— Отнася се за Моли.

За миг му се стори, че в очите й се мярна някаква несигурност.

— И какво за нея?

Кевин пристъпи в стаята и зачака покана да седне. Такава не последва.

Явно нямаше лесен начин да го каже, а и той не възнамеряваше да търси такъв.

— Искам да се оженя за нея. Истински. И бих желал да получа благословията ти.

Вместо очакваната усмивка, получи високомерно повдигане на вежди.

— И откъде се взе това желание?

— Обичам я и искам завинаги да стана част от живота й.

— Разбирам.

Лицето на Фийби запази безстрастното си изражение. Явно беше страхотна на покер. А може би Моли не й бе казала за любовта си към него. Толкова типично за нея да се опита да го предпази, като крие чувствата си от сестра си.

— Тя ме обича. — Признанието му не впечатли Фийби. — Сигурен съм, че ще бъде щастлива да го чуе — опита отново Кевин.

— О, не се и съмнявам, че ще бъде. Поне в началото.

Температурата в стаята спадна с поне десет градуса.

— Какво искаш да кажеш?

Тя стана иззад бюрото. Имаше сурово изражение, което никак не подхождаше на някой, обут в пластмасови сандали с нарисувани динозаври.

— Знаеш, че искаме Моли да бъде щастлива.

— Както и аз. Затова съм тук.

— И съпруг, за когото тя ще бъде на първо място.

— Точно такъв ще получи.

— Струва ми се, че вълкът много бързо си смени козината.

Кевин не смяташе да се преструва, че не разбира думите й.

— Трябва да призная, че ми отне известно време, за да осъзная, че футболът не е всичко на този свят, но любовта ми към Моли промени изцяло възгледите ми за живота.

Изражението й на хладен скептицизъм, когато заобиколи бюрото, не вещаеше нищо добро.

— А какво ще кажеш за бъдещето? Всички знаят колко си отдаден на отбора. Веднъж каза на Дан, че след като прекратиш активната си състезателна кариера би искал да станеш треньор. Той е останал с впечатлението, че някой ден смяташ да бъдеш част от ръководството. Все още ли имаш подобни намерения?

Кевин не смяташе да лъже.

— Няма нищо лошо в това, човек да прави планове за бъдещето си.

— Не, разбира се, че няма. — Фийби скръсти ръце. — Хайде да бъдем честни — Моли ли искаш, или „Старс“?

Всичко в него застина и кръвта сякаш се смрази в жилите му.

— Надявам се, че нямаш предвид това, което си мисля.

— Да се ожениш за сестрата на собственичката на отбора, е най-лесният и сигурен начин да си осигуриш място в ръководството на отбора.

Сега студът скова и костите му.

— Казах, че съм дошъл, за да получа благословията ти, но не и че се нуждая от нея. — Кевин се обърна, за да си тръгне, но следващите думи на Фийби изплющяха като камшик по гърба му.

— Ако се доближиш отново до нея, можеш завинаги да се простиш със „Старс“.

Той се извърна, не вярвайки на ушите си. Очите й бяха студени и решителни.

— Не се шегувам, Кевин. Сестра ми изстрада достатъчно и аз няма да позволя да я използваш за осъществяването на бъдещите си кроежи. Стой далеч от нея. Можеш да избираш: или Моли, или „Старс“. Няма да получиш и нея, и отбора.

26

„Дафни беше в отвратително настроение. Не можеше да се отърси от мрачните мисли, дори когато печеше любимите си овесени курабийки с ягоди. Те я преследваха и докато разговаряше с мишока Мърфи, който преди няколко седмици се пресели в гората. Дори купчината блестящи и съвсем новички монети, които подрънкваха в розовата й раница, не изпълваха душата й с радост. Искаше да изтича в дома на Мелиса, за да се развесели, но приятелката й уреждаше пътуването си до Париж с новия си приятел жабока Лио.

Тъгата и гадното настроение на Дафни бяха заради Бени, който много й липсваше. Той понякога я вбесяваше, но си оставаше най-добрият й приятел. Само че вече не беше най-добрият й приятел. Дафни го обичаше, но той нея — не.

Тя подсмръкна и изтри очите си с ремъка на електрическата си китара. Занятията в новото му училище започваха днес и той навярно толкова бе потънал в забавления, че дори и не се сещаше за нея. Вместо това си мислеше колко точки ще отбележи и за всички онези млади зайчета, които вечно висяха край игрището с предизвикателни секси горнища, опитвайки се да го съблазнят с чуждестранните си дрънканици, пухкави устни и подскачащи гърди. Момичета, които не го разбираха като нея, които се впечатляваха от славата, парите и зелените му очи. Празноглави хубавици, които не подозираха, че той обича котки, а понякога и да купонясва; не мрази пуделите чак толкова, колкото си мисли, и обича да спи, сгушен до нея, отпуснал ръка върху…“

Моли откъсна листа от жълтия скицник. Предполагаше се, че това трябва да е началото на новата история за приключенията на зайчето — „Дафни се вкисва“, а не „Дафни — новата звезда на Далас“. Младата жена зарея поглед през Поляната на косовете и се зачуди как човек може едновременно да е толкова щастлив и нещастен.

Тениската, която бе постлала върху тревата, се бе смачкала под босите й крака. Беше на Кевин. Докато я приглаждаше, Моли се опита да се съсредоточи само върху хубавите неща в живота си.

Благодарение на новия договор, най-после имаше финансова сигурност за пръв път, откакто се бе отказала от наследството си, а сюжетите за нови книги направо извираха от главата й. Всички места в лагера и пансиона бяха заети и колкото повече отговорности възлагаше на Ейми и Трой, толкова по-успешно се справяха влюбените младоженци.

Обичаха мястото не по-малко от нея и я бяха помолили да помисли върху идеята да преустрои тавана в удобен апартамент, където двамата да живеят през цялата година. Искаха пансионът да е отворен и през зимата за скиорите и любителите на моторни ски шейни, както и за гости от града, които биха се радвали на зимна почивка сред природата. Моли с радост одобри предложението им. За съжаление, когато Кевин набираше персонал за лагера и пансиона, не бе забелязал тези, които бяха под носа му.

Мразеше се, задето й липсваше толкова много. Той вероятно дори не се сещаше за нея. Е, толкова по-зле за него. Тя му бе предложила най-скъпоценния дар — любовта си, а вместо да го грабне, Кевин най-нехайно го бе захвърлил като нещо ненужно и незначително.

Младата жена грабна скицника си. Ако не можеше да работи върху „Дафни се вкисва“, поне щеше да направи списък на Трой с нещата, които трябва да напазарува в града. Ейми печеше за чая новия си специалитет — пясъчни тарталетки, които всъщност бяха шоколадови тарталетки със зелен кокосов крем и разтопени бонбони. На Моли щеше да й липсва помощта на Лили за гостите, ала най-вече щеше да й липсва нейното приятелство. Настроението й малко се подобри, когато си помисли колко са щастливи Мелиса и жабокът Лио.

Чу зад гърба си шум и остави скицника. Някой от гостите бе открил тихото й пристанище. Сутринта вече бе правила резервации за ресторанта, черта карти за антикварните магазини и голф игрищата, спря една течаща тоалетна, закова един счупен прозорец и помогна на някои от децата да съставят списък за играта „Търси се“.

Примирена с неизбежното, Моли се извърна и… видя Кевин да заобикаля оградата в дъното на поляната.

Дъхът й секна. Рамките на сребристите му очила „Рево“ блестяха на слънцето, а вятърът рошеше косата му. Беше облечен в панталони цвят каки и светлосиня тениска. Когато приближи, тя видя, че отпред е отпечатана снимка на Дафни.

Куотърбекът се закова на място и се втренчи в нея. Младата жена седеше насред поляната със скръстени крака, слънчевите лъчи струяха върху голите й рамене, а две жълти пеперуди, все едно панделки за коса, пърхаха около главата й. Тя беше като сбъднат сън — сън, пропъден от реалността — копнеж и мечта за всичко, което досега не бе осъзнавал, че му е липсвало и от което отчаяно се нуждаеше. Тя беше неговата приятелка и довереница, любовницата, която караше кръвта му да кипи. Щеше да бъде майката на децата му и верен другар и утеха в дните на старостта. Тя беше радостта на сърцето му.

И същата тази жена се взираше в него, сякаш беше миризлив скункс, току-що изскочил от гората.

— Какво искаш?

Къде се дяна ентусиазираното: „Целуни ме, тъпчо!“? Доообре… Той свали очилата си и пробута една от неотразимите си плейбойски усмивки.

— Е, как са нещата?

Наистина ли бе изрекъл това? Не й се бе причуло и наистина бе изтърсил: „Как са нещата“? Ако имаше нещо по-тежко подръка, с най-голямо удоволствие щеше да го фрасне по самодоволната физиономия.

— Супер. Хубава тениска. А сега се омитай от собствеността ми.

Нямаше и следа от жената, когато му бе пожелала всичко най-хубаво, когато за последен път бяха заедно.

— Аз, ъъъ… чух, че може би ще продадеш лагера.

— Обмислям го, но засега не съм намерила време за това.

— Може би ще го купя обратно.

— А може би няма да го купиш. — Тя стана. Няколко стръка трева бяха полепнали към краката й, които той толкова обичаше да гали. — Защо не си на тренировъчен лагер?

— Тренировъчен лагер? — Кевин пъхна очилата си в джобчето на тениската.

— Всички ветерани би трябвало да се явят тази сутрин.