Елизабет Лоуел - Извън закона

— Доколкото ми е известно, няма име.

— Така си и мислех. На платото Колорадо има стотици такива каньони. Дори хиляди. И във всеки един е съвсем обичайно да повървиш не повече от километър и да откриеш наследство от анасази като чирепи, зидария или разрушени каменни стени.

Тен възкликна изненадано и погледна Даяна.

— Вярно е — рече тя. — Платото Колорадо е един най-богатите на археологически находки райони в света. Според някои специалисти на квадратен километър има около сто археологически обекта. Според други са около сто и двайсет. Естествено, не всички са толкова значителни, че да си заслужава да се правят разкопки, но броят им е наистина удивителен. Например само в окръг Монтесума може би има сто хиляди археологически обекта.

Тен подсвирна. Момчешката реакция изненада и заинтригува Даяна, тъй като никак не подхождаше на разярения мъж, който се бе бил с Бейкър, нито пък на спокойния мъж, погрижил се с такава нежност за болното котенце.

— Колко представители на анасази са живели тук? — попита Тен.

— Тук? Не зная. Но в долината Монтесума са живели около трийсет хиляди души. Повече отколкото е населението днес. Същото се отнася и за останалата част от платото Колорадо. В разцвета културата на анасази земята е издържала повече хора, отколкото днес с технологията на двайсети век. И във всеки безименен каньон — продължи Даяна със задавен от вълнение глас — съществува вероятността да бъде открита някоя необикновена старина, която би обяснила защо културата на анасази е процъфтявала в този район в продължение на повече от десет века, а сетне внезапно е изчезнала без никакво предупреждение, сякаш хората са прекъснали обяда си и са заминали, без да вземат нищо със себе си.

— Това ли търсиш? Отговорът на една стара загадка?

Даяна кимна.

— Защо?

Въпросът я изненада.

— Какво имаш предвид?

— Какво искаш в действителност? — попита Тен. — Слава? Богатство? Постоянна длъжност в някой източен университет? Стаи, пълни със студенти, които смятат, че си по-умна от Бог?

— Мен лично ли не харесваш, или преподавателите по принцип?

Тен се усмихна вътрешно, разпознал собствения си въпрос.

— Познавам те твърде бегло, за да твърдя, че не те харесвам. Просто съм любопитен.

— Аз също — спокойно заяви Даяна. — Ето защо искам да науча повече за анасази. Внезапното им изчезване от скалните им къщи в разцвета на културата им е също толкова голяма загадка колкото и причината за измирането на динозаврите.

Тя скришом хвърли поглед към Тен. Макар мъжът да наблюдаваше неравния и труден път, тя усещаше, че внимателно следи думите й. Имаше нещо у Тен, което я караше да продължи да говори, въпреки обичайната си сдържаност дори само за да подобри мнението му за себе си. Всъщност изобщо не можеше да го вини задето е толкова хладен към нея; тя само дето не бе пропълзяла под масата, за да се отдалечи от него по време на вечерята.

Контрастите и противоречията у Тенеси Блекторн едновременно я интригуваха и дразнеха. Мъж, който можеше да се бие толкова сурово, не би трябвало да го е грижа за болни котенца. Мъж, който с такова умение управляваше пикапа по отвратителния път, не би трябвало да се интересува от нещо толкова абстрактно и неосезаемо като изчезналите анасази. И все пак той проявяваше голям интерес всеки път, когато станеше дума за тях.

Но най-вече не можеше да си представи, че той е толкова мъжествен и в същото време тъй чувствителен, та бе доловил мълчаливия й копнеж по неизследваните каньони. Нито пък би трябвало да й прави впечатление изсечения му профил, високото чело и гъстата леко чуплива коса, необичайно дългите ресници, кристално ясните очи и чувствените устни.

Насоката на мислите й я накара да се почувства неудобно. Тя се извърна и отново погледна през прозореца, ала установи, че не може да се върне към продължителната тишина на предишните часове в пикапа, когато се бе опитала да изхвърли от съзнанието всичко друго, освен земята.

— Що се отнася до престижа или постоянното преподавателско място — продължи тя, загледана през прозореца, — не съм кандидат за никой университет, най-малко пък за източен. Толкова много обичам платото Колорадо, че не бих могла да живея никъде другаде. Заставам пред студентите, независимо дали са изпълнени с благоговение или враждебност, само защото преподавателската работа ми осигурява пари и време да изследвам културата на анасази на местата, където са живели древните, след което да изобразя с рисунки видяното и наученото.

— Художничка ли си?

Даяна поклати глава и късата й златисто кестенява коса проблесна, уловила слънчевите лъчи.

— В най-добрия случай съм илюстратор. Взимам снимките от мястото на разкопките, прочитам археологическите резюмета за обекта и разглеждам намерените артефакти. Добавям и собствените си знания за анасази и правя серия от скици на мястото както вероятно е изглеждало, когато е било населено.

— Струва ми се нещо повече от илюстриране.

— Уверявам те, не е изкуство. Майка ми е художничка, така че мога да правя разлика.

— Родителите ти в Колорадо ли живеят?

— Майка ми живее в Аризона.

При обичайни обстоятелства Тен би изоставил темата за родителите, още повече, че гласът на Даяна недвусмислено му бе подсказал нежеланието й да навлиза в подробности, ала любопитството му за Даяна Сакстън бе необичайно силно. Тя бе показала страст, съчетана с необичайна сдържаност. Не стеснителност, а сдържаност. Тен познаваше доста стеснителни каубои. Никой от тях не би бил в състояние да се изправи насред стая, пълна с хора, и да изрече една-единствена дума, какво остава да води цял курс на обучение.

Даяна не се стесняваше от хората. Тя се притесняваше от мъжете. Тен веднага бе разбрал, че мнението й за мъжката половина на човечеството не е особено високо. Ала все още не бе открил причината за това.

— А баща ти? — попита той.

— Какво за него?

Макар гласът й да не трепна, Тен долови как тялото й се скова.

— Къде живее той?

— Не зная.

— Заради него ли не харесваш мъжете?

— Честно казано, не е твоя работа.

— Напротив. Аз съм мъж.

— Господин Блекторн…

— Тен — прекъсна я той.

— … дали мразя или обичам мъжете не засяга нито теб, нито който и да било друг мъж.

— За другите мъже съм съгласен, но не и за мен.

— Защо?

— Аз съм мъжът, с когото ще прекараш сама следващите пет дни.

— Моля? — Даяна се втренчи в Тен.

— Един от студентите си счупи глезена, докато се катереше по стената на каньона — обясни Тен. — Друг си намери работа в Илинойс. Останалите трима могат да идват само през уикендите, защото през седмицата работят.

— И какво?

— Ще остана с теб в каньона Септембър.

— Не е необходимо. И друг път съм била на отдалечени обекти.

— Не и тук. На обекта постоянно ще има въоръжена охрана. — Без да променя тона, той добави: — Дръж се, ще стане малко неприятно.

Той умело премина хлъзгавия участък от пътя, където пясъчникът преминаваше в тънък слой шисти, които и най-лекия дъждец отмиваше. По време на поройните летни дъждове участъците от пътя, които бяха върху шисти, ставаха напълно непроходими в продължение на часове, а дори и дни. Пясъчникът също не бе никак удобен за шофиране. Мокрият пясъчник бе невероятно хлъзгав.

— В района има банда търсачи на археологически находки — продължи Тен. — Обходили са доста обекти. Ако някой възрази, хубаво го обработват. С Люк решихме, че никой няма да ходи без охрана в каньона Септембър.

— Защо не ми беше казано, преди да бъда наета? — попита Даяна.

— Защото шерифът ни каза едва снощи.

Даяна промърмори нещо.

Тен я стрелна с поглед.

— Ако не си съгласна, кажи ми веднага. Ще успеем да се върнем в ранчото за обяд.

Даяна не каза нищо, опитвайки се да потуши бурята от чувства при мисълта, че в продължение на пет дни ще бъде насаме с Тен в отдалечения каньон.

— Ако смятах, че ще помогне — подхвърли Тен — щях да ти дам дума, че няма да те докосна. Но ти ме познаваш твърде бегло, за да ми повярваш, така че няма голяма полза от обещания, нали?

Даяна не отговори.

Тен внезапно спря пикапа и се извърна към нещастната си спътничка.

— Какво да бъде? — попита той. — Каньона Септембър или обратно в ранчото?

Даяна трескаво се огледа. Бе изпаднала в такова въодушевление, когато Карла й предложи тази работа за лятото. Заплатата бе минимална, но възможността да изследва новооткритите руини бе уникална.

А ето че сега всички изчезваше като дъжд в пустинята.

Тя погледна Тен. Част от нея бе искрено ужасена от перспективата да остане насаме с него дни наред. Ала най-ужасното беше, че друга част от нея изобщо не се страхуваше.

Даяна затвори очи. Какво да правя? В съзнанието й изплува картината, когато силните ръце на Тен тъй нежно придържаха котенцето.

Естествено, Карла никога не би ме изпратила там сама с мъж, на когото няма доверие. Тази мисъл бе последвана от друга. Баща ми никога не е проявявал такава нежност към нищо. Нито пък Стив.

Дългогодишният навик върна съзнанието на Даяна към нещастната нощ, когато веднъж завинаги бе научила да не се доверява на мъжете, нито на собствената си преценка. И все пак бе имала по-голям късмет от повечето жени, с които бе разговаряла. Нейните белези бяха само душевни.

Неканена дойде мисълта, която накара Даяна да потръпне от чувства, които отказа да назове, последвани от въпрос, който не би си задала дори наум.

Дали Тен щеше да бъде тъй нежен към някоя жена, както бе към онова котенце?