Доказателствата срещу Кайл изглеждат сериозни. Твърде сериозни, по дяволите. Почти като…

Гласът му отново заглъхна в тишината.

— Продължавай — каза тя. — Кажи ми, че не вярваш на твърденията на полицаите.

— Че е крадец?

— И убиец.

— Каквото и да се е случило, смятам, че обясненията, които чух, са нагласени.

— Защо мислиш така?

— Прекалено е дълго и заплетено, за да ти го обясня. Просто ми имай доверие.

— Но…

— Претърси ли лодката? — прекъсна я Арчър.

— За нещо, дълго шест фута и два инча6, като брат ми, така ли? — попита тя мило.

— Няма значение. Искам да се върнеш вкъщи.

— Какво? Та аз току-що пристигнах.

— Заминаваш и толкова.

— А лодката на Кайл?

— Забрави тази работа. Дори когато е завързана за кея, Тумороу не е в твоята категория. Събирай си багажа, Хорнет7. Прибирай се вкъщи и продължавай да проектираш дребните си украшенийца за Фейт.

Онор ненавиждаше този прякор. Мразеше също да я третират като човек, който по цял ден се мотае без работа.

— Арчър, ти…

— Ако ченгетата отново ти досаждат, преди да си тръгнеш — не й даде възможност да се изкаже той, — насъскай срещу тях някой от адвокатите на Донован интернешънъл.

— А какво да правя с репортерите? — попита напрегнато тя.

— Без коментар.

— Няма проблем. И без това не зная нищо.

— Точно това е идеята. И си стягай багажа.

— Но…

Отсреща вече нямаше никого. Възмутена, Онор затвори. По-скоро в ада щеше да завали сняг, отколкото тя примирено да си събере багажа и да замине. Не беше вече ученичката, която изпълнява заповеди.

— Проблеми ли има? — обади се Джейк.

Онор подскочи. Беше забравила, че не е сама. Обърна се рязко. Джейк стоеше на няколко стъпки от нея и държеше местния вестник в ръце. Тя се запита дали бе прочел смесицата от половинчати истини и спиращи дъха хипотези за мистериозно изчезналия труп на Кайл Донован и липсващия кехлибар. Това бяха новините от сутрешното издание на Патриот.

— Роднини — отвърна тя кратко. — Не можеш да живееш с тях, а те не желаят да живееш без тях.

Джейк издаде някакъв звук, който можеше да е проява на съчувствие, но беше трудно да се каже. Тя предпочете да повярва, че ръмженето издава симпатия. Нуждаеше се от това. Най-големият й брат мълчеше като риба, ченгетата смятаха любимия й брат за измамник и убиец. Този неин любим брат бе изчезнал безследно… а тя щеше да взима уроци по риболов.

Всичко беше с главата надолу.

— Готова ли сте да разгледаме лодката? — попита делово Джейк.

— Защо не? Всичко друго се обърка.

— Ентусиазмът ви нараства с всяка изминала минута.

— Това е разбираемо. Толкова съм развълнувана.

Черните му вежди се повдигнаха.

— Дадохте обява за инструктор по риболов, нали?

— Да. Извинете. Малко съм уморена.

— Изглеждате ми така, сякаш бихте изпили чаша кафе — съгласи се той. — Има ли кухня на лодката ви?

— Мисля, че да.

— Мислите, че да — той поклати глава. — Отдавна ли имате тази лодка?

— Не. Брат ми… я остави.

Това обяснение прозвуча неубедително дори и за Онор. Тя изпитваше ужас от малки бързоходни лодки и мразеше риболова, както Джейк скоро щеше да открие. Тогава сигурно щеше да се чуди защо й се иска да се научи да управлява лодка и да лови риба.

Може би мазохизмът щеше да му се стори единственото логично обяснение.

— Аз… — тя преглътна и продължи: — Все още е мъчително за мен. Предпочитам да не говоря за това.

Джейк не беше изненадан. Без значение колко невинна изглеждаше, Онор криеше нещо. Той също.

— Хайде. Да видим тази ваша лодка.