— По дяволите. Предполагам, че в такъв случай здравата съм го загазил.

— Фийби ли те изпрати тук?

— Не точно.

— Тогава какво става?

— Исках да поговоря с теб, това е всичко. Да ти кажа някои неща.

— Би трябвало да си на тренировъчен лагер.

— Струва ми се, че вече го спомена.

— Едно телефонно обаждане и ще разбера защо не си там.

Нещата не се развиваха според очакванията му и Кевин пъхна ръце в джобовете на панталоните си.

— Може би не е зле първо да чуеш какво имам да ти кажа.

— Дай ми мобилния си телефон.

— В колата е.

Тя грабна тениската, която, поне доколкото той си спомняше, беше негова, и закрачи към оградата в дъното на поляната.

— Ще се обадя от пансиона.

— Аз съм в самоотлъчка, ясно ли е? Освен това ме продават!

Моли се извъртя. Думите му я втрещиха.

— Продават те? Не могат да го направят.

— Те са луди, а освен това могат да направят всичко, което си пожелаят.

— Не и ако не желаят да провалят сезона. — Тя завърза ръкавите на тениската му на кръста си и се спусна към него. — Искам да ми кажеш точно какво се е случило. С пълни подробности.

— Не искам. — Гърлото му се стегна и езикът му сякаш се върза на фльонга. — Вместо това ще ти кажа колко си хубава.

Тя го изгледа подозрително.

— Изглеждам съвсем същата както при последната ни среща, само дето носът ми изгоря и се бели.

— Ти си красива. — Той пристъпи по-близо. — И аз искам да се оженя за теб. Истински. Завинаги.

Младата жена примигна, напълно сразена.

— Защо?

Срещата определено не се развиваше според очакванията му. Искаше да я докосне, но сурово смръщените й вежди го караха да се въздържи от подобни действия.

— Защото те обичам. Наистина те обичам. Никога не съм си представял, че може толкова много да обичам някого.

Пълно мълчание.

— Моли, чуй ме. Съжалявам за това, което се случи, съжалявам, че ми отне толкова дълго време да осъзная какво искам, но когато бях с теб, ми беше толкова хубаво, че не се замислях за нищо друго. Обаче, след като си замина, нещата вече не бяха толкова хубави и аз осъзнах, че всичко, което каза за мен, е истина. Страхувах се. Животът ми беше само футбол. Чувствах се сигурен и уверен в себе си единствено на футболното игрище. Но тази година станах неспокоен. В мен зееше някаква празнота, която се опитвах да запълня, но го правех по грешния начин. Ала откакто ти се появи в живота ми, празнотата изчезна и вече нищо не ми липсва.

Сърцето на Моли биеше толкова силно, че тя се боеше, че той може да го чуе. Нима беше истина? Изглеждаше искрен — разтревожен, притеснен и необичайно сериозен, какъвто никога не го бе виждала. Ами ако казваше истината?

Като всяко дете, лишено от истинска обич и грижи, инстинктите й за оцеляване бяха много силни и тутакси се проявиха.

— Разкажи ми за продажбата.

— Нека сега не говорим за това. Предпочитам да говорим за нас. За нашето бъдеще.

— Не мога да говоря за бъдещето, докато не разбера какво става в настоящето.

Кевин навярно разбираше, че Моли няма да се откаже толкова лесно, но при все това се опита да отклони неприятната тема.

— Толкова много ми липсваше. Без теб не бях щастлив.

Това беше всичко, което искаше да чуе. И все пак…

— Отлично знаеш, че трябва само да се обадя на Фийби.

Той приближи до оградата.

— Добре, да бъде както искаш. — Подпря се на горната греда. — Исках веднъж завинаги да оправя нещата с тях, затова отидох в дома им. Дан не беше вкъщи, но се видях с Фийби. Казах й, че те обичам и смятам да те помоля да се омъжиш за мен, истински. Помолих за благословията й.

Моли трябваше да се хване за нещо, но поради липса на такова, се свлече сред избуялите треви, притисна колене към гърдите си и се опита да се съсредоточи в елементарна дейност като вдишването и издишването.

Кевин я измери с изумен поглед от горе надолу.

— Би могла да проявиш поне малко възторг.

— Продължавай.

— Фийби не остана очарована. — Той се оттласна от оградата и изведнъж бръчиците около устата му станаха по-отчетливи. — Всъщност тя направо побесня. Обвини ме, че те използвам, за да си подсигуря бъдещето, след като прекратя състезателната си кариера.

— Не разбирам.

— Всички знаят, че след като спра да играя, искам да стана треньор, дори вече съм говорил с Дан за това.

Моли най-сетне проумя.

— Сестра ми ти е казала, че ме използваш, за да си подсигуриш бъдещето в „Старс“. Така ли е?

— Нямам нужда от теб за това! — избухна Кевин. — Много отдавна съм доказал какво мога! В цялата лига няма играч, който да разбира тази игра повече от мен, а тя ме гледаше сякаш съм някакъв нищожен паразит. Моли, разбирам, че обичаш сестра си, но най-важното във футбола е победата. Длъжен съм още тук и сега да ти заявя направо, че изгубих всякакво уважение към Фийби.

Моли реши, че краката й вече са достатъчно укрепнали, за да я удържат, и се изправи.

— Това не е всичко, нали?

Изражението му бе смесица от гняв и смущение, сякаш не можеше да проумее как от галеник на съдбата изведнъж се бе превърнал в неин презрян роб.

— Тя заяви, че мога да имам или теб, или „Старс“, но няма да получа и теб, и отбора. Каза, че ако още веднъж се доближа до теб, с кариерата ми в отбора е свършено. Ако остана далеч, ще запазя работата си.

Сякаш красиво и уханно цвете разцъфна в сърцето на Моли.

— И ти й повярва?

— Дяволски си права — повярвах й! И толкова по-зле за нея! Аз не се нуждая от „Старс“. Дори вече не желая да играя за този отбор.

Нейната мила, любяща сестра, която толкова обича да си пъха носа в чуждите работи…

— Тя те е изпързаляла, Кевин. Цялата тази история е една опашата лъжа.

— Какви ги приказваш?

— Фийби иска да преживея Голямата любов, както тя с Дан.

— Видях лицето й. Изобщо не лъжеше.

— Тя е отлична актриса.

— Това са пълни глупости. Какво искаш да кажеш с тази Голяма любов? Аз вече й казах, че те обичам.

— Сестра ми е заклета романтичка. Почти като мен. Една обикновена любов не й стига. Тя иска да преживея нещо, което ще помня цял живот, ще ме топли и утешава, когато забравиш да ми изпратиш цветя за някоя годишнина или изпаднеш в ярост, ако одраскам бронята на колата.

— Сигурен съм, че разбираш за какво говориш, макар че аз нямам и понятие.

— Щеше да имаш, ако беше жена.

— Е, извини ме, че не съм и имам…

— Всички приказки за любов са чудесни, но много рядко и много малко жени имат късмета да изживеят нещо изключително и незабравимо. — Всичко това бе толкова присъщо за Моли, че тя трябваше на всяка цена да го накара да го прозре. — Нима не проумяваш? Дан е спасил живота й! Заради нея е готов да се откаже от всичко. И тъкмо поради това Фийби е убедена с цялото си сърце и душа, че за него тя е на първо място — преди футбола, амбициите му, преди всичко в този живот. Тя иска и аз да имам същото, затова те е накарала да повярваш, че трябва да избираш между мен и работата си.

— Нима искаш да ме убедиш, че тя е застрашила успеха на целия отбор, само и само да ме накара да направя някакъв велик романтичен жест? — избухна той. — И аз трябва да повярвам на това?

Кевин я обичаше! Виждаше го в очите му, долавяше го във всяка изречена дума. Той е бил готов да се откаже от отбора заради нея, пееше сърцето й. Ала нежните трели почти се заглушаваха от друг звук — колкото неочакван, толкова и неизбежен.

Воят на пожарната сирена.

Моли се опита да не му обръща внимание. Макар да бе сигурна, че нищо не застрашава кариерата на Кевин в „Старс“, той не го знаеше и бе готов да я пожертва.

Да, сърцето й определено пееше. Да, това беше онзи незабравим миг, който щеше да помни до края на живота си. Един съвършен, блажен миг!

Ако не беше пожарната сирена.

Не, нямаше да я слуша.

— Струваш ми се малко ядосан.

— Ядосан? Защо да съм ядосан?

— Защото си помислил, че Фийби ще те изрита от „Старс“.

— Май забравяш, че вече не ми пука за „Старс“. Забравяш, че искам да играя за отбор, чийто собственик разбира, че целта на играта е победата, и не е готов с лека ръка да рискува милиони долари заради някаква нелепа прищявка, принуждавайки най-добрия си куотърбек да се прави на сър Галахад54!

Пожарната сирена зави по-силно.

— Значи, излиза, че не си направил голяма жертва.

Кевин беше роден играч и от километри можеше да разпознае наближаващото нападение. Мигом застана нащрек.

— Нима това е толкова важно за теб? Всички тези романтични жестове?

Воят на сирената стана оглушителен.

— Трябва да се подготвя за следобедния чай.

— Нима не съм направил достатъчно? Искаш нещо по-голямо?