— Защо да не научим?

Даяна се извърна и се втренчи в Тен. Очите й бяха тъмни като буреносните облаци, скупчени в небето на запад.

— Това е земя на „Рокинг Ем“ — обясни Даяна. — Частна собственост. Люк Макензи вече пое разноските за разкопките и охраната на руините в каньона Септембър. Съмнявам се, че може да си позволи подобна щедрост да му стане навик.

— Партньорът на Люк пое разноските, но си права. Ранчото не печели толкова, че да си позволи подобно нещо. Охраната на цялото плато Уинд Меса… — Тен свали шапката си, сетне отново я нахлупи рязко. — Бихме го направили, ако можехме, но не можем. Ще се разорим.

Тъжната съчувствена усмивка на Даяна бе по-красноречива от каквито и да било думи.

— Дори правителството не може да си го позволи — кимна тя и разсеяно изтри ръце в джинсите си. — Няма значение на какво ниво апелираш — окръжно, щатско, държавно. Просто няма достатъчно пари. Дори при платото Меса Верде, което бе планирано да стане обществено изложение за цялото богатство на културата на анасази, археолозите разкопаха руините, направиха необходимите измервания и отново ги засипаха с пръст. Това бе единственият начин да бъдат защитени от вятъра, дъжда и крадците на антики.

— Може би така е най-добре — промълви Тен и обходи с поглед неравния терен. — Това, което лежи под земята, е заровено от векове. Още няколко века ще са без значение.

— Да, тук сигурно е така — съгласи се Даяна и махна към пелина. — Но на скалите и по края на платото, руините, които не са засипани, се разпадат или пък биват задигнати от крадците. Ето защо работата в каньона Септембър е толкова важна. Каквото не успеем да научим сега, вероятно няма да бъде на разположение, за да бъде изследвано по-късно. Антиките ще бъдат събрани, пакетирани и изпратени по частни колекции из целия свят.

Страстта и съжалението в гласа на Даяна смаяха Тен. Той посегна да я докосне и успокои, ала бързо отдръпна ръка. Докосването на мъж, от когото се страхуваш, едва ли може да бъде успокоително.

— Когато става дума да запази своето, тази област умее да го прави — рече Тен. — Пелинът може и да издава Уинд Меса, ала дотук се стига доста трудно. Има един-единствен път, който през половината време е непроходим. Има конска пътека през планините, която се спуска до платото Септембър, но малцина ездачи от „Рокинг Ем“ знаят за нея, пък и от години вече никой не я използва.

Бавно и неохотно Даяна вдигна очи към Тен, усетила желанието му да я успокои тъй ясно, както котенцето се бе почувствало в безопасност в ръцете му.

— Що се отнася до малките каньони, където може да има скални руини, в повечето не е стъпвал човешки крак, откакто анасази са напуснали — добави той и усети, че може би има надежда да спечели доверието на Даяна. — Индианците уто са избягвали руините като места на духове. Кравите избягват малките каньони, защото през тях се минава трудно, така че каубоите също не ходят там. Каквото е скрито, остава скрито.

Дълбокият кадифен глас на Тен обгърна Даяна като нежна милувка. Тя се взря в ясните дълбини на очите му и усети странна смесица от жажда и предпазливост, копнеж и… близост.

— И ако някои от тези руини никога не бъдат открити, нима това е толкова лошо? — тихо попита Тен. Говореше бавно, загледан в очите на Даяна, опитвайки се да обясни нещо, което никога не бе изразявал с думи. — Също както и племето анасази, руините идват от времето и земята. Съвсем редно е някои от тях да се върнат към първоизточника недокоснати от други, освен от анасази.

Далечна гръмотевица яхна свежия вятър. Звукът проникна в съзнанието на Даяна, донасяйки със себе си чувството за нещо преживяно; за припокриващи се реалности; за тесте карти, което бива разбъркано и чието шумолене напомня приглушен гръм. Дъхът й секна, когато я връхлетя зловеща увереност: бе познавала Тен преди, бе стояла с него и преди на върха на платото, бе се разхождала с него сред пиниите, слънцето и тишината, бе спала до топлото му тяло, докато светкавиците и дъжда възраждаха земята…

Усещането премина, ала Даяна продължаваше да стои като в шок, втренчена в мъжа, който би трябвало да бъде непознат, ала не беше. Отново се чу гръм, по-близък и по-настоятелен. Тя вдъхна дълбоко, поемайки първичния незабравим аромат на пелина, пиниите, хвойната и бурята. И времето. Най-вече на времето. Мирисът на времето и приближаващата буря.

Даяна затвори очи, вдъхна и изпълни тялото си с буреносния вятър, усети го да докосва кътчета, които години наред бяха стояли здраво заключени. Последвалото чувство за свобода и уязвимост бе едновременно плашещо и вълнуващо, същото изпитваш, когато плуваш нощем съвсем гол в някое непознато езеро.

— Бурята наближава — отбеляза Тен и извърна поглед от Даяна, защото си даде сметка, че ако още малко я погледа как пие вятъра, няма да се удържи и ще я докосне. — Ако ще прекосяваме Пикчър Уош, трябва да побързаме. Освен ако не си размислила, разбира се.

Даяна отвори очи. Зърна силен мъж, застанал напълно неподвижно, силуетът му се очертаваше на фона на слънчевите лъчи и светкавиците, без извърне глава настрани. Сетне изведнъж се обърна към нея, а очите му заблестяха като кристали върху загорялото от слънцето лице.

— Даяна?

Името й, отронило се от устните му, я разтърси глава до пети като електрически ток.

— Да — отвърна тя. Постара се да прозвучи делово, ала не се получи. — Идвам.

Шеста глава

В старото речно корито Пикчър Уош имаше вода, ала големият пикап успя да премине без проблеми. Пръските на отсрещния бряг подсказаха на Тен, че не е първият, който днес пътува към каньона Септембър. Огледа бързо околността, ала не зърна нищо. Не бяха задминали никого по тесния черен път, което означаваше, че другото превозно средство все още е пред тях.

Тен се намръщи, зави надясно и подкара по края на широкото корито. Нямаше път, който да следва, само загатнати следи от гуми. От лявата страна на коритото се нижеха каньон след каньон, още повече имаше отвъд тънката водна лента, ала Тен не направи опит да ги проучва. След около пет километра, той зави наляво в един страничен каньон.

Даяна го погледна въпросително.

— Каньонът Септембър — отвърна Тен. — Платото, което е вдълбал, всъщност няма име, но откакто започнахме работа по разкопките, започнахме да го наричаме платото Септембър. Уинд Меса е зад нас, от другата страна на речното корито.

— А какво има нагоре по течението?

— Още каньони. По-малки. Ако следваш коритото достатъчно дълго, накрая то се стеснява до цепнатина и изчезва в каменна стена, която всъщност представлява тялото на самото плато. Почти всички каньони са задънени. Само един-два имат излаз на върха на платото. Освен това са като лабиринт. Дори с компас е възможно до се загубиш.

Даяна се озърна, опитвайки да се ориентира.

— Къде е „Рокинг Ем“?

Тен посочи с глава, тъй като не можеше да пусне волана.

— На северозапад, на върха на голямото плато.

— Така ли? Мислех, че ранчото е в края на широка долина.

Тен се усмихна.

— Така мислят повечето хора, които пристигат в „Рокинг Ем“ от север. Не си даваш сметка, че долината всъщност е плато, докато не преминеш ръба. Планините те объркват. Цялото плато Колорадо е такова.

Даяна извади географска карта от джоба на джинсите си и се зае да проследи неясната линия, изобразяваща пътя, който следваха. Подскачането на пикала правеше невъзможно разчитането на картата.

— Перспективата е странно нещо — отбеляза Тен и хвърли поглед на картата. — Ако идваш от югоизток, виждаш стената на платото, скалите, проломите и каньоните. Именно там са се намирали пътешествениците, когато са започнали да дават имена на заобикалящите ги места — на дъното, гледайки нагоре. От този ъгъл се виждат Огнените планини и всичко изглежда тъмно и неясно в далечината, затова цялата местност е била наречена Черното плато или платото Огнена планина, в зависимост с какъв старец разговаряш.

Даяна сгъна картата и я прибра.

— От друга страна — продължи Тен, — ако идваш откъм планинския край на областта, виждаш върха на платото по-скоро като широка долина и го назоваваш както подобава.

— Това ли се е случило в „Рокинг Ем“?

Тен кимна.

— Кейс Макензи построил ранчо в подножието на билото Макензи, което всъщност е в полите на Огнените планини. От неговата перспектива върхът на платото е широка ветровита долина. Ала историята нарекла земята в радиус от стотина километра Черното плато. Като се добавят и стоте години превод на индианските имена на испански и английски, получава се истински кошмар за картографите.

— Много туристи се губят.

Тен леко се усмихна.

— Просто помни, че платото Септембър и Уинд Меса, както и всички безименни плата не са нищо друго, а тънки пръсти, протегнати от една огромна длан, известна като Черното плато или долината Макензи в зависимост от местоположението на картографа.

— Започвам да разбирам защо са изобретени сателитните снимки. Това е единственият начин да видиш как се подреждат парченцата.

Тен хвърли одобрителен поглед към Даяна. Пикапът се движеше с не повече от десетина километра час и непрестанно подскачаше по неравното, стесняващо се дъно на каньона. Даяна не бе в състояние да отличи по абсолютно нищо оградения от скали каньон, в който бяха влезли, от множеството други странични каньони, които излизаха на Пикчър Уош.

Входът на каньона Септембър беше може би осемдесет метра широк, отбелязан само от леки следи от гуми върху пясъка. Стените бяха от червеникавозлатист пясъчник, покриващ по-тесни слоеве шисти. Шистите се ронеха лесно и образуваха стръмни, хлъзгави сипеи в подножието на пясъчниците.

По повърхността на отломките от сиво-кафяви шисти се виждаха огромни купчини разтрошен пясъчник, образувани, когато шистите са се отронили и свлекли по-бързо от по-здравите скали над тях, оставяйки пясъчника без опора в основата. Тогава големи слоеве пясъчник се свличат от надвисналите скали и се разтрошават на земята, като оставят след себе си сводове, ниши и арки — а понякога запълват предишни празнини.