— Ще тръгна на разсъмване — рече Тен и проследи Карла, която излезе от стаята.

— Това няма да се понрави на преподавателката.

— Няма да вдигам шум — сухо заяви Тен.

— Тя идва с теб. Нейната японска тенджерка няма да издържи и пет километра по черния път, какво остава да прекоси Пикчър Уаш, за да стигне до каньона Септембър.

Тен се усмихна.

— Няма да й хареса да бъде затворена в пикапа с мен. Или ще изпратиш и Карла?

— Не — весело отвърна Люк. — Тя има твърде много работа, грижейки се за мен и за бебето.

— Точно това е проблемът. Имаме твърде много работа и недостатъчно хора.

— Обадих се във всички ранча в радиус от четиристотин и петдесет километра — рече Люк и протегна на ръце над главата си. — Остана ни само да чакаме. Джейсън Айрънклауд обеща, че ще започне да тренира конете веднага щом съпругът на сестра му излезе от затвора. Дотогава обаче трябва да се грижи за нейното ранчо.

— За какво е в затвора съпругът й — обичайното ли? — попита Тен.

— Нарушение на обществения ред в нетрезво състояние.

— Обичайното значи. — Тен замислено потърка брада. — Невада се обади. Измъква се от Афганистан. Ще си дойде след няколко седмици.

— Още ли е същият ренегат? — попита Люк.

— Всички от рода Блекторн са диви. Кръвта на шотландските бойци.

— Да. Разбойници до мозъка на костите. Също като теб. Без много шум си правиш каквото знаеш и пет пари не даваш какво мислят другите.

— Няколко години партизанска война усмиряват и най-дивото хлапе.

— Ти би трябвало да знаеш най-добре.

— Да, така е.

— Наеми го — кимна Люк.

— Благодаря. Задължен съм ти.

— И дума да не става. Аз трябваше да поставя Бейкър на мястото му, не ти.

— За мен беше удоволствие — усмихна се Тен.

— Невада като теб ли се бие? — попита Люк.

— Не бих се изненадал. Учили са го същите хора.

— Добре. Ще можете да се сменяте за охраната на каньона Септембър. — Люк въздъхна и уморено потърка врата си. — Знаеш ли, има дни, когато ми се иска Карла никога да не беше откривала тези проклети руини. Харчим хиляди долари годишно за работна ръка само за да държим настрана крадците.

— Можем да постъпим като останалите собственици на ранчо.

— Какво имаш предвид?

— Да продадем част от находките, за да платим за охраната на руините.

— Руините в каньона Септембър са в твоята част на ранчото — безизразно рече Люк. — Това ли искаш да направим?

Тен поклати глава.

— Ще ти върна земята, преди да продам старинните предмети. Или ще я върна обратно на правителството, ако никой от двама ни не може да си позволи да охранява руините. Давам си сметка, че деветдесет и осем процента от тези находки не са уникални — университетите и музеите са пълни с много по-ценни предмети на анасази. След привършването на разкопките, няма никаква основателна причина да не продадем част от находките, за да си възстановим разходите.

— Но все пак нещо те спира, нали? — предположи Люк.

Тен сви рамене.

— Дълбоко в себе си знам, че тези старинни предмети принадлежат на мястото, където са изработени, използвани, счупени, поправени и използвани отново. Глупаво е да разсъждавам по този начин, но докато мога да си го позволя, планирам да постъпвам все той глупаво.

Люк погледна Тен и тихо промълви:

— Ако пияният ми баща беше продал част от „Рокинг Ем“ на някой друг, а не на теб, щях да позная какво е болка и нямаше да имам дом.

Тен се изправи и потупа Люк по рамото.

— Беше честна размяна, приятелю. Тогава бях познал какво е болка и търсех дом.

— Сдоби се с дом. Какво стана с болката? Все още ли не си я преодолял?

— Преодолях я отдавна.

— Тогава защо не се ожени отново?

— Умното куче научава урока от първия път — отбеляза Тен. — А аз съм доста по-умен от куче.

— Явно е била страхотна.

— Кой?

— Бившата ти съпруга.

Тен сви рамене.

— Беше честна. Което е ценно качество. Когато сексът загуби очарованието си, тя пожела да си тръгне. Нямах нищо против. Следващият път постъпих по-разумно. Не се ожених само защото кръвта ми кипеше. След няколко седмици се случи същото, само че този път момичето не искаше да си го признае. Тръгнах си при първата удала ми се възможност.

— Това беше отдавна. Ти беше дивак, който гонеше момичетата. Сега си по-различен.

Тен поклати глава.

— Ти имаше късмет, Люк. Аз нямах. Ти научи едно нещо за жените и брака. Аз научих друго.

Тен излезе от стаята, без да дочака отговор. Люк го проследи с поглед, заслушан в заглъхващите му стъпки и лекото хлопване на вратата.

Четвърта глава

Черният път криволичеше през националните гористи земи и надолу по стръмния склон на високото планинско плато, където бяха разположени сградите на „Рокинг Ем“. Земята ставаше все по-суха и по-наситено оцветена. Овразите ставаха по-дълбоки, се по-често се виждаха скали, а потоците и реките се превръщаха в широки, често сухи корита, виещи се през поразителни каньони с каменни стени. Хвойни и пинии, примесени с пелин, изпълваха въздуха със силен свеж аромат. В дълбоките защитени скални цепнатини, където извираха малки поточета, групичка борови дървета растяха до канадските тополи. На дъното на каньона храстите изтъняваха до туфи. В зависимост от височината и достъпа на слънчевите лъчи растяха хвойни, пинии и кедри.

Даяна напрегнато наблюдаваше променящия се пейзаж, търсейки растенията, които бяха отличителен белег и основа на културата на анасази — юка, пиния и сладка трева. На по-високите плата тя търсеше също гъст градински чай, който растеше на места, където земята бе изтощена, а сетне изоставена от човека. Всеки път, когато отстрани на черния път се отвореше нов безименен каньон или овраг, тя оглеждаше непознатата земя с неприкрит копнеж.

— Престанете — рече накрая Тен. — Карате ме да се чувствам като маркиз дьо Сад.

— Моля? — стреснато се обърна към него Даяна.

— Не се тревожете. Нямам предвид начина, по който стискате дръжката на вратата, сякаш тя е последната ви надежда за спасение — провлачи Тен и я стрелна с поглед.

Даяна се изчерви. Сведе поглед и забеляза, че почти е седнала на дръжката на вратата, за да увеличи колкото е възможно повече разстоянието между себе си и Тен.

— Аз… не е нищо лично — напрегнато промълви тя.

— Убедихте ме напълно — спокойно подхвърли Тен. — Ала не това ме кара да се чувствам като садист, а начина, по който гледате каньоните. Също като прегладнял човек, зърнал храна или както ожаднял гледа вода или както Люк гледа Карла, докато тя кърми Лоуган. Ако ще се почувствате по-добре, можем да спрем и приближим това, което обичате толкова много.

Проницателността на Тен стресна Даяна. Беше твърде неочаквано да открие подобно нещо у мъж. Но пък Тен бе непредсказуем от първия миг, в който го зърна. И колкото повече време прекарваше около него, толкова по-непредсказуем ставаше.

— Това е… много мило от ваша страна, господин Блекторн, но се боя, че гледането няма да ме накара да се почувствам по-добре.

Светлите сиви очи стрелнаха Даяна, сетне се отместиха отново към неравния път.

— Какво ще ви накара да се почувствате по-добре, госпожо преподавател?

— Някое друго обръщение, господин надзирател — отвърна тя, без да се замисли.

Тен се усмихна.

— Не ме бива много по официалностите. Наричайте ме Тен.

Даяна понечи да върне жеста, сетне спря, уплашена, че Тен може да сбърка учтивостта със съвсем различно предложение.

— Хайде, няма да го приема като покана — отново я стрелна с поглед той.

— Моля?

— Хайде, кажете да ви наричам Даяна. Ще приема, че сте просто учтива, а не търсите „малко забавление“.

— Уверявам ви, че не търся „малко забавление“.

— Разбрах го още първия път, като ви видях. Така че пуснете дръжката на вратата и ми кажете защо гледате околността по такъв начин, сякаш се сбогувате с единствения си приятел.

— Винаги ли сте толкова прям?

— Да. А вие винаги ли сте толкова напрегната в присъствието на мъже или причината е лично в мен?

— Има ли значение?

— Ако аз съм този, който ви притеснява, ще се махна от погледа ви колкото е възможно по-бързо — обясни Тен. — Ако обаче по принцип не харесвате мъжете, тогава няма никакво значение кой ще бъде с вас при разкопките.

Даяна не отговори.

— Ясно — сви рамене Тен. — Веднага щом пристигне Невада, ще го накарам да ме замести в каньона Септембър.

— Причината не е във вас — с мъка изрече Даяна.

— Някой да ви е казвал, че не умеете да лъжете? Ужасихте се от мен още от мига, в който прескочих оградата и научих Бейкър на това, което конят му вече знаеше — в една битка умният стига по-далеч от едрия.

Даяна затвори очи и отново си представи невероятно бързите юмручни удари.

— Може да се добави също бърз, силен и унищожителен. Бейкър нямаше никакъв шанс, нали?

— Само глупак, кон и жена биха заложили на Бейкър.

— Глупачка ли ме наричате?

— Не. Не ви наричам и кон.

Те се засмя за своя собствена изненада.

Тен установи, че е отпуснала хватката си върху дръжката на вратата. Освен това отбеляза, че очите й са по-яркосини отколкото си мислеше, а устните й бяха създадени за целувки.

Сянката на нов малък каньон привлече вниманието на Даяна. Смехът й замря и отново отстъпи място на копнежа.

— Какво виждате? — тихо попита Тен.

Думите преминаха защитната бариера на Даяна и докоснаха единственото нещо, което си бе позволила да обича, родината на анасази, осеяна с планини, високи скалисти плата и каньони, пясъчници и шисти, известна с нейните летни бури и натежала тишина, която караше Даяна да се чувства така, сякаш самото време нахлуваше през древните каньони.

— Този каньон отдясно — посочи Даяна мястото, където в основата на скалистото плато се бе отворила скална цепнатина. — Как се нарича?